Game of Thrones Teмa 22 - "Bran, wake up!"

— Разкажи ми — подкани я Джон. Щяха да минат часове, докато Корин стигне дотук, а разказът й поне щеше да го държи буден. — Искам да чуя тази твоя история.
— Може да не ти хареса.
— Нищо, искам да я чуя.
— Каква храбра черна врана — подигра му се тя. — Е, добре. Много преди да стане крал на свободния народ, Биел бил велик разбойник.
Каменната змия изсумтя.
— Убиец, крадец, изнасилвач — това искаш да кажеш.
— И това зависи откъде го гледаш — каза Игрит. — Старк на Зимен хребет искал главата на Биел, но така и не можел да го хване, а вкусът на поражението го задавял. Един ден в горчивината си той нарекъл Биел страхливец, който ограбва само слабите. Когато Биел чул това, се зарекъл да даде урок на владетеля. Прехвърлил се през Вала, спуснал се на юг по кралския път и една зимна нощ влязъл в Зимен хребет с лютня в ръка, като се нарекъл с името Скигерик от Скагос. „Скигерик“ означава „измамник“ на Древния език, който говорели Първите хора и който великаните говорят и до днес.
— На север или на юг, певците винаги ги посрещат с радост, така че Биел ял на трапезата на самия лорд Старк и свирел на седящия във високия си стол лорд, докато не изтекла половината нощ — продължи тя. — Свирел той старите песни, а и нови, които бил съчинил, и свирел и пеел толкова добре, че когато свършил, лордът му предложил да назове своята награда.
— Искам само едно цвете — отвърнал Биел, — най-хубавото цвете, което цъфти в градините на Зимен хребет.
— Случило се така, че точно тогава разцъфвали зимните рози, а няма по-рядко, нито по-ценно цвете от това. Затова Старк изпратил цветаря си в стъклените градини и заповядал да му откъснат най-красивата зимна роза, за да плати на певеца. Речено — сторено. Но на заранта певецът го нямало… а също и девицата дъщеря на лорд Брандън. Леглото й намерили празно, а на възглавницата на мястото на главата й Биел бил оставил светлосинята роза.
Джон никога не беше чувал тази история.
— Кой Брандън трябва да е това? Брандън Строителя е живял във Века на Героите, хиляди години преди Биел. Имало е един Брандън Подпалвача и баща му, Брандън Корабостроителя преди него, но…
— Това бил Брандън Лишения от дъщеря — прекъсна го рязко Игрит. — Ти ще слушаш ли приказката, или не?
Той се навъси.
— Продължавай.
— Лорд Брандън нямал други деца. По негова молба черните врани се спуснали от замъците си, стотици и стотици, но никъде не намерили и следа както от Биел, така и от девицата. Търсили ги почти цяла година, докато накрая лордът не се поболял. Вече изглеждало, че идва край на родословието на Старките. Но една нощ, докато лежал и чакал смъртта си, лорд Бран чул бебешки плач. Тръгнал към звука и намерил дъщеря си в спалнята й, заспала и с бебе до гърдите й.
— Биел я върнал?
— Не. Те през цялото време били в Зимен хребет, само че се скрили при мъртвите под замъка. Девицата толкова обикнала Биел, че му родила син, казва песента… макар че да си кажем честно, в песните, дето той е съчинил, всички девици обикват Биел. Все едно, сигурното е, че Биел оставил дете в отплата за розата, която откъснал неканен, и че момчето пораснало и станало следващия лорд Старк. Та така… ти носиш кръвта на Биел, както и аз.
— Това никога не е било — каза Джон.
Тя сви рамене.
— Било, не било… Но песента е хубава. Майка ми я пееше често. Тя също беше жена, Джон Сняг. Като твоята. — Тя потърка гърлото си, където я беше порязала камата му. — Песента свършва с намирането на бебето, но историята има по-тъжен край. Трийсет години по-късно, когато Биел вече бил кралят отвъд Вала и повел свободния народ на юг, тъкмо младият лорд Старк го срещнал при Замръзналия брод… и го убил, защото Биел не поискал да пострада синът му, когато се сблъскали мечовете им.
— И синът убил баща си — каза Джон.
— Тъй — кимна тя. — Но боговете не обичат родоубийците, дори когато убият, без да знаят. Когато лорд Старк се върнал от битката и майка му видяла главата на Биел забучена на копието му, в скръбта си се хвърлила от една кула. Синът й не я надживял дълго. Един от васалните му лордове му одрал кожата и я носел като плащ.
— Вашият Биел е лъжец — каза й вече убедено Джон.
— Не е — отвърна Игрит. — Но истината на един бард е различна от моята и твоята. Все едно, ти ме помоли да ти разкажа историята и аз ти я разказах. — Извърна лице от него, притвори очи и сякаш заспа.