Живот с патологичен лъжец

Котьо не не се чувствам омърсена по никакъв начин.Приела съм факта,че идеални хора няма.Споделих го,защото ненавиждам лъжата,но дефакто мъжа ми точно това прави.Но все пак от лъжа до лъжа има разлика.Хубавата страна на нещата е,че само за това ме лъжи(надявам се да е така). Но както казах по-горе парен каша духа.Не смея да имам нещо в съсобственост с него,защото има 1% в мен който не му вярва достатъчно и се страхува,че ако има собственост на негово име от наивност и обич би я прехвърлил на родителите си.А те само го използват.Добре,че в последно време взе да проглежда за характерите им и силната им незаинтересованост от тяхна страна спрямо него като син и брат.         DV84 и аз мисля,че той също като теб ми спестява фактите(макар,че след време повечето неща ги разбирам),защото знае негативното ми отношение към тези хора ако мога така да ги нарека.Ако бяха нормални хора,обичащи и некрадящи сина си аз нямаше въобще да се ядосвам,че им помага.Но въпреки всичко ме дразни това,че прикрива и отрича до последно,но това си е за негова сметка.Аз обаче се промених благодарение на тях.Научих се да се ценя много повече отколкото преди,че не трябва да ги търпя заради обичта си към мъжа ми и да защитавам преди всичко своите си интереси.                             

Развитие ли? Развитието е, когато този човек бъде разкаран от живота.
Колко пъти съм хващала в лъжа и ще, не ще, накрая си е признавал лъжецът, а после си е продължавал по старому. В крайна сметка на човек му писва да го смятат за идиот и да го лъжат непрекъснато. Натоварващо се живее в постоянно съмнение.
Най-разочароващо за мен е, че и в съда може да си лъже човек, както си ще...

Така са, тях не ги трогва, че пикаят върху честта си.

В едно семейство, ако няма доверие, просто не знам какво има.

Искам да споделя развитието на темата. Уви, нашата 7 годишна връзка не издържа. Както много от вас още тогава предположиха, лъжите се задълбочиха до такава грозна степен, до което нашата връзка повече беше немислимо да просъществува, въпреки, че опитах да помогна в тази обречена битка.

След като направих своята равносметка месеци по-късно, искам да оставя един съвет на някой, който му предстои или живее с такъв тип хора. Патологичните лъжци са хора с много по-различна психика и ценностна система от нормалните хора.
Първо е важно да се разбере, че в тях съществува някакъв много силен комплекс от детството. Този комплекс е свързан със страх от нещо - от разочарование, от наказание, от провал.  Те не изпитват угризения от лъжите си и техните последици, именно защото лъжата е техния защитен механизъм от тези техни страхове. Патологичният лъжец никога няма да има смелостта да ти каже истината в очите, защото той просто не може да го направи, това би значело да се изправи срещу собствения си страх, което както е видно, се очертава омагьосан кръг.
На второ място, тези хора винаги се опитват да се изкарат жертви и затова е толкова трудно да видиш "червените флагове". Предпочитани оръжия: сълзи, клетви, нови лъжи, предкрепящи старите, а когато бъде конфронтиран и разобличен - ярост и агресия. Донякъде те наистина са жертви, защото в един момент те попадат в своя измислен свят и се губят между заблудата и реалността, като увличат и тези, които ги обичат (класика). Патологичният лъжец няма съвест - след поредната лъжа, която може да застраши човешки живот, той няма да се лута в кръг в стаята си с прехапани устни като герой в "Престъпление и наказание", а съвсем спокойно ще заспи в най-сладкия си сън. Защото той е убеден в правотата си, че лъжата му ще го спаси, а за страхливеца оцеляването е най-горното стъпало на моралната му пирамида. Той ще продължи да лъже семейството си, партньорът и приятелите си, дори и себе си, докато има тази възможност. Защото на наркомана могат да му конфискуват наркотиците, на хазартния тип може да му свършат парите, но патологичния лъжец няма как да промени мисленето си, защото той за себе си е прав и е сам срещу всички.
И най-важното - на човек може да му се помогне, само и единствено ако той го поиска.


Всичко, което остана в мен са хубавите спомени и болка, която стои в мен вече няколко месеца.
Ако някой е в моята ситуация, моят съвет от личен опит е не отлага като мен и да не вярва в чудеса, защото колкото по-рано отвориш очите си, толкова по-добре.

Поне си се отървала    Някои цял живот не успяват.

а какво правим когато осъзнаваме ,че сме паталогични лъжци ?

Ха, Злодеида, много хубав въпрос  Наистина, могат ли патологичните лъжци да се  самоусетят като такива и дали изпитват някакви угризения... Аз имам роднина, която много си обичам, въпреки, че   си е точно такъв тип. Тя самата си казва, че ако не излъже - не се чувства добре...но тя си лъже само за дреболии и  не вреди на никого с лъжите си /или поне не съм разбрала за това/ Обаче няма как да я питам как се чувства, защото тя знае, че аз знам, че лъже и гледа поне мен да не лъже, аз пък не я излагам, когато я хвана да лъже други ...и така си "траем" някак заговорнически. Според мен това си е като болестно състояние, което  някак стимулира някакво усещане за удоволствие, подобно на  зависимостите от разни вещества... Някога мога и  да се опитам да поговоря с нея на тази тема.

И аз така смятах, че моя приятелка лъже само за дреболии и няма проблем. В един момент се отказа, че краде от касата докато аз съм на смяна в магазина, в който работехме двете по онова време.
Съгласна съм, лъжите са сигнал за съвсем различна ценностна система.

Не мисля, че паталогичният лъжец може да раздели лъжите на дребни и едри, и да се придържа към първите.
Това е мироглед, изкривеност, която или я има, или не.

В семейството ми баба ми/майката на баща ми/ лъже за щяло и нещяло. Дали е патологичен лъжец или не, не знам. Но и не ме интересува. Лъжите и варираха от най-дребните и невинните до най-големите. И то такива, че вреди на хората около себе си. Прави го нарочно. Злобно и долно същество.
Изходът от такава ситуация е прекъсване на контакт с такива хора.
Да се лъже е грозно. Такива хора са отвратителни и трябва да се разкарват по бързата процедура.

Значи конкретно ме интересува, ако аз примерно знам ,че си лъжа и го правя без да ми мигне окото ,но с ясното съзнание ,че лъжа , без да се вкарвам във филм и да си изкривявам реалността , то паталогична лъжкиня ли съм ? Има ли осъзнат такива и как могат сами да си помогнат ?

Не знам. Предполагам, че всеки човек лъже понякога и по някакви причини. Ако го прави пезпричинно, тогава може би се води патология. И на мен ми е интересен този казус, но освен с  роднината си, друг опит нямам, а и,в интерес на истината, не съм се замисляла.

Добре , ако лъжеш, защото има причина да го правиш, но лъжеш без капка свян и причината ти е ти да си добре , това какво е?

Ако самият човек го осъзнава и смята, че това не е ОК, може би е добре да потърси професионална помощ.