операция на клапи на сърцето

В крайна сметка майка ми почина на 11 юли, след като брат й ми отвори вратата на 28 юни. Няма да коментирам тъпотията му дори да не извика помощ. По този въпрос съм все още бясна и озлобена. Въпреки, че се отказах да я търся, ходех през 3-4 дена, но не ми се отваряше. Няма да ви описвам гледката, която заварих, мъките й на които бях свидетел и безуспешните ми опити да намеря някой, който да я спаси.
Само искам да ви споделя, че единствената болница, която пое ангажимента да направи нещо, макар и малко, беше 4 градска. Приеха я и там доизживя 6 дена. За съжаление ада се отвори пред нея и направо я погълна, а аз го видях. Като казвам ад не преувеличавам. Трагедията беше огромна и мъчителна.

Нищо не можах да направя, тя и не даваше. А вече беше настанал момент в който никой не можеше да й помогне, дори и Господ.

Никога няма да си го простя, въпреки че не съм наясно още какво точно. Или няма да си простя, че се карах с нея, или няма да си простя, че не й се карах повече. Може би трябваше да не й се карам, а може би трябваше още повече да й се карам, за да се вземе в ръце. Едно знам - молбите и обясненията ми абсолютно нищо положително не предизвикаха. С караниците се стигна до средата. А като спрях да й се карам - след около месец почина.

Така ли е било писано - не знам. Едно знам - опитвах се да се подготвя за най-лошото, а то дойде лошо на ента степен. Няма такъв ужас и такава болка. Нито съм виждала преди такова нещо, нито съм изпитвала. Как издържа тя на тези мъки - не знам. Съжалявам, че не успя да ги преодолее. Съжалявам за всички свои грешки към нея, за всяка лоша или неизказана дума към нея. За всичко което съм или не съм направила. Иска ми се да върна времето назад и да открия правилния подход към нея, за да не се беше случвало това, но не мога.

Никога няма да си простя, че не направих правилното, каквото и да било то; че не успях да й променя мнението за мен, че си отиде с омраза и болка, заради моето упорство да бъде жива. Знам, че ме обичаше много, но и не ме обичаше - тя беше някъде по средата, разкъсвана от любовта и омразата си към децата си. Все ми повтаряше, че я командвам, ама нямало да стане, защото тя си решавала. За съжаление продължавам да мисля, че нейното решение беше възможно най-неправилното не само за нея, но и за мен.

Ням ада забравя част от изказванията й, които всеки ден откакто  епичанала ги чувам в главата си да се повтарят:
- трудно се прощава
- страшно много ви обичам
- ще се видим в отвъдното
- кой те прати на тоя свят
- имаш голям грях, ....насам-натам

Боли ме и винаги ще ме боли, че позволих да я загубя, че не направих достатъчно, че не направих правилното, че не успях да й помогна с нищо, че се измъчи, че я боля, че почина.

И последните й дни няма да забравя - изсмукана като празна черупка, краката й, гърбът й, цвета на урината и повръщаното, очите й, зениците. Ням ада забравя и последният й дъх, който чух в 00:25/6/ мин.

Нищо няма да забравя и нищо ням ада си простя. Никога.

Мило момиче, светла й памет на майка ти, моите съболезнования, пожелавам й добър път нататък във вечността. Не се измъчвай, не се упреквай, приеми живота такъв, какъвто ти е предложен - за майка ти. Тя е била силен човек - приела е всички болки, отрекла се е от мизерното хленчене и тътрузене с неизвестен край. Така мисля от равнището на моите години - 64. И аз бих постъпила като майка ти - не бих била в тежест на близките си. Всеки има своя живот и шанс. Никой не е длъжен да се посвещава тъпо (прости за израза) и без да мисли изцяло да похабява себе си и тези около него за нещо с несигурен изход. После - имаш сигурно около себе си и други по-жизнени и с бъдеще неща (ако нямаш -желая ти ги от сърце). Всеки има свой път. Не можем да извървим трудния чужд път. Приеми го, успокой се, гледай напред. Майчицата винаги ще остане в сърцето ти. Моята я няма отдавна, но и до сега несъзнателно в мислите се улавям - "това ще попитам мама" - свикни с мисълта, че тя е с теб. Прости за обръщението на "ти", а не на "Вие". Отърси се и погледни светлината, усмивките на децата и невинността им .... Животът продължава.
С най-добри чувства,
Светла.

    да така ще си щрака това е механизъм