Шеста тема на чакащите

Моят въпрос не беше конкретно за Вашето детенце, защото е много лично, а като цяло..

 На мен лично би ми било много трудно да диференцирам определени поведения. Повечето дечица идват от приемни семейства, а не от домове както преди и се очаква да са живяли в среда, максимално близка до домашната. Обръщам се към всички пишещи тук: Има ли книги, които можете да препоръчате я тази връзка? Благодаря предварително

Не зная колко достоверно може да е това, което мисля, но аз специално бих се притеснила най-много от реакции на самонараняване. Не знам защо, този знак за някаква емоция в детето, която го кара да се държи така ми звучи като един от най-тревожните. При почти всички останали случаи, дали е от възрастта или от травма, просто бих се опитала да определя как се чувства за да го прави и от там да търся решение как да го преодолее. Със сигурност обаче човек трябва да подходи ако не с любов, защото тя идва по нейни си начини, то поне със състрадание и разбиране към детето и много търпение. Ако на едно тръшкащо се дете, което не е преживяло травма му се скараш, за него това няма да е кой знае какво. Но ако на дете преживяло травма, което е от съвсем скоро с теб му се скараш, ситуацията е доста различна. То още не те познава, не е изградило доверие в теб, опитва се да провери как го приемаш. Това с лошото поведение да те пробва дали ще продължиш да го обичаш продължава според мен горе долу докато не се почувства по-спокойно, че наистина го обичаш и не повярва в това. Това споделям от моя опит. Всеки минава през неговия. Nikemariana, имайте търпение и дайте време на малкото човече, ще се променят нещата, моето беше на 4 когато Бог ни събра. Сега е всичко за мен, абсолютно както всяко родено от майка си дете (предполагам, че нямам родно).

Не е чак толкова лично. Отношението към храната е характерно проявление на емоционална травма при изоставените деца. Същото е и при нараняването. Ако не е самонараняване, то е нараняване на околните - удряне, блъскане,  рушене,  заграбване на чуждата собственост, счупване на любими вещи на хората, за да им причиниш болка, ритане на животни...
Приемното семейство, обобщено казано, при всички случаи е нещо много хубаво, но не мислете, че компенсира всичко.

Не мисля.
Точно затова питах за  книги, които мога да чета докато чакам. Не съм наясно как да се справя с подобни поведения.

С любов и много гушкане. Когато детето се почувства по-сигурно ще промени поведението си.

Аз книга за съжаление не мога да препоръчам, но това което си мисля е че е добре в началото много добре да се подбира компанията и да е по-спокойна компанията, не много голяма. Просто за да си дадете време да свикнете и да изградите някакво доверие. За детето всичко е ново, аз лично просто не мога да си представя как тези деца се справят с всичко това, през което минават. За мен те са герои, за нас ако е трудно да свикнеш с промяната, какво ли е за едно малко човече което още дошло на този свят не знае за какво "да се хване". Каква "опора" да ползва за да "проходи" в живота. Всичко което му липсва е любов и доверие. Получи ли ги .... мисля ще спре да компенсира нестандартно.

И аз споделям мнението на няколко от колежките-съфорумнички-най-много ме е страх и мен сина ми да не почне да се самонаранява...всичко друго ще издържа - и да ме пляска и да ме удря-ще си седя и ще търпя...голям мъж съм,нищо няма да ми стане,най-много някоя синка...да ме удря и пляска колкото иска-нито някога ще реагирам,нито нищо...най-много да го помоля по някое време да престане и ако не го направи,ще изтърпя да продължи...но ако някога си посегне да се самонарани...тогава вече не знам какво ще правя... особено ако съм на участие и ме няма и майка ми се грижи за него и разбера от нея,че нещо такова е станало. Много обичам музиката...но ако трябва да избирам между музиката и детето ми-естествено,че ще избера детето ми

Само да имате предвид, че децата са много по-адаптивни от нас възрастните. Много по-лесно се нагаждат към новите ситуации.
И честно - то не знае какво му липсва. То няма база за сравнение. То е живяло при определни условия, които много често само подозираме какви са.
Едва когато се "установи" за по-дълго време в една "семейна единица", то започва да усеща любов и подкрепа.
Голяма заблуда е осиновителите да считат, че децата ще са такива, каквито им се иска. На това се наблягаше на курсовете - да нямаме определени очаквания, защото не знаем при какви условия са живели и какъв е техният "багаж" до момента. И затова има един понякога дълъг период на адаптация.
Например в нашето семейство, за по-големия, продължи по-кратко, но дали защото по-лесно се разбирахме с думи и разговори, а и самият той бе малко по-осъзнат (макар с големи липси) - не зная. Беше на 4г и 4м. Но с малката (на 2г и 9м) нещата се проточиха. Отне й почти година, за да започне да разбира, че не съм й враг. Добре, че беше баткото, да види какво е да гушнеш мама, да й кажеш "обичам те" и др. Сега е същия "темерут", но на друго ниво .
А иначе - потенциал винаги има. Дали ще успеем заедно с тях да го извадим - ще покаже времето.

Nikemarianna, както са казали Слънчоглед и Панди, любов, спокойствие, търпение.
Аз лично не разбирам разнасянето на храна по площадките, визирам например, половин часово ядене на санвидч с обиколка около всички деца, ами то и на мен ми се прияжда. И не ми е хигиенично. Но, разни хора, разни разбирания.
Моя юнак с храната не, но играчки присвояваше, колко съм дебнала и съм се извинявала, но отмина всичко.
На Щастливеца да кажа, според мен, трябва да реагираш винаги и на всеки тип некоректно поведение, защото иначе детето ще го приеме за нормално. Под реагиране, имам предвид, веднага разговор, или просто едно категорично "Не", нямам предвид крясъци и шамари.

Галски, интересно ми е не мислите ли все пак, че липсите които имат децата не им се отразяват на поведението все пак въпреки адаптивността. Как точно разбирате колко точно са адаптивни или просто нямат друг избор. Аз например си мисля, че това което е нанесло липсата на майчина любов при моето дете доста дълго му даваше отражение, а може би и още дава. То може да не осъзнава липсата защото друго не знае, но осъзнава нуждата и това, че няма кой да я задоволи. Аз специално в първите месеци след осиновяване изобщо не бих пренебрегвала тези неща. Естествено в никакъв случай не казвам всяко неприемливо поведение да се отдава на това и да не се реагира на него.

Като казвам, че децата са адаптивни - факт е. Поставено в някаква среда (особено за по-дълго време), то започва да се ориентира кое как и защо, наблюдавайки другите себеподобни.
Отделно - то не знае, че е имало липси. Ние възрастните го разбираме, защото опита ни е такъв. А то - как да знае какво е майчина милувка, след като никога не я е получавало?
Нашата малка госпожица в началото се дърпаше като искахме да я погалим. Чак след година осъзна, че няма да я нараним.
Убедена съм, че децата са по-адаптивни от нас. Просто страховете им са по-малко. И е нормално.
А липсите се наваксват, с упорство и постоянство.
А какво точно да пренебрегнем? То в началото се опознаваме, напасваме.
Някои осиновители по-бързо установяват връзка, други по-бавно. Много условности има.
Например при нас - с големия работех много повече, докато с малката нещата напредваха по-бързо, но тя като породена все се стремеше и да е над бате си. До характер и зодия. А тя си е инат. Аз обаче съм една много странна личност - малко строга, понякога викаща, но пък даваща много внимание и подкрепа, докато съпругът ми е по-спокоен, уравновесен, но за сметка на това не се занимава чак толкова с тях. За нашето семейство съм убедена, че Господ си е разписал точно каквото трябва.
Е, не исках да имам деца дето все бързат или са супер мудни - е, точно такива ми се паднаха 😂. На единия казвам "по-бавно", на другия "хайде, по-бързо".
Та така. Каквото най-не обичах, такова сега си обичам. И не мога да си представя, че другояче би било.
На мен лично в началото ми помогнаха кучето и контакта с психолог. Сега само кучето "го отнася" 😂.
Но, то е и до човек.
П.п. Колкото до книги - психолога ми беше препоръчал тези на Франсоаз Долто. До тях не стигнах, но изчетох доста статии из нета и в сайта на БАОО. Помагат, според мен.
П.п.п.п. Една вечер се замислих върху следното: почти всеки като чуе, че сме осиновили и двамата, реагира сякаш сме направили нещо уникално като жест. Аз са съжаление, не го усещам така. Аз го усещах като необходимост, да да завърша себе си. Не ми беше цел, беше ми необходимо. Изчаках с търпение и вяра. И се молех да имаме късмет. И сега се чудя - дали не бъркам в начина си на действия - с тези деца се държа така, сякаш са моя плът и кръв, не се чувствам специална, но им казвам, че те са такива. По-интересното беше, че в класа на големия има момиченце в приемно семейство и то отишло и казало само на него, че е в такова. Та си поговорихме тогава с него по този и други свързани с това въпроси, и накрая той ме срази - "значи, ние сме щастливци, че си имаме вас?",на което аз се усмихнах, прегърнах го и казах - "да, а ние сме още по-големи щастливци, че имаме вас".

Галски, благодаря за споделения опит. Звучите страхотно . Всеки изхожда от собствен опит когато изказва мнение и точно затова е ценно да има повече мнения защото света е доста шарен.

Не е лесно. Понякога е много трудно. Имаше моменти, в които се чудех дали ще се справим и как да станат нещата.
За съжаление няма разписани правила и норми, които просто да следваме, но четейки за повечето от проблемите - решения се намират. Все пак нашите деца не са много по-различни от останалите. Остават следи, но са деца.
Основното се оказва - търпение.
Не случайно на всички кандидати все това им "повтарям". Търпение, и вяра. И преди, и след това. По много.

Децата наистина много бързо се адаптират. Моето момче на 3 - 4 ден вече беше забравило приемната си баба и аз станах мама. Моята майка дойде вкъщи на 4-тия ден и аз излязох да напазарувам, след което са последвали половин час писъци "мама, мама".

Здравейте! Предварително се извинявам, ако поста ми не е за тази тема ,но не намерих другаде къде да задам въпроса си.
Имам детенце на 3 годинки ,за съжаление обаче ми се наложи операция преди няколко месеца след която няма да мога да износя друго дете. А толкова много искахме и планувахме с мъжа ми да си имаме поне още едничко….. Мечтаехме дори за три дечица . Замислихме се за осиновяване - да си осиновим и дадем добър живот и възпитание на някое изоставено детенце  - но тук идва въпросът ми,тъй като имаме едно вече свое , шансовете ни за осиновяване еднакви ли би биха били с тези семейства ,които нямат нито едно детенце и очакват да си осиновят своята рожбичка? Има ли това значение според Вас или не ? Към къде би наклонило везните ? Мисля скоро да посетя социалните за да поговоря и с тях ,живеем близо до Пловдив ,четох доста за процедурата като цяло тук от форума и доста се информирах къде и какво трябва са се направи и по какъв път трябва да се мине .

Благодаря предварително на отзовалите се . Успех на всички Вас ❤🙏❤