8-ми Март е ден на мама и няма радост по - голяма ЮЛЧЕТО да каже първото си МАМА

При мен си беше драма. Както съм казвала вече - диагноза рак на лимфите, открит в седми месец и потвърдена с биопсия диагноза в осми, докторите бяха на нокти всичките. Аз само питах бебето добре ли е, за бебето риск има ли, болно ли ще е, преминават ли ракови клетки през плацентата и т.н. Те ми казаха, че няма проблем за бебето и ми обясняваха какво лечение ще правя, но аз хич не можех да мисля за това. Хематолозите и онколозите настояваха да вадим бебето веднага, гинеколозите и неонатолозите да чакаме. Оставиха решението на ММ и мен. Аз все си питах за бебето, накрая един доктор почти ми се скара, Абе оставете го това бебе, то си е добре, помислете за себе си.
Щом получихме точната и потвърдена диагноза, от Хематологията се обадиха в Майчин дом да ми осигурят веднага секцио. От там бяха готови с екип веднага, за същия ден!! 
В крайна сметка, не исках да поемам твърде голям риск и ни казаха, че седмица-две няма да са фатални, така че избрахме ден за секцио - първия на 37-ма г.с. Исках бебка да има навършени 36 г.с., за да съм спокойна, че ще е достатъчно силна и здрава. И така и беше.

За МД и лекарите там (а и в Хематологията и Онкологията също) мога да кажа само хубави неща. Дали заради страшната болест по време на бременността, дали просто попаднах на хора, но всички бяха мили и помагащи. А и определено имаше значение заболяването при секциото, по различен начин ми сложиха упойката, анестезиоложката ми обясни в подробности. Аз исках Токуда, но в Хематологията настояха за МД, защото имали опит и бяха прави.

Три дни преди секциото полежах на пети етаж (може и да сме се засекли, без да се познаваме  ).
Анестезиоложката (д-р Георгиева) беле до мен през цялото време! Държеше ми ръката, обясняваше ми. Подготви ми за натискането на корема, което не помня от първото секцио. На първото нямах чувствителност от гърдите надолу и да са ме на стискали не съм разбрала. Сега от кръста надолу не чувствах, но нагоре да.
Изобщо не беше страшно, бях изчела куп страхотии тук за "скачане по корема". Беше един единствен силен натиск в горната част на корема с избутване надолу. И бебка се появи. Малка, оплакваща се, намусена.
Д-р Георгиева ми каза, че ще ми я вземат за малко, за да й придадат по-търговски вид и докато не беше до мен тя ми докладваше- Сега я къпят, Сега я мерят, Сега я повиват... После ми я дадоха увита и спокойна. А после пак ми я взеха. Чух я да плаче много, повече отколкото първоначалния плач. Питах докторката дали е моето бебе и тя отиде да провери. Успя някак да ме разсее от тоя въпрос, но после разбрах, че са я наболи да й взимат кръв. Правело се за всички бебета с майки с онкологични заболявания, за да се уверят, че плодът се е хранил добре и няма изоставане.
Ръчичките й бяха сини месец след това.
След секциото станах и се раздвижих много трудно, защото кръвното ми все падаше. Но пък две седмици по-късно вече дори придърпване не усещах.

Най-тъжната част беше кърменето или по-точно липсата му. Трябваше са правя допълнителни изследвания, за да определят стадия на заболяването. С контрастни вещества, скенер и т.н., абсолютно несъвместими с кърмене. А после да почна и химиотерапия, която е съвсем изключваща кърменето.
Имах около 2 седмици, през които можех да кърмя, ако искам, но лекарите ми казаха, че е по-добре да не го правя. Заради мен, не заради бебето. Хематолозите и онколозите бяха категорични, да спираме кърмата веднага след раждането. Аз се чудех, не може ли поне малко да кърмя и говорих с гинеколожката ми. Тя каза "За бебето има смисъл и един ден да бъде кърмено. Обаче за теб може да е проблем. Първо ще трябват няколко дни, докато ти дойде кърмата, после трябва да я спреш преди да се е регулирала, а това може да ти докара допълнителни усложнения. Предстои ти тежко лечение, трябва да си силна, не ти трябват допълнителни проблеми, каквито могат да дойдат от насилствено спиране на кърмата толкова скоро след раждането. По-лесно и безпроблемно е да се спре веднага след раждането."
И така, още в родилнито взех таблетки и кърма така и не се появи. Меки, празни гърди. Само докато хранех бебка с шише, сълзеше коластра... Хайде кажете после, че няма психологически момент. Много ми беше мъчно.
Обаче си казах, че детето няма нужда от майка си само за кърмата, а доста дълги години. И за мен е важно да съм до децата си дъъъълги години. Затова го преглътнах и стиснах зъби за лечението. И така.

По повод кърменето, знам че не бива да се съди с лека ръка отстрани. Понякога просто не се получава, колкото и да има желание майката.

За протокола, кръщелницата ми щеше да бъде уморена от глад, поради упорството на майка й да я кърми изключително. На двайстия ден от раждането бебето беше спаднало с няколкостотин грама от изписването!  Майката много упорито искаше да кърми, на поискване, никакви шишета, цедене (безрезултатно) след всяко кърмене и т.н. всичко по правилата. Ама не. Педиатърката здраво им се беше скарала, а приятелката ми й възразила, че бебето не плаче и си мислела, че щом не реве, значи е сито и му стига. А докторката казала, че не плаче, защото няма сили. Като се замисля, не съм чувала за друго бебе, което вместо да качи половин-един килограм първия месец, отслабва. Та случаи всякакви.

Изобщо, годините и опитът ми са ме научили, че отстрани е лесно, но не бива да се съди. Иначе като цяло споделям мнението, че на доста жени просто не им се занимава.

Ох, супер дълго стана.

Родих в държавна болница. През 3-те дена престой идваха на всеки 3 часа да ми предлагат да дохранвам. Предпоследния ден една лекарка си позволи да ме заплаши,че ако не дохранвам бебето ще го оставят в болницата, защото щяло да спадне много на тегло. 4 денонощия да спах 5-6 часа сумарно. Прибрах се вкъщи меко казано изтощена с гърди като камък, а нямах помпа и стерилизатор. Мъжо хукна по покупки и да доведе педиатърката да види бебето и да си поговорим какво ни чака следващите 14 дни до първата консултация. Докато си говорехме тя ме накара да го кърмя. Следващите 10 дена бяха кошмарни-той спеше заради силната жълтеница и не искаше да суче, а когато все пак се събудеше ревеше сякаш жив го дера. Аз влачех помпата и само облекчавах гърдите, защото идея си нямах кога ще се събуди да суче. Майка ми мърмореше,че прибирам кърмата във фризера пък бебето гладно седи. Ревях по всяко време, защото следродилната депресия и преумората ме смазваха направо.Някъде към 10-тия ден цял ден той не се събуждаше да суче. Към обяда вече не издържах и грабнах помпата, изцедих се хубаво и му набутах шишето както си спи. Изпи го диването му с диване. Така я карахме целия остатък от деня. През 2-3 часа бутах шишето, а той спейки се хранеше. Събуди се за къпането в 8. Бях отписала кърменето-вече бях решила за себе си,че сме приключили и той повече няма да иска да суче,а аз ще цедя докато мога. Изкъпахме го и видях очите му широко отворени за пръв път откакто се е родил. Погледа му беше блеснал. Инстинктивно му подадох гърда и той захапа и се нахрани добре. От този момент нататък вече не беше така сънлив и сучеше през 2-3 часа по 1 час. Аз продължавах да поцеждам и да прибирам във фризера. Получавах дежурното мърморене от майка ми- детето гладно ти във фризера слагаш.Мързела му с мързел не захапваше както трябва и ми станаха ужасни рани на зърната. По едно време всяко кърмене започваше с текнали сълзи от моите очи. Изпитвах ужас, когато трябваше да го сложа на гърда. Мазане, миене, проветряване не помагаха изобщо. По едно време някъде към 17-18 ден от раждането реших,че ще оставям да ми се регулира кърмата и няма да цедя много, а само когато гърдите ми станат много твърди. На 20-тия ден се почувствах зле и ме втресе, дигнах 38,5 температура. Изслушах тирадата на майка ми как и защо аз съм простирала предния ден и съм се простудила, и разболяла, и колко опасно било да карам някаква родилна треска, която хващала родилките и т.н. Мъжо ме завлече в болницата да проверят дали няма нещо останало от раждането вътре. Докторите ме прегледаха,опипаха гърдите и ме пратиха след прегледа вкъщи да се цедя. Една млада лекарка ми показа как да цедя на ръка и ми разказа как е карала мъжа и да и изсмуква буците, защото детето и не искало . Казаха ми да не давам кърмата на бебето,а да я хвърлям и да не му давам да суче заради раните. Дадоха ми 24 часа да сваля температурата и щяха да ми изпишат АБ, ако все още беше висока. Звъннах на педиатърката да я питам мога ли да давам кърмата и тя каза, ако няма кръв в нея че няма проблем. Вечерта дигнах 39градуса, а гърдата ми стана болезнена и зачервена и се усещаше вече солидна буца в нея. Заспах и като идваха да ме будят не можех да стана-само ги поглеждах. Накрая някак мъжо успя да ме изкара от кревата да хапна и да се изцедя. 2 денонощия се въртях на откачената въртележка масажи и натопляне на гърдата, цедене 1 час, половин час хранене на бебето и гушкане час и половина да заспи, защото след хранене от шише не искаше да заспива и така за сън и почивка време не ми оставаше изобщо. Раните започнаха да се затварят, бебето скимтеше жално и се опитваше да ме хапе през блузата. Кърмата ми драстично намаля-първия ден цедях 120мл от едната гърда, на третия по 40мл от двете. До този момент обаче стигнаха запасите, които бях складирала първите дни, когато той спеше. На третия ден някъде по обеда просто психически не издържах да гледам сина си как скимти и се опитва да ме захапе през блузата и му подадох гърда-засука здраво, макар,че беше току що изцедена, празна и мека, подърпа 5 мин на сухо и заспа. Като пусна зърното се усмихна блаженно,а  на мен пак ми текнаха сълзите от очите. Следащата седмица си я изкарахме като скачени съдове. На всяко мрън се хранехме. Направих ужасната грешка да видя колко кърма имам и се изцедих. 60мл, а той трябваше да изяжда по 90-100. Звъннахме на педи и я попитах какво АМ да взема. Недоволната физиономия на майка ми ми действаше като шамаросване. Дадохме му АМ-изпи 20мл и заспа. Спа 4 часа. Дохранихме го и след следващото кърмене пак спа 4 часа. Мен ме глождеше,че така няма да се кърмим. На другия ден твърдо отказах да дам добавка. Майка ми мърмореше нон стоп. Бебето почна да пищи по 2-3 часа, давахме капки за колики, но се успокояваше само като захапе гърдата. Пак поредното мърморене,че бебето е гладно. Един ден просто не издържах и казах на майка ми да си тръгва вече. Тя се врътна сърдита, аз седнах да рева, но почувствах че изведнъж гърдите ми се напрегнаха. Като се поуспокоихме и двете се разбрахме,че тя остава още 5-6 дни да ни мине консултацията на 1м и след това си заминава,а ние ще се оправяме както можем. Все пак сме големи хора. Оказа се че недохраненото, гладно бебе, ревящо и т.н е качило за 2 седмици 600гр. въпреки спада в кърмата, запушването и борбата да увеличим количеството Баба му си тръгна доволна, а аз постепенно се успокоих и спрях да рева денонощно за каквото ми падне. Той обаче си пореваваше с часове понякога. Към 2 месечен почна да повръща-силно, много и ужасно. От тоя момент нататък ми увисна на ръцете постоянно.След всяко хранене по пода имаше локви кърма. Според педи беше от лакомия. Опитвах различни пози на кърмене и полза никаква. Лекарства не му изписаха никакви, креватчето повдигахме и все тая си беше. Носехме се постоянно да е прав и така аз заякнах в ръцете,а нашия момък си качваше по кило въпреки повръщането. На 4 м ми направи стачка. Цял ден не сука. ПолудЕх. Накрая го тръшнах в кревата и започнахме да се храним легнали. Следващите 2 месеца така ги изкарахме-суче 5 мин, носим се 10 да се оригне/повърне и айде пак суче. Навън в количката пищеше неистово до полилавяване та и слинг си купих. А чуя мрън,а намушвам в слинга. Може би над 10 пъти имах запушвания на гърдите, но знаейки вече за какво става въпрос се справяхме бързо с тях. И така до 1,3 се кърмихме. След годинката постепенно почнах да го отбивам и една вечер когато беше останало само вечерното кърмене той просто забрави да си потърси, а аз не го подсетих. Сети се след 2 дена-дадох го на бащаму и излязох от стаята докато се успокои. Аз го преживях по-тежко. С месеци ми липсваха тези моменти През първите 6 месеца си казвах айде още един месец да устискаме и още един и така си устискахме до тичащо човече, което просто забрави в един момент и нямаше ужда от успокояващата глътка вечер преди лягане