Тъжна съм, самотна съм, объркана съм

Абе специално да идеш на поход, не ми се струва много лесно - с кого, кой ще го организира, къде ще ходиш, имам познати двойки които изкарват по 2 седмици из планините, но няма да им се натреса и да ги притеснявам. А и в случаите, когато напук съм отивала да правя нещо сама, но съм искала да съм със съпруга си, ми става още по-тъпо, че няма с кого да споделя емоцията.

Не особено, поне аз не забелязвам, и да прави някакви, със сигурност не са нито тривиалните, нито нещо, от което аз имам нужда. Като цяло му е супер добре така, много комфортно се чувства, поне според мен. Той не изглежда нещастен в ежедневието, не изглежда омърлушен, и ако се държа нормално и не правя "сцени", си е направо ок.

Приел ме е за даденост - ДА, така е, знам го и го виждам.

Да не би да има специфичен сексуален фетиш този мъж?

Какво порно гледа? Какво прави толкова на компа, работи или "работи"?

Културен начин за решаване на проблема е да се опита семейна терапия. На лекар да се видят хормони. Некултурният - да се сложи кийлогър на компютъра и да му се прегледа телефона и колата, ако има такава.

Е добре де, вдигни се, вземи си детето и иди на едноседмична почивка някъде с приятелки, пък и сама ако няма свободни. И му обясни,че искаш да си помисли какво може да промени,  като се върнеш да ти каже, защото иначе се изнасяш. И готово - вече не си даденост, паниката трябва да го втресе хубавичко за една седмица и ще се види ще го бъде или не.

Факт е, че любовта не е вечна. Мъжете "обичат" до време. Докато си млада, хубавка и слаба. Тоест обичат с очите си. Повърхностно е да, но това е положението.
После се почва кръшкане. Такъв е животът.
Нев да го проумее и да започне да живее своя си живот, а не да се нервира заради човек, който си е просто такъв. Да го промени не става. Няма да успее.

... Никога не съм се смятала за нещо особено, а сега още по-малко.

Сега като се погледна в огледалото виждам една "лелка", без живец, без вяра и надежда, нещастна и объркана....

Да, искам си мечтите, иска ми се поне да вярвам в тях, да се стремя към нещо. Искам близост, интимност, нежност! Искам някой да ме гушне и мен, да ме милва и целува, да се почувствам спокойна, разбрана и отново щастлива.

Страшно съм объркана, аз ли не виждам щастието, или наистина липсва, аз ли съм сбърканата, която не обръща внимание на съпруга си или обратното? Има ли възраст за любовта и нежността, да не би да съм  прекалено стара за това?

все едно прочетох собствената си история. с тази разлика, че при нас има секс - мъжът ми маструбира с мен. честно казано, бих предпочела изобщо да не ме докосва. и без това откакто съм с него се чувствам провалена като жена. от 5 години се задоволявам с това да бъда (само) майка и да намирам утеха, радост и щастие в това и нищо друго.
 

Сега,четейки авторката отново си мисля,че номера на китайката е тази неизбежна механичност,повтаряемост,скучноватост от дългото съжителстване,брак да я превърне човек в спокойствие, а не в тревога. Да кротнеш малко топката,да не тръгнеш да доказваш наново ,защото е много изнурително и изгарящо.Не си длъжен целия живот да изкараш в едно темпо.Като добър футболен тим.В началото натиска-вкарва гол и след това се разхожда и се наслаждава по тревата.

Това ми беше полезно. Само че никога не ми е правил намеци, че трябва да отслабна, но понеже и той напълня страшно много, може би не смее.

Той малко не обича особено да говори за секс. Преди доста години го бях накарала да гледаме заедно порно и малко го беше срам. Поне така ми се стори тогава. Може наистина да има някакви "по-специфични" потребности. Но няма как да го разбера това, ако повдигна въпроса, всичко приключва между нас, ако не е така.

Извинявайте, че се намесвам, но само да вметна към колегата корн вал, чийто мнения ценя принципно, но - корн вал, не е задължително една жена да е фиданка, за да се флиртува с нея и да грабва окото. Не може точно ти да не знаеш този факт.....
Нещата са много по-дълбоки за флирт - чар, излъчване, настроение, енергия, състояние..... тя и едни краци да е, намусен темерут ли е, заеби - не ми я хвали.

Здравейте,

Много ви благодаря за отговорите! Сега като ги прочетох, виждам, че всъщност проблемите са няколко и всички са свързани и понеже са толкова зависими и влияещи се един на друг и изглеждат като един огромен проблем:
 * основното и ежедневното, което ме тормози, е че не се чувствам весела и радостна, дори не пиша щастлива, просто да съм спокойна и заредена  и с енергия. И това е най-тежкото, защото го изпитвам ежедневно.
 * второто, което според мен е една огромна причина за първото е липсата на секс, наистина, но то явно си е съвсем различен проблем, защото наистина и аз много пъти съм се чудила как може мъж да издържи толкова време без секс - нямам идея. Нали мъжът мислел за секс на всеки 2 мин.
 * третото, което също пречи на горните на две, е че никога не съм имала кой-знае-какво самочувствие, а след година пренебрегване и още преди това години на нередовен секс, съм направо на 0-та.
 * и четвъртото е, че ние просто нямаме никакви общи интереси, нищо от това, което ми е интересно на мен, той дори не е склонен да се включи, а това, което него го вълнува е техниката - компютри, скенери, телевизори, телефони и какво ли още не.
Малко още мога да разкрия, понеже и някои се чудеха какво правя по този въпрос и защо аз не съм инициаторката - проблемите започнаха още преди да се роди детето - тогава доста често съм го молила/викала/приканвала да си лягаме, гушкане, цункане, някакъв вид нежност, и той все "има още малко да поработи", "ей сега ей това да свърши" и т.н. и след доста такива вечери, то минават 2-3-4 седмици, аз вече почвам да се нервя и някоя вечер изтрещявам и направо му казвам, че ми е писнало все да работи, пък аз да го чакам и или му викам или се разплаквам. След това 1-2 дни по-късно "видиш ли" правим секс. Тук цикълът се затваря. Аз се чувствам добре примерно още една две седмици и пак се почва отначало. И мога да кажа на всички мъже, които четат, че и това е АДСКИ унизително, поне за мен беше. И с времето започнах да издържам все по-дълго. Започнах да трупам и гняв към него. А към себе си - все повече си губех самооценката. Аз сега дори не мога да си представя как може да се получат нещата, сигурно бих се притеснявала повече и от първия път 
Ако аз вярвах в себе си и ако знаех, че проблемът е у него, бих му помогнала, ако сподели, но нито вярвам в себе си, нито съм убедена, че той има някакъв физически проблем, нито пък той иска да сподели.

Визуално и двамата доста напълняхме - всяка година с по 2-3 кг, много не се забелязва за цяла година, но ако погледнеш 5 години назад са си 10-15 кг...