КГБ = Клуб на Готините Баби - 166.

Валери Петров

ЗА ВИРТУАЛНОТО

Вчера сънувах удивителен сън:
от нейде долита училищен звън,
някой влиза и трупва ми куп трудни задачи,
сред които и тази, дали знам какво значи
и къде се намира „виртуалният свят”.
Аз мълча и се чудя, в пот студена облят:
може той да е в драмите
от тв сериалите,
или в програмите
от рода „уж reality”
които разделят ни от съседа през двора
и ни свързват с далечни измислени хора,
преследващи рибите
на яхти в Карибите.
Или виртуален е светът на чадата ни,
които, разлюбили своите шарени книжки,
седят пред компютрите като запечатани
и натискайки с пръстчета електронните мишки,
демонстрират с движения
във три измерения
недостъпни за нашите стари пръсти умения.
А те утре, пораснали,
ще избягат от нас, нали,
и в бездушните бизнеси и контакти клавишни,
ще им бъдат излишни
„белоцветните вишни”
на... този... поета, бе... оня, смешно въздишащия –
да не говорим за творбите на пишещия...
От последното, ясно
мене хваща ме яд,
то бе свързано, ясно,
с виртуалния свят,
но аз чувствах въпроса по широк и дълбок
и нещата не можеха да се гледат еn bloc,
а трябваше някак си да проникна сред тях.
Не бе лесно. В началото съвсем не успях –
опита се пръстът ми да ги опипа,
но хлътна във гъста, плътна, лепкава ципа,
в някаква странно податлива мембрана,
служеща явно за самоотбрана
на „виртуалното”. И какво да направя?
Не знам как, но успях да се справя,
и гледам, учуден и дори изумен –
един със „Макаров” профуча покрай мен,
за да „финализира” една тяхна си сделка
със, така да се каже, виртуална престрелка.
Аз викам му: - Стой! –
но виждам как той
стреля на три пъти и отсрещният пада...
... И всичко това се развива пред склада
на някакъв трети,
и от него изкарват в момента портрети
на народни будители. Какво правят със тях,
не разбирам...
... Но чувам хомерически смях –
явно някой се смее, че съм толкоз невежа
да не забележа,
че пред мен една улица се е ширнала в миг,
във фирми на... нечий, не наш си, език,
въпреки старото министерско решение,
и за утешение
министрите виждам в парламента, където
се кълнат, като... някои, със ръка на сърцето,
с което им дават убедителни знаци,
че с тях са не братя, а направо близнаци.
И аз нещо си казвам...
... Но след миг се оказвам
сред отсечени дънери с надпис „Бърнамски лес –
Отворено. Влез!”.
Седя и се чудя: какъв „Бърнам” у нас?,
но нещо ми спомня, че у Шекспир оназ
гора във „Макбет” се придвижва накрая,
а не можех да зная,
че във форма на трупи,
за който я купи,
гората в Родопите била също подвижна
и на път към съседската промишленост книжна,
или строителна...
... И внезапно след туй
се виждам застинал пред АЕЦ „Козлодуй”,
която е спряла
и насочена цяла
да се занимава не вече със тока,
а с производството на по-нужна нам стока,
като клечки за зъби. А суровината
ще внасяме – казват ми – от онази позната
южна съседка на цени по съседски...
... Но в тоз миг от „Радецки”,
акостирал край Дунава – чувам – с викове детски
една чета
момчета
я-вява-а-ат се там,
в очите им плам –
и как не, като пушеха, същински комини,
и се бяха натъпкали със амфетамини! –
Аз им се скарах и четата хукна,
но едно се завърна и ми даде да смукна.
Не било никак лошо… му казвам все пак:
Дотука добре, но по твоему как,
трева като смучеш,
вместо да учиш,
с нисък бал ще те пуснат в заведение висше! –
А пък то ми отвръща: - Това где го пише?
Ти, дядка, за бала ми
не се тревожи,
само за балами
са тези лъжи.
С доценти, с професори днес важи уговорката:
за толкова – тройката, за толкоз – четворката. –
Така казва, но мисля си: - Туй хлапе ме премята.
Не може да бъде това, дето го чувам!
Доценти, професори? Дали опиата
не ми действа така, че насън да сънувам?...
... Но виждам в небето ято прелетни птици,
и усетил по нещо, че са политици
и че прелитат от ляво към дясно,
ги запитвам: - Защо? – макар да е ясно,
че го правят, защото
им е мило креслото.
Пробил дупка във вестника им, зад него ги дебна...
... Но сега пък оказах се в една зала съдебна,
тъкмо бяха осъдили оногова
с пищова,
да вдигне край плажа резиденция нова,
и той ги запитваше к`во ще стане, ако
я декорира не във стил рококо,
а с „инсталациите” на творците модерни,
разбирани главно от приятели верни.
Чудят се членовете на високия съд,
как по въпроса му да се произнесат:
Все пак нужно е може би
да погледат изложби,
току виж се изложили не творците, а те,
като изостанали... а бе, то въобще...
И съдът се оттегли, за да се консултира...
... Но ето че в залата долетяха два тира
и подобно кобилки, не видели юзди,
от тях се изсипаха едни порнозвезди
с едни тъпи и гадни
мръсотии естрадни,
и някакви врачки,
гадалки, гледачки,
които, щом кажеш им, кога си роден,
живота узнаваш си до последния ден,
а вътре във тировете
бяха почнали пировете
и за мъжките чувства
не стигаше пиенето, а се вихреше плюс това
една оргия сластна пъпно-прашково-бюстова,
и по екраните ревяха цунами
от игри за тийнейджери
и от реклами
за бъркачки и тенджери,
със модерен дизайн и конструкция яка,
само срещу два пенса и...
грешка – две пенсии,
и с подарък към всяка...
... И това върху фона на една разрушена,
разграбена, дрипава и опустошена,
със съдба предрешена,
от достойнство лишена
и за гаври мишена,
наша бедна, нещастна, злочеста страна...
Аз заплаках и казах си: - Какви времена! –
но се сетих, че всъщност всичко туй беше сън,
как инак могло би да е толкоз извън
всякаква логика, тъй абсурдно, ужасно?
Да, сън беше всичко, това беше ясно,
и защо беше нужно да съм толкоз печален?
- Всички лудости в него – си казах – нали са
като във оня отвъдогледален
свят на Алиса!
Ей сега си излизам и...
Но ха да излезна,
и оптимизма ми
моментално изчезна –
споменатата ципа, леплива нарочно,
се оказа пропускаща еднопосочно
и ето ме в плен!...
... Слава богу, край мен
в съня ми оказа се един политолог,
за моята възраст, бих го казал, младок,
но уверен, разпасан,
с очила и брада.
Аз му казвам в каква съм
се оказал беда,
и той, уж ми кима и вика: - Да, да...-
но накрая студено и без капчица жал,
ми отвръща, че явно съм принадлежал
на тез, дето казвали, погрешно изцяло,
на черното – черно, и на бялото – бяло.
- Но нима може иначе? – Оказва се можело,
щом се наложело,
и той не разбирал какво ни тревожело.
Това, вика, било – и по рамото тупва ме –
първоначално капиталонатрупване.
И ме гледа отсреща
с очевидна ирония,
и с това ме подсеща,
че е същият оня,
дето ме омагьоса
да се мъча с въпроса
за „виртуалното”...
... И това ме събужда,
и ето че уж да
забравя съня си, а през целия ден
той продължи да човърка във мен
и макар че духът ми си оставаше крепък,
от време на време ме запитваше все пак:
какво стана със целия наш духовен багаж,
с културата наша и с разума наш,
где с новите, яките,
страшни хора отива
по дявола някъде
императива,
който – спомням си- бе
за Кант удивителен като звездно небе,
и дали той не беше само кош от измами?
И тайно признавах си, че все пак мисълта ми
сама чувства дъха си на антиквариат,
и дори напоследък прозрение плаши я,
че виртуален е вече не техният свят
а нашия, нашия...
И ето че пиша тази своя поемка,
искрена,
истинна,
но която оказа се, уви, трудоемка,
защото я исках пълна с римни игри,
а отпърво уж смешна,
в обстановката днешна
стана към края безутешна дори.
Но аз съм – известно е – оптимист по рождение,
т.е. глупав наивник според общото мнение,
и не можах да свърша
със съня си така,
и сълзата си бърша
с пергаментна ръка.
И пиша, защото –
зная – в битка нелека
доброто и злото са вътре в човека,
при туй земни,
реални,
съвсем не
виртуални,
и доброто в момента си е чиста идея,
но тя е във мене, и аз съм във нея,
и я чух да ми казва: - Стига хленчи, човече,
виж звездицата, дето трепка в бъдното вече! –
И аз взрях се във мрака, и от нейде далече,
навярно не знаейки где, с тъй плахо трептене,
освен в разни наивници би могла да се дене,
Надеждата – тъй като това беше тя -
приближи се, порасна и във мен запламтя...