От дълги години води тя борба за надмощие... всичко трябва да е поравно между нея и мен... включително времето и вниманието на сина й. Тръгнем ние на разходка, тя трябва да е с нас. Вдига скандали предварително, докато не кажем 'добре, хайде идвай, само да е мир'. Ако не й кажем предварително, че отиваме някъде, звъни на gsm-ите десетки пъти да пита къде сме и защо сме отишли без нея. После дни наред скандали по телефона. Докато в един момент на мен ми писна и казах Край! Повече с нея не искам да прекарвам малкото си свободно време. И то в караници, безкрайни претенции от нейна страна, затъпяващи разговори и неизменни очаквания, че ние сме длъжни всички нейни сметки за деня да покриваме. И сега ми е спокойно. Но компромиса, който трябваше да направя, е да пожертвам половината от всеки уикенд с половинката. Защото той е длъжен да прекарва един ден с нея - дали пазар, дали някаква ремонтна дейност, дали разходка - тя нейния ден трябва да си го получи, защото била му майка и той й бил длъжен. Това че се виждат всеки ден за по кафе след работа на нея не й е достатъчно. Трябвало половината уикенд да е за нея. Просто ме дразни със своята дребнавост и несъобразителност. Но поне не ми се налага вече да си пилея времето в нейната компания.
