С какво ви дразнят свекървите?- 48

Никакви очаквания не съм имала към моята свекърва.Ако иска и има, дава, аз приемам.Като не иска и няма, не дава, аз пак съм о.к.Имам девер, женен, идея нямам дава ли им нещо, не им ли дава, какво им дава и т.н.Не ме интересува.За мен е по-важно отношението й към нас.Към всички останали има пълното право сама да определя как да се държи, не е моя работа да я съдя.
В резултат на взаимната ни толерантност, за 27 години брак, ако искате вярвайте, но нито веднъж не сме се скарали, нито веднъж не сме се нагрубили или обидили.Нито веднъж.Като уточнявам, че мъжът ми винаги е бил на моя страна, винаги.

Някога, когато ми се роди син…

Някога ще ми се роди син и аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му твърдя: „Миличък! Не си длъжен да ставаш инженер. Нито пък юрист. Това не е важно – какъв ще станеш като пораснеш. Искаш да си патоанатом? Разбира се, както желаеш! Футболен коментатор? Чудесно. Клоун в мола? Прекрасен избор!“

И когато навърши 30, ще дойде при мен този плешивеещ клоун с потекъл по лицето грим и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30! И съм клоун в мола! Такъв ли живот искаше за мен? С какво си мислила, когато ми говореше, че изобщо не е нужно на всяка цена да завърша висше образование? Какво си искала, мамо, когато ми разрешаваше да ритам топка с момчетата, вместо да ходя на уроци по математика?“

А аз ще отговоря: „Миличък, но аз вървях след теб във всичко, не исках да те притискам. Ти не обичаше математика, обичаше да си играеш с децата“.

И той ще продължи: „Не знаех до какво ще доведе това, все пак бях дете, не можех да вземам решения, а ти – ти ми съсипа живота“ - и ще си размаже грима по лицето с мръсния си ръкав.

Тогава ще се изправя, ще го погледна в очите и внимателно ще му кажа: „Ето какво. На света има два типа хора – едните живеят, а другите търсят виновни. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.

Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...

Или пък не, не така. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му повтарям: „Не бъди идиот, Владик, мисли за бъдещето. Учи математика, Владик, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център“.

На 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки по измореното си лице и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30. Работя в „Гугъл“. Блъскам по 20 часа в денонощието, мамо. Нямам семейство. С какво си мислила, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си целяла, когато ме накара да уча математика?“

А аз ще отговоря: „Скъпи мой, но аз исках ти да получиш добро образование! Исках да имаш много възможности, всички възможности“. Ще отвърне: „За какво, по дяволите, са ми тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Когато минавам покрай клоуните в мола, им завиждам. Те са щастливи, мамо. Бих могъл да съм на тяхното място, но ти ми разби живота“ — и ще си потърка с пръст междувеждието под очилата.

Аз ще се изправя, ще го погледна внимателно в очите и ще кажа: „Ето какво. На света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако ти него разбираш, значи си идиот“.

Той ще изстене „Ох!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...

Или друг вариант. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишен ще му твърдя: „Аз не съм тук, за да твърдя каквото и да било. Бог ме е изпратил на тази земя, за да те обичам. Върви при баща си, сине, попитай него, аз не искам да съм крайна отново“.

И на 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този оплешивяващ режисьор с тежка мъка в очите и ще каже: „Мамо! Аз съм на 30. Вече 30 години се опитвам да спечеля вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. Но на мен ми се струва, че ти е все едно. Защо ти никога, през всичките тези години, не изказа поне веднъж мнението си? Защо през цялото време ме препращаше към баща ми?“

Аз ще отвърна: „Скъпи мой, но аз не исках да вземам решения вместо теб! Просто те обичах, миличък, а за съветите си имаме татенце“. Той ще каже: „За какво, по дяволите, са ми съветите на баща ми, аз питах теб, мамо, теб? Цял живот драпам за вниманието ти. Побъркан съм на тема „майка ми". Готов съм да дам всичко, само поне веднъж, само веднъж да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание и безпристрастност ти ми съсипа живота“ — и театрално ще докосне челото си с длан.

Ще се изправя, ще го погледна внимателно право в очите и ще кажа: „Ето как стоят нещата. На света има два типа хора – едните живеят, а другите – през цялото време очакват нещо. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.

Той ще изстене „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...

Този текст е добра профилактика на майчинския перфекционизъм. Стремежът да сме идеалните майки ни побърква. Отпуснете се. Колкото и да сме се старали са спечелим титлата „Майка на столетието", нашите деца все едно ще имат какво да разкажат на психотерапевта си.