KARADAYI С КЕНАН И БЕРГЮЗАР – СЕРИАЛЪТ И НОВИНИТЕ ИЗВЪН НЕГО – ТЕМА 70

Когато правихме първото ни интервю преди 15 години се спореше има ли секс символи в турското кино....

Кенан: Спореше се и за това става ли от един манекен актьор.

За 15 години много неща се промениха в Турция. А във Вашия живот?

Тогава казвах, че не мога да отговоря на този въпрос. Времето ще покаже дали от един манекен може да излезе актьор. И времето показа.

Има и такива, които идват със съответното образование. Но всички след известно време изчезват. Сякаш Вие сте последната голяма звезда от тези среди.

Мисля, че не се справят зле. Има както красиви мъже, така и хубави момичета. Поддържат се, спортуват, полагат доста усилия. Идва добро поколение. Бъдещето пред тях е светло и ясно. Аз гледам на нещата доста по-позитивно от Вас. Успехът в нашите среди е свързан и с правилния подбор на проектите, в които участваш.

За това човек трябва да има и търпение, предполагам. Мисля, че за „Лудо сърце“ сте чакал дълго време.

Тогава бях получил 4 предложения. Освен това бях студент по математика, съвсем далече от телевизионните среди. Бях млад човек, студент, който обича родината си и затова сценарият на „Лудо сърце“ ми се видя много привлекателен. Скоро бях спечелил титлата Best Model. Не ми харесваше да си остана човек без професия, някой, когото ценят само заради красивата външност. Историята в „Лудо сърце“ беше много различна. Освен това беше проект, в който за първи път се хвърляше светлина върху проблеми, които не бяха особено засягани през 1998 година в Турция. Беше много интересно да напишеш сюжет, свързан с тези покрити дотогава в мрак проблеми, да предложиш критична гледна точка към някои актуални теми. Като студент историята, която „Лудо сърце“ разказваше привлече вниманието ми. Казах си: „Ако ще правя нещо добро, то трябва да е този проект.“ Но в сравнение с другите предложения, които бях получил този проект изглеждаше най-безперспективен. Изобщо не се знаеше кога ще започне, не беше сключен договор с нито един телевизионен канал. Освен това беше всеизвестно, че бате Осман плаща по-малко от другите продуценти. /смее се/. Въпреки всичко това избрах „Лудо сърце“. И изборът се оказа правилен.

Това се е оказала правилна стратегия. Така ли избирахте и следващите си проекти?

Първо гледам сценария, историята. Те трябва да ме развълнуват.

Няма ли значение това какъв персонаж Ви предлагат да изиграете?

След това преценявам до каква степен героят ми допринася за динамиката на сюжета, какво ще ми донесе на мен като личност, как ще ми въздейства ,как ще ме обогати. Но избирам главно според това дали историята ме е развълнувала, дали силно искам да съм част от този проект.

Всички проекти, в които участвате имат висок рейтинг. Това само на добър подбор ли се дължи. Шансът не е ли също от значение?

Всички казват, че избират проектите си по този начин, но въпреки това не постигат добър рейтинг. Няма гаранция, че винаги ще ми се получава. Мога да си кажа „Тази история е много хубавa“, но зрителите да не я харесат и да не се гледа. Това е нещо, което  важи за всички. Разбира се, слушам вътрешния си глас, но няма стопроцентова гаранция за нищо. Може да съм избрал правилната история, но екипът да не е на ниво. Понякога нещата куцат, буксуват, не върви добре. Екипният дух на снимачната площадка, доброто партньорство, взаимност, това винаги се отразява на екрана.

Това, че сте от анадолския край , от Анкара, допринася ли за умението Ви да подбирате точния сценарий?

Разбира се. Трябва да познаваш страната си, да си в час с това какво се случва в нея, да имаш ухо за гласа на улицата. Да познаваш хората, на които ще разкажеш определена история.  Важно е да знам какво харесва майка ми, леля ми, комшиите, хората на паркинга и тези, които живеят в Нишанташъ.

Как правите своите проучвания?

Няма как да излезеш на улицата и да анкетираш хората. То е свързано с това да познаваш средата, чийто въздух дишаш. Например, турският зрител никога не остава безразличен към една истинска любов на екрана. Винаги реагира, винаги отговаря с благоразположение. Освен това винаги е на страната на онеправданите, очаква те да са носители на силата и лошите да си получат заслуженото.


Предполагам, че последния път, когато сте се разхождал спокойно по булевард „Истиклал“, беше при снимките на „Езел“.

Да, по време на „Езел“ се разхождах спокойно. /смее се/. Повече не се повтори. Целият екип вървеше сред огромнатата тълпа, която се беше събрала. Хората се опитваха да снимат с телефоните си. Когато за първи път снимахме на „Истиклал“ , си казвахме: „Луди ли сме, какво търсим сред тази навалица?“. Но след това видяхме ,че се получи великолепно.  И искахме да се повтори.

Смелите, дръзките ходове открояват един проект от останалите.

В началото на сериала си мислехме, че може би още е рано за проект като „Езел“ в Турция.  Защото дотогава правенето на сериали си имаше строги и ненарушими правила. Не се практикуваха сцените с връщане назад във времето, смяташе се, че вмъкването на поезия и литературни мотиви му идва прекалено тежко на турския зрител, трябва да се избягва. Но половината от „Езел“ беше построена на сцени от типа какво е било преди определен брой години , непрекъснато се рецитираха стихове, вуйчо Рамиз постоянно философстваше за живота. Хората приеха това много добре. Репликите от сериала се изписваха по стените на улиците.

Още се помнят...

Сега гледат сериала в Латинска Америка.

Гледат като луди. И в Аржентина не може да се разхождате вече спокойно.

Не знам колко е вярно.

Ако смятате там да избягате от всички на почивка, изтървахте последния влак.

Смятах да го направя тази година, но явно съм изтървал последния влак. /смее се/

Какво е чувството да те познава целият свят?

Честно казано, не се чувствам световна звезда. Когато ходя в Гърция, виждам много ясно промяната. Преди появата на сериалите, гърците бяха много по-студени и дистанцирани, не им беше приятно да чуват турска реч. Но сериалите стопиха ледовете. И дори  съвсем мъничък принос да имам за това, се чувствам щастлив.  Това е нещо, което те кара да се чувстваш горд. Благодарение на сериалите станахме братя. Много е ценно това, че и хората от Латинска Америка сега проявяват интерес към турците. Серилите имат съществен принос за опознаването на страната ни.

Милиони долари да бяхме налели в реклама, нямаше да има такъв резултат.

Въздействието на сериалите е много по-голямо. Защото хората влизат в историята, търсят себе си в персонажите, виждат допирни точки, неща, които ги сближават с нас. Това, което получавате в замяна е много повече от ефекта, който може да постигнете с изсипване на долари и експорт.

Продаваме сериали, но като че ли вървим към време на застой в тази индустрия. Дали не режем клона , на който седим?

В начало използвахме с настървение, с хъс, силата, която ни донесоха големите продажби. После започнахме да си вредим с вътрешната надпревара. Сериалите ставаха все по-дълги и това неминуемо се отразява на качеството им. Ако продължаваме така, не вярвам краят да е добър. Ако хората, които работят в този сектор, не стигнат до общо решение, предполагам, че в бъдеще само ще си мечтаем за днешните дни. Защото имаше период, в който турското кино много се разви, и в най-малкото селце имаше кино салон. Французите даже искаха да правят филми за нашата кино инстустрия, за нашия подход при правенето на филми. Но след това турското кино умря. Превърна се в нещо съвсем друго. Дано не се случи същото и със сериалите. Трябва да се вземат мерки навреме.

Вие говорихте за намаляване на продължителността на сериалите.

Исках да насоча вниманието на всички към този проблем. Не става дума за търсене на личен комфорт. Защото това не е само мой проблем, а на целия сектор.

Ако се намалят сериалите, ще се оправят ли нещата.

Те пак може да бъдат по 120 минути, но да не се снимат за пет-шест дни. Това е трудно. Има екшън сцени, случва се човек да се разболее, някои сцени изискват по-дълго време за снимки. Когато основният ти проблем е да предадеш навреме касетата, понякога си принуден да се откажеш от хубави неща и да скалъпиш там каквото има. Няма как това да не създаде проблем с качеството.


Сега отново сте в дълга почивка. След три години напрегнато темпо на работа, как се чувствате в деня след финала?

Оставете деня след финала, аз до месец септември живеех с усещането, че на следващия ден трябва да ходя на снимки. Мога да кажа, че едва наскоро, започнах да си давам сметка, че тази година не работя.

Наскоро, така ли?

Съвсем ново ми е това усещане. От ноември вече живея с мисълта „Тази година не работя, нямам работа за вършене, не трябва да ходя на сета, спокойно, Кенан, може да се отпуснеш.“ Защото колелото така ви завърта. Човек се чувства като маратонец. „Не трябва да се разболявам, трябва да съм постоянно във форма,  до юни никакво отпускане!“ Живееш с такава мотивация. Цели три години така и затова доскоро още ме държеше. Едва сега се поуспокоиха нещата. Позсъзнанието ми каза: „ И да те няма на екран, всичко е наред. Можеш да отидеш на почивка.“

Какво Ви липсваше най-много?

Да се събудя сутрин без напрежение и безпокойство.

Срещам се с приятелите си, с хората, които обичам. Нещо, което не мога да правя, докато снимам. Сутрин като се събудя мога спокойно да си прочета вестниците. Обичам да си слушам плочите, които имам, изтупвам прахта от тях. / смее се/.

спортувам. Има неща, които съм си наумил да направя.

Например?

Да вземам уроци по танци, по правилно дишане и техника на говора. Също по източни бойни изкуства. Искам да използвам този период, за да поработя върху себе си. Защото колкото повече неща владеете, толкова по-спокоен сте на снимачната площадка.

Даже и във времето за почивка инвестирате в себе си.

Човек трябва непрекъснато да надгражда. Ако днес сте същия като вчера, значи има проблем.

Уроците по танци и техника на говора свързани ли са с някакви бъдещи цели?

Просто искам да умея и това. А и танцуването носи  удоволствие. Още по-приятно е, когато си го учил. Хубавата страна на нашата професия е, че правим неща, които носят удоволствие на хората. Така че по време на тази пауза ще съчетая полезното с приятното.

Да не Ви видим скоро в мюзикъл?

Не. Ако се появи добър мюзикъл, защо не, но нямам такива амбиции.

Преди пет години ми казахте „Ако се появи предложение за хубава комедия, може ли да откажа!“ Още ли не е дошло подобно предложение?

Ами не идва. Хората, които ме познават или хората, с които работя на сета, казват: „Ти ще играеш и в комедия“, но трябва да е добър проект. Ако всеки актьор можеше да изиграе всичко, нямаше да се правят кастинги, според мен. Ако получа предложение за нещо приятно, ще помисля.

Искате ли наистина да излезете извън рамката на образите, които сте играл досега?

Но в киното съ сигурност може да се получи, особено ако  проектът има и нужната дълбочина. Във филма „Kabadayi“ играех лошия. Даже накрая умрях.

Зрителите диктуват нещата, нали?

Разбира се. Защото хората имат определени очаквания, искат да видят нещо по определен начин.  Клинт Истууд имаше един филм „Непростимо“. Имаше сцени, в които трябваше да язди, но си личеше, че не му се удава и го прави с мъка. На мен също ми беше тягостно да гледам тези сцени. Когато става дума за сериали, е много важно да се отчитат очакванията на зрителите. Хубаво е да се правят нетрадиционни неща като „Езел“. Приятно е да играеш образ като Езел. Силен външно, вътрешно доста наивен. В този смисъл нямам някаква червена линия. Всичко зависи от историята.

Най-трудно с „Езел“ ли Ви беше?

Най-трудните сцени за един актьор са тези, в които не вярва. Не му се струват убедителни и правдоподобни.


Играли ли сте такива сцени?

Когато трябва да запълниш определен брой минути, неизбежно има такива сцени. Това не е критика към сценаристите. Те правят каквото могат. На човек му е трудно да напише дори 120 смислени изречения, а те правят чудеса. Пишат епизоди от по 120 минути. Американците питат с изумление: „Как така, 120 минути за една седмица ли ги снимате?“ Не могат да повярват.  Защото е необичайно.

Всяка седмица по един филм...

Естествено. Лудите турци.

Какво ви оставиха героите, които сте изиграл?

Продължава

Може би ще продължа утре, защото се изморих.