Посоката ни беше една, влязохме в една кола, като аз първа трябваше да сляза.
Пътувахме бавно, и всеки унесен в неговия си прозорец. Мислите блуждаеха...... Ръцете ни леко се докоснаха и двамата се стреснахме. С лека усмивка се погледнахме. Таксито спря, аз слязох, Алакурт също . Попита ме- Не е ли време за среднощно безкофеиново кафе?!
Не осъзнах как казах - Добре!
Той плати на шофьора и тръгна след мен.
Мисля че ръцете ми трепераха, докато отключвах четирии пъти заключената ми врата.
Поканих го, събухме се и влязохме в уютния ми хол. Включих машината, за да загрява и седнах на дивана. Той седна до мен и отбеляза изтънчения ми вкус за подредба на дома ми. Преди това, по време на разходката му бях казала, че сама със собствени идеи съм обзавела Моята Крепост и Моят Пристан.
Понечи да се наведе към лицето ми, аз се осъзнах и казах - Кафето........
А той изрече:
Не искам кафето ти, искам ТЕБ..


а сега и тя в тати, 
гледам, че никой не ти отговаря, затова се включвам аз
Ибрахим Челиккол
Лека нощ!