Бях ви разказвала преди време за детето на моя позната, на което бях обяснила защо нямам бебе.Не искам да коментирам реакцията на възрастните, а на детето.Първо - аз дълго време се сблъсквах с неодобрението му, за това, че нямам бебе.Последния път то ме нападна открито и мен много ме заболя.Но когат му разказах своята история,не за да събудя съжалението му, а за да разбере то,срещнах такава открита любов и съчувствие,каквито не съм срещала в никой възрастен.Искам да ви разкажа и на вас.
Бях на 20 години когато се омъжих.Пет години не можах да забременея.Ходех по кабинетите за лечение на стерилитет.Минах през цветни снимки, хидротубации и какви ли не още съвременни мъчения.На петата година забременях.Когато доктора ми каза, че съм бременна, изиграх един лек танц в коридора пред кабинета.Да ама не.На 4 месеца и половина,получих вътрешен кръвоизлив и спешно ме оперираха,оказа се,че съм имала извън маточна бременност,само че тя се развивала на яйчника,та затова е успяла да напредне толкова.Както и да е...Преживях го,още повече че лекарката която ме оперира,каза че от другата страна всичко е наред.И пак ще кажа да ама не.Последваха още две извънматочни бремености, и нещата приключиха до тук.На последната операция, да ви кажа честно, вместо да се отчаям някак въздъхнах с облекчение.Незнам защо,това е явно защита ,за да не превъртиш.След дълги размишления,стигнах до решението да осиновявам.Реших, че искам да имам дете и че някое дете се нуждае от мен.И двамата имаме нужда от шанс, не грешка, и тримата,все забравяме за таткото,а той е фактор.