Второ дете

В момента 2 от 3 деца са ми на лятна група, аз гледам най-малкото. Дори да имах доброто желание да се превърна в летен аниматор, в крайна сметка си казах, че не е нужно всичко лично аз да правя за децата. Има си един куп тривиални задачи, които могат да се делегират. Да, гот е ако им сготвя нещо вкусно и специално през уикенда. Но не държа аз да съм човека, който да готви скучните ежедневни неща, над които се мусят. И на лелката в градината може да се мусят, ако искат. И в градината могат да разнасят безброй играчки, без да са ми пред очите и да ме побъркват.

Ако таткото иска второ дете, а майката не иска- лесно, да изкара повече пари, да покаже, че ще мине леко работата, че може да се наеме помощ и готово. Това- ако всичко е наред със здравето. Ако майката иска- да покаже, че ще мине гладко. И двамата да се питат кое най-много ги притеснява и да намерят начин да разрешат притесняващия момент (пари, работа, жилище), вместо да решават задачата, като се откажат от дете.

То всъщност нежеланието за второ идва понякога от идеята, че на детето трябва да се дава по много и лично, а родителят да се превърне в куратор на приятни преживявания, спазвайки високите стандарти за гледане на деца в 21 век. А истината е, че като се появят повече деца, динамиката естествено се променя. Отстрани може да изглежда като недоглеждане, липса на внимание, но истината е, че се намира начин всички да са щастливи и да се развиват, макар не всичко лично да ми минава през ръцете.

Ти не можеш, но знаеш ли колко  жени не само могат, но с пяна на уста обясняват, как първо била жена и човек, а после майка, и как децата се социализирали в яслата!?

Няма по тъпа причина човек да се разведе защото иска или не иска второ дете. Айде ако и едно не иска по го разбирам. Ама пък второ и следващо дете да са чак такава драма ми се струва прекалено.
Не мисля, че като си пратил детето в институция си чак толкова лош родител. Моите деца никога не са посещавали институция лятото, а малкият никога до сега не е посещавал институция, но пък не се имам за велика майка. Бутаме го някак до момента в който ще са по-самостоятелни.
Въобще в това вторачване в децата виждам нещо не здраво. Деца като деца, които ще станат съвсем обикновени възрастни като нас.  Всякаво възвеличаване ми бие на лудост някаква.

Бях Обвинител номер 1 на близки мои роднини живеещи в Париж, майката българка, бащата французин.
Там децата ги давали на 3 месеца в ясла. Масово се прави така ако майката е работеща и никой не смята че това е странно. Та, нашите роднини дадоха техните на по 6 - 7 месеца и аз "с пяна на уста" обяснявах как това е "престъпление" срещу самите деца. Даже жената ги кърмеше до 6-7 месечни ( което масово не се правело от французойките).  И аз майката- орлица , кърмила и двете до 18 месечни , обяснявах че това е безотговорно. Как може ! и т.н.
Днес трябва да призная, с неохота, че първите братовчеда на децата ми са по - кротки, по - адаптивни, по - контактни и разбрани и по - социални от моите диванета. Такива бяха през целия си бебешки период , та и днес са такива като доста по - големи. Хем са 2 момчета. !!! Можех да сравнявам защото са на почти равни възрасти с моите и развитието върви горе - долу паралелно.

Може да е изключение:thinking:
За протокола, голямото ми дете тръгна на градина направо, почти на 3год и половина. С ужасно трудна адаптация, която смятам до днес влияе ( до днес не може да си намери лесно среда и приятели, а уж , на пръв поглед е контактно дете) .Малкото на 2 год и 2 месеца с доста лесна адаптация.

Може да са изключения моите примери, де, не ангажирам никой !

БЯХ на Слънчев бряг, в хотела имаше само още едно българско семейство и само малкият ми син и другите две българчета се държаха като отвързани пищяха и пречеха. На чуждите туристи децата си седяха кротко по масите и си се хранеха. Как ги възпитават не знам. Големият порасна и вече знае как да се държи, но малкият е хуна. Не ходи по институции да не се травмира .

Кротки деца има и тук, и в чужбина, буйни - също.
Не е от това.

Индивидуално е. Моето дете тръгна на 3 г. и 1 м. на градина с голямо желание, на практика не беше нужни никакво време за адаптация, още първия ден като я прибрахме се молеше утре пак да я заведем, а в почивните дни ревеше, че иска на градина.
Имам 2 племеннички, родени и живеещи във Франция. Голямата се опитаха да я дадат на 3-4 месеца на детегледачка (нещо като малка частна градина от 6-7 деца). Резултатът беше, че спря да се храни, само вечер като я вземеха. После пак я гледаха вкъщи и опитаха отново по-късно. Ревеше и повръщаше непрекъснато, ако не е с родителите си. Като израснаха зъбите й започнаха да се рушат от повръщането. Майка й спря работа и се позакрепиха нещата. С второто въобще дори не си помисли за експерименти. Като гледам техните познати също малко си дават децата в ясли.

Но като цяло не съм видяла родители, на които тези неща да влияят за решението за бройката на децата.

Имането или нямането на деца е строго лично решение, както и дали да имаш 1, 2 или 3 деца. Никой не живее в обувките на другия, за да може да коментира според мен. Теории всякакви.

От онази авторка, която се появи преди години и много нашумя с книгата си, взриви западното общество с мнение , че хората не са длъжни да имат деца. Самата тя има 2 броя, но честно признава, че е щяла да живее далеч по - добре и да се развие далеч повече и да постигне далеч повече, което смята за важно , ако нямаше деца. Тя смята, че е много по - честно да кажеш, че не искаш и не можеш да се грижиш за деца, отколкото да ги родиш и после пренебрегваш, да се разведеш и оставиш на др. родител, на бабата и т.н. Има родители, които бият или тормозят психически децата си цял живот, ама ние казваме че ето той  " Имат деца ". ( доста смисъл има в думите на авторката, но никой няма да го признае !)

От друга страна: Ричард Докинс имаше лекция в Бг преди време. Книгата му "Себичният ген" си струва да се прочете. Ние хората сме нищо повече от животни, подобно на другите. Няма нищо божествено в нас ! Генът е много "хитър". Ние сме негови слуги и в общи линии "машини за оцеляване". Това е извън нашите решения и дълбоко закодирано.
Подобно на пчелите,  които жилят и умират за да запазят кошера. Ние оцеляваме просто в свят на свирепа конкуренция и не можем да се "противопоставим" на егоистичния ген. Въпреки че само Хомо сапиенса като най - висш животински вид има шанс в това отношение.
( ако приемем тази теория, излиза, че всичко e решено и че сме животни създадени само, за да отгледат потомството си, нямаме никаква друга функция на този свят)

Единствено съм съгласна с това че всяко семейство само решава колко деца ще има и ако някой не се чувства готов по-добре да не създава деца. Втората част от коментара малко се разминава с моите схващания за живота.

А как точно семейството ще реши, ако жената е много силно индоктринирана, че тя има последната дума и нейната "независимост" е най-висшето благо, което има приоритет пред всички останали планове, желания и варианти...

Е, не.
А кой има повече право да реши? Мъжът или жената? Или и двамата заедно?
А ако не са на едно мнение? Чие трябва да е натежаващото в случая?
Как би ги посъвествала да продължат? Развод? Примирение?

+1

Според мен думата на жената трябва да има по-голям тежест, защото именно тя поема повече. Тя трябва да износи детето, тя трябва да роди и съответни в първите години да поеме доста по-голям част от отглеждането на детето. Мъжът трябва само да участва в създаването му което знаем не е къртовски труд и да работи за да осигури финансовата част. Мъжът няма да има киселини и подути глезени и няма да става в два през ноща да дундурка бебето защото е на работа и трябва да си почине.

Както вземат решение по всеки друг семеен въпрос.
Ако живеят в голям град и обсъждат преместване в малко село и някой от тях не е съгласен просто не го правят.
Същото и с въпроса за поредно дете, и с всеки друг въпрос, който изниква.

Ами според мен разиграват въпроса на търг и който даде повече, печели. Ако мъжът много иска, може да предложи нещо в замяна- примерно подарък значителна сума, кола, помощ в домакинството, ей такива работи. Да покаже, че наистина иска и може да се грижи. Защото понякога като че ли и работата на таткото е доста съизмерима с тази на майката, ако не и по-тежка.

И с кое работата на таткото да е по-тежка. А и без да искам да те обидя малко несериозно ми звучи ще ти купя кола ако ти направя бебе. Това не е дете което ще му купиш количка ако си изяде супата.

Помощ ли? Той да не е я чужда къща и да гледа чуждо дете, всичко изброено по подразбиране си е отговорност, както на майката, така и на бащата.
Това с подаръка и плащането не го разбрах, децата не се купуват.
За трудност, единствената разлика според мъжа ми е износването и раждането. И според него е много по-лесно само да гледа бебето на ехографа, отколкото да го износи и роди.