Песен за огън и лед 24 - If I look back, I am lost

                                                                   Изоставеният


Винаги беше тъмно в търбуха на звяра..
Немите бяха взели робата, обувките и препаската му. Носеше коса, вериги и струпеи. Солена вода се плискаше по краката му, когато прилива идваше, вдигаше се до гениталиите му, само за да спадне отново, когато прилива се отдръпнеше. Стъпалата му бяха станали огромни, меки и подпухнали, безформени неща с размер на бутове. Той знаеше, че е в някакво подземие, но не и къде, нито откога.

Имаше и друго подземие преди това. А между двете беше корабът, Мълчание. В нощта, когато го преместиха, той беше видял луната плуваща в море от черно вино с похотливо лице, което му напомняше на Юрон. Плъхове се движеха в тъмното, плувайки във водата.. Те щяха да го хапят щом заспеше, докато се събудеше и ги разпъдеше с викове и удари. Брадата и скалпа на Ерон гъмжаха от въшки, бълхи и червеи. Можеше да ги почувства как се движат през косата му и ухапванията им го сърбяха непоносимо. Веригите му бяха толкова къси, че не можеше да се почеше. Прангите с които го бяха оковали за стената бяха стари и ръждясали, а халките им се бяха врязали в китките му. Когато приливът се втурнеше да го целуне, солта влизаше в раните му и го караше да стене.
Щом заспеше, мракът се издигаше да го погълне и тогава идваше сънят.. и Ури и писъкът на ръждясала панта.

Единствената светлина в неговия мокър свят идваше от фенерите, които посетителите му носеха със себе си, а тя идваше толкова рядко, че беше започнала да наранява очите му. Безименен мъж с кисело лице носеше храната му, солено говеждо кораво като дървени летви, хляб гъмжащ от гъгрици, слизеста, воняща риба. Ерон я поглъщаше и се надяваше за още, макар по-често да повръщаше после изяденото. Мъжът, който носеше храната беше тъмен, намусен, ням. Езикът му го нямаше, Ерон не се съмняваше в  това.
 
Такъв беше методът на Юрон. Светлината си отиваше заедно с немия и за пореден път светът му ставаше влажна тъмнина, миришеща на мръсотия, мухъл и изпражнения. Понякога идваше самият Юрон. Ерон се будеше и виждаше брат си да стои над него с фенер в ръка. Веднъж, на борда на Мълчание, той окачи фенера на стълб и им наля вино.

   - Пий с мен, братко. - каза той. Тази нощ беше облечен в риза с железни люспи и плащ от кървавочервена коприна. Превръзката на окото му беше от червена кожа, устните му сини.
   - Защо съм тук? - изграчи Ерон към него. Устните му бяха с корички от струпеи, говорът му мъчителен. - Накъде плаваме?
   - На юг - за завоевания, грабежи, дракони.
Лудост.
   - Мястото ми е на островите.
    - Мястото ти е където искам. Аз съм твой крал.
    - Какво искаш от мен?
    - Какво можеш да ми предложиш, което съм нямал преди? - Юрон се усмихна - Оставих островите в ръцете на стария Ерик Железаря и обезпечих лоялността му с ръката на нашата сладка Аша. Не можех да те оставя да проповядваш срещу неговото управление, така че те взех с нас.
   - Освободи ме. Бог ти заповядва.
   - Пий с мен. Твоя крал ти заповядва.
Юрон грабна шепа от чорлавата черна коса на свещеника, дръпна главата му назад и вдигна чашата с вино до устните му. Но това, което потече в устата му не беше вино. Беше гъсто и лепкаво, с вкус, който сякаш се променяше с всяка глътка. Горчиво, после кисело, накрая сладко. Когато Ерон се опита да го изплюе, брат му стегна хватката си и наля още в гърлото му.
   - Това е, свещенико. Преглътни го. Виното на магьосниците, по-сладко от морска вода, с повече истина в него от всички богове на земята.
   - Проклинам те. - каза Ерон, когато чашата беше празна. Течността се стичаше по челюстта му в дългата му, черна брада.
  - Ако вземах езиците на всички мъже, които ме са ме проклинали, можех да си направя плащ от тях.
Ерон се изкашля и изплю. Плюнката уцели бузата на брат му и увисна там, синьо-черна, лъскава. Юрон я махна от лицето си с показалец, а после го облиза.
  - Твоят бог ще дойде за теб тази вечер. Все някой бог, поне.

 И когато Мокра коса заспа увисвайки на веригите си, чу скърцането на ръждясала панта.
  - Ури! - извика той. Няма никаква панта тук, никаква врата, никакъв Ури. Неговият брат Уригон беше отдавна мъртъв, но ето го, стоеше там. Едната му ръка беше черна и подпухнала, воняща с личники, но той беше още Ури, все още момче, не по-стар от деня в който умря.

  - Знаеш ли какво чака долу в морето, братко?
   - Удавеният бог, - каза Ерон - водните зали.
Ури поклати главата си.
  - Червеи.... червеи те чакат, Ерон.

Когато се разсмя, лицето му се излющи и свещеника видя, че това не беше Ури, а Юрон, усмихнатото му око беше скрито. Сега показваше на света кървавото си око, тъмно и ужасяващо. Облечен от глава до пети в броня тъмна като оникс, той седеше над купчина почернели черепи, докато джуджета подскачаха около краката му и гора гореше зад него.
  
 - Кървящата звезда подсказа края. - каза той на Ерон - Това са последните дни, когато света ще бъде разрушен и направен отново. Нов бог ще бъде роден от гробовете и костниците.

Тогава Юрон вдигна голям рог към устните си и наду, а дракони, кракени и сфинксове дойдоха по негова команда и му се поклониха.

   - Коленичи, братко. - заповяда Вранско око. - аз съм твоя крал, аз съм твоя бог. Отдай ми почит и аз ще те въздигна като мой свещеник.
   - Никога. Никой безбожен човек, не може да седне на престола от Морски камък.
   - Защо трябва да искам този твърд черен камък? Братко, погледни пак и виж къде съм седнал.
 Ерон Мокра коса погледна. Купчината черепи я нямаше. Сега имаше метал под Вранско око: голям, висок, извит стол от остри като бръснач железни шипове и остриета, счупени мечове, всички капещи от кръв.
Набучени на дълги копия бяха телата на боговете. Девата беше там и Бащата, и Майката, Воинът и Старицата и Ковача.. дори Странника. Те висяха редом с всякакви видове странни чужди богове: Великият Пастир и Черния козел, триглавия Триос и бледото дете Баккалон, Господарят на Светлината и пеперуденият бог от Наат.
И там подпухнал и зелен, полуизяден от раци, Удавеният бог гниеше заедно с останалите, морска вода все още капеше от косата му. Тогава Юрон Вранско око се изсмя отново и свещеника се събуди крещейки във вътрешността на Мълчание, а пикнята му се стичаше по крака. Това беше само сън, видение родено от нечисто черно вино.

Кралският събор беше последното нещо, което Юрон помнеше ясно. Когато капитаните вдигнаха Юрон на раменете си да го поздравят като техен крал, свещеникът се измъкна за да намери брат им Виктарион.
   - Богохулството на Юрон ще стовари гнева на Удавения бог върху нас. - предупреди той.
Но Виктарион упорито настояваше, че бог е въздигнал техния брат и бог трябва да го свали.
Той няма да действа, осъзна тогава свещеника. Трябва да бъда аз.

Кралския събор бе избрал Юрон Вранско око, но кралския събор беше съставен от мъже, а мъжете бяха слаби и глупави същества, твърде лесно залитащи по злато и лъжи. Аз ги призовах тук, при костите на Нага в Залата на Сивия крал. Извиках ги всички заедно, да изберат истинския крал, но в своята пиянска лудост те съгрешиха. Той трябваше да отмени това, което те бяха направили.
   - Капитаните и кралете издигнаха Юрон, но обикновения народ трябва да го свали. - обеща той на Виктарион. - Трябва лично да отида от Велики Уик до Харлоу, до Оркмонт, до Пайк. Всеки град и село ще трябва да чуят думите ми. Никой безбожен човек не може да седи на Престола от Морски камък.
Разделяйки се с брат си, той потърси утеха в морето. Няколко от неговите удавени мъже щяха да го последват, но Ерон ги отпрати с няколко остри думи. Не искаше компания, а бог.
Долу, където дългите кораби бяха акостирали по каменистия бряг, той намери черни солени вълни устремени и пенещи се там, където се разбиваха във назъбена скала полузаровена в пясъка. Водата беше ледено студена, когато навлезе в нея, но Ерон не трепна от милувката на бога си. Вълните се блъскаха в гърдите му една след друга, карайки го да залитне, но той продължи по-дълбоко и по-дълбоко, докато вълните започнаха да се разбиват над главата му. Вкусът на сол върху устните му беше по-сладък от вино.

Смесено с далечния рев на песен и празненство, той чуваше лекото скърцане на дългите кораби разположени до брега. Той чуваше воят на вятъра, сега стенание.Той чуваше прибоя, чукът на неговия бог викащ го за битка. И тогава там Удавеният бог дойде при него още веднъж, гласът му бликащ от дълбините на морето.
  - Ерон, мой добър и верен слуга, трябва да кажеш на железнородените, че Вранско око не е истински крал, че престолът от Морски камък по право принадлежи на ... на... на...

Не Виктарион. Виктарион се беше предложил на капитаните и  кралете, но те го отхвърлиха.
Не Аша. В сърцето си, Ерон обичаше Аша най-много от всички деца на брат си Бейлон. Удавеният бог я беше благословил с воински дух и мъдростта на крал - но и също я беше проклел с женско тяло. Никоя жена не е управлявала Железните острови. Тя не биваше да предявява претенция. Тя трябваше да подкрепи Виктарион, да добави своята сила към неговата.
Не беше твърде късно, реши Ерон треперейки в морето. Ако Виктарион вземе Аша за своя жена, те биха могли да управляват заедно, крал и кралица. В древни времена, всеки остров имаше своя Солен крал и своя Скален крал. Нека Старият закон се върне.

Ерон Мокра коса тръгна борейки вълните, изпълнен с яростна решителност. Той ще свали Юрон, не с меч или с брадва, а със силата на вярата си. Стъпваше леко около камъните, косата му се стелеше черна и влажна по веждите и бузите му, той спря за момент да я избута от очите си..
И тогава беше, когато го заловиха, немите, които го наблюдаваха, чакаха го, дебнеха го от брега. Ръка го хвана през устата и нещо силно изпука отзад на черепа му. Следващият път, когато отвори очи Мокра коса се намери окован в тъмнината.
После дойде треската и вкусът на кръв в устата му, докато се извиваше във веригите във вътрешността на Мълчание. По-слаб мъж може би щеше да плаче, но Ерон Мокра коса се молеше, будейки се, спейки, дори в трескавите си сънища, той се молеше.
Моят бог ме изпитва. Трябва да бъда силен, трябва да бъда предан.
Веднъж в тъмницата преди тази, жена му донесе храна вместо немия на Юрон. Младо същество, закръглена и хубава. Беше облечена в одеждите на лейди от зелените земи. На светлината на фенера, тя бе най-хубавото нещо, което Ерон беше виждал.
  - Жено. - каза той. - Аз съм божи човек. Заповядвам ти, освободи ме.
  - О, не мога да направя това. - каза тя - Имам храна за теб. Каша и мед. Тя седна до него и  пъхна лъжица каша в устата му.
  - Какво е това място? - попита той между лъжиците.
  - Замъкът на милорд баща ми -  Дъбов щит.

Щитовите острови, хиляда левги от дома.
  - И коя си тои, дете?
  - Фалия Цветята, дете на лорд Хюит. Аз ще бъда солена жена на крал Юрон. Тогава аз и ти ще бъдем роднини.

Ерон Мокра коса вдигна очите си към нейните. Напуканите му устни бяха покрити с влажна каша.
  - Жено.- веригите му издрънчаха , когато помръдна.  - Бягай. Той ще те нарани. Той ще те убие.

Тя се засмя.
    - Няма, глупчо. Аз съм неговата любов, неговата лейди.Той ми дава подаръци, толкова много подаръци. Коприни и кожи и бижута. Парцали и камъни ги нарича.

Вранско око не ценеше тези неща. Това беше една от причините, която привличаше мъжете под негово командване. Повечето капитани обираха лъвския пай от плячката, но Юрон не взимаше почти нищо за себе си.

  - Той ми дава всяка рокля, която поискам. - момичето бърбореше щастливо - сестрите ми ме караха да ги чакам на масата, но Юрон ги накара да сервират на цялата зала голи. Защо би го направил, ако не от любов към мен?
Тя сложи ръка на корема си и приглади плата на роклята си.
   - Ще му дам синове. Много синове.
   - Той има синове.
   - От долно потекло и мелези, каза Юрон. Моите синове ще са преди тях, той се закле, закле се пред вашия Удавен бог!

Ерон щеше да заплаче заради нея. Сълзи от кръв, помисли си.

  - Ти трябва да занесеш съобщение до брат ми. Не Юрон, а Виктарион, Лорд капитана на Железния флот. Знаеш ли кого имам предвид?

Фалия се отдръпна от него.
   - Да. - каза тя. - Но не мога да му занеса съобщение. Той замина.
   - Замина? - това беше най-жестокия удар от всички. - Замина, къде?
    - На изток. - каза тя - със всички свои кораби. Той ще доведе драконовата кралица във Вестерос. Аз ще съм солена жена на Юрон, но той трябва да има скална жена също, кралица, която да управлява цял Вестерос от негово име. Казват, че била най-красивата жена на света и имала дракони. Двете ще бъдем близки като сестри!

Ерон Мокра коса почти не я чу. Виктарион е заминал, на половин свят далеч или мъртъв. Със сигурност Удавения бог го изпитва. Това беше неговият урок. Не бива да се доверявам на хората. Сега само вярата ми може да ме спаси.