♡~ Пакетна Тема ~♡ N•41

Без да го изслуша до края, Йомер тръгна към съпругата си, обкръжена от семейството й. Тюркян тейзе, Нихан и Дефне плачеха, Сердар се мъчеше да се измъкне от цялата тая какафония.. Есра въртеше очи от досада- май само тя осъзнаваше, че кака й се омъжва, а не заминава на другия край на свата, без да могат повече да я видят. Когато го видяха да приближава, всички се отдръпнаха от булката, за да му направят място. Прегърнал любимата през кръста, той се обърна към гостите:
-   Благодаря на всички, че споделихте с нас този важен момент! Нека нашето щастие бъде и ваше щастие! Приятно изкарване на всички! – след което се опита да поведе Дефне към колата, чакаща ги отпред.
-   -Стойте! Никъде няма да ходите, идват най- важните моменти – крясъците на Корай бей накараха младоженците да замръзнат на място. – Тортата не сме нарязали, букета не е хвърлен! Йомер, що за човек си! Не може, няма да си ходите!
-   Добре, Кориш, добре.. не всявай паника веднага – приближи се Суде. – Ей сегичка ще си получиш тортата, нали братовчеде? – погледна тя умолително Йомер.
Колкото и да не му беше до това сега, Йомер се принуди да се съгласи.. Знаеше, че иначе Корай ще му проглуши ушите. Завъртяха се с Дефне, изпълниха традицията и с тортата, сбогуваха се с всички отново и на вратата Дефне се приготви да хвърли прословутия вече букет. Когато всички момичета се наредиха след нея, заедно с няколко стари моми и естествено, Корай бей,  тя се обърна, брои до 3 и го метна зад гърба си с цялата сила, която имаше. Съдба или не, букета падна точно в ръцете на баба й, което предизвика смеха на всички гости. Никой не забеляза самодоволния поглед на Хюлюсю бей, нито подсмихването на държащата сватбения букет Тюркян. Корай бей изпадна в поредната истерия:
-   Сам ще си остана аз, саааммм.. Името ми на обувките остана, букета не успях да хвана.. Какво е това наказани, Боже? Каква е тая мъка? Самичък ще си умра, саничък..
-   Божие наказание си ти, Корай! Що за глупости пак редиш?! – попита стоящата наблизо Ясемин.
-   Остави го, сякаш не сме му свикнали – обади се и Синан.
-   Иииии, кепчe…  Доволен ще си, ако остана сам, налииии? Всички само това искате, да страдам, да съм самотен. Никой не ме обича, никой. – продължи да се вайка Корай бей.
-   Корайджим, искаш ли още едно парче торта? – появи се като спасение отново Суде. – Виж, има и от любимите ти сладки.
-   Разбира се, живот мой – ухилен до ушите, Корай хукна към масата със сладкишите.
-   Аххх Корай, аххх – рече Синан, завъртя очи и продължи разговора си с Ясемин.
Покрай драмата на Корай никой не забеляза как се измъкнаха двамата младоженци. Йомер бе решил да освободи Шукрю днес, затова настани булката на предната седалка и сам седна зад волана. И двамата мълчаха – умислени, не знаещи какво и как да кажат, избягващи погледа на другия.
-   Йомер – промълви Дефне и се опита да улови очите му. – Трябва да ти обясня…
-   Дефне  - Йомер погледна за кратко към нея – не му е сега времето. Вкъщи ще говорим.
-   Вкъщи – прошепна тя. – Нашия дом… Йомер…
-   Шшшшт, потрай още малко, скъпа.
Напълно объркана след всичко станало, Дефне се отпусна на седалката и си позволи за миг поне да си помечтае, че всичко може да е наред. Че Йомер ще й прости, ще я разбере и ще може да изживеят любовта си. И в следващия момент Дефне се сети за думата, променила всичко. „Знаех” беше казал той. Но как? От кога? – въпросите отново се заредиха един след друг в ума на Дефне, а през съзнанието й преминаха образите на всички знаещи тайната – Нериман, Неджми, Синан, Корай, Суде, Фикрет, Транба. Но защо Йомер не й каза? Защо не я попита? От кога знае? Хиляди въпроси на които не намираше отговор. Тя обаче не посмя да продума каквото и да е, за да не го ядоса допълнително.
Когато пристигнаха пред къщата на Йомер, вече тяхната къща, Дефне не знаеше какво ще последва. Стоеше безмълвна до него и все още не смееше да проговори. Искаше да поговорят, да му разкаже, да му обясни. Очакваше просто да влязат, да седнат и да се разберат, ето защо искрено се учуди, когато Йомер мина от нейната страна и отвори вратата й. Когато тя слезе, питаща се какво означава това, Йомер изненадващо я вдигна на ръце и я понесе към къщата.
-   Йомер, какво правиш? – почти извика Дефне.
-   Спазвам традицията, любов моя. Булката трябва да се пренесе на ръце през прага.
-   Но Йомер, ние.. – протестът й бе заглушен от целувка.
-   Ние сме младоженци, това е нашия дом, ти си в булчинска рокля. Следователно: трябва да те пренеса през прага на ръце. – Усмивката на лицето му можеше да разтопи и айсберг.
Дефне залитна, когато съпругът я пусна на земята.. естествено, та тя бе прословута с несръчността си, когато е около него. Една негова усмивка бе достатъчна, за да загуби тя връзка с реалния свят. Силата на любовта, казваха й другите. Любовта на Йомер, добавяше си тя.
Но можеше ли наистина да е любов това след всичко, което му причини тя. Докато му разказваше тайната, тя трепереше като лист, защото много добре познаваше ядосания Йомер. Не веднъж и дваж беше виждала изблиците на ярост и справедлив гняв от него. Очакваше същата тази буря да застигне и нея, но…
Докато тя още стоеше замаяна от вълнение и изненада, Йомер донесе две чаши и бутилка шампанско – бяха подготвени, за да отпразнуват младоженците първата си вечер заедно. Отвори виното, наля в двете кристални чаши и подаде едната на Дефне. С трепереща ръка тя я пое.
-   За нашето щастие! – рече Йомер, чукна нейната чаша със своята и отпи. Дефне го последва, но не усети нито студенината, нито вкуса на шампанското. В главата й беше само предстоящия разговор.
-   Йомер! – плахо се обърна към мъжа си.
-   Да, Дефне!?
-   Може ли вече да поговорим? Аз..аз трябва да ти обясня всичко!
Йомер се настани на дивана, а Дефне седна до него. От срам не смееше да вдигна глава. Започна разказа си, докато още стискаше чашата, а очите й бяха забити в пода.
-   Преди една година двамата с теб се запознахме.. ако може така да се каже – пред очите им  изплуваха откраднатата целувка и заслуженият шамар, които двамата си размениха при първата си среща в „Мано. – Вечерта отведоха брат ми.. имаше дълг.. за 200 000 лири…. Огромна сума… „Донеси ни парите или ще го убием” ми казаха.. – Йомер видя как две сълзи капнаха на пода, но не посегна към нея. Не още. - На следващия ден при мен дойде г-жа Нериман. Не я познавах.. Направи ми предложение – да накарам един мъж да се влюби в мен и да се оженим… Помислих я за луда, отказах й.. Тогава тя ми предложи 400 000 хил.лири.
Дефне замълча, спомняше си колко объркана и уплашена беше от този разговор.
-   Продължавай – настоя Йомер. – Нали предложението беше за 200 хил.?!
-   200 хил. преди и още толкова след сватбата – промълви Дефне и се разрида. Без да продума Йомер стана и донесе салфетки, които сложи пред нея. След като се поуспокои, Дефне продължи. – Не ми каза име, не ми каза кой си, а само, че трябва да ти стана асистентка, да се оженя за теб и след това да си тръгна. Остави си визитката и си замина.
-   Значи тя е уредила да започнеш работа в „Пасионис”?!
-   Да. След като помислих нямах друг изход, за да спася брат си. За мен ти бе един непознат, не знаех кой си, какъв си… А брат ми- те щяха да го убият… щях да го загубя.. – Пое си дълбоко въздух, сякаш за да събере сили, и каза: - Затова приех!
-   Но откъде леля те е намерила, как стигна до теб?
-   Това и аз не разбрах, наистина. След като се съгласих да участвам в играта, тя ме превърна в кукла на конци – купи ми дрехи, гримове… заведе ме на фризьор.. Обу ме в токчета.. направи всичко възможно, за да ти се харесам. Каза ми какво обичаш, какво не. Каква музика слушаш, какви книги четеш, как се обличаш… Всичко за теб. Затова и телефона ми звънеше с Росини, мъкнех всякакви книги из чантите си.. знаех какво кога закусваш.. Познавах те толкова, колкото те познаваше и г-жа Нериман, без дори да те бях виждала.
Йомер мълчеше. Навели глава, единият разказваше, а другия слушаше. Тя в булчинската рокля, той в младоженския костюм.
-   Когато първата сутрин те видях, щях да припадна. Отново ти- мъжа, който ме целуна насила и заради когото ме уволниха от работа- тук тя се изсмя задавено, сякаш смехът й причини болка. – Не знаех какво да правя, затова реших да се придържам към плана. Познавах г-н Синан от „Мано”. Не знаех, че и той е замесен. Всичко за мен бе толкова ново, толкова необичайно. Аз не съм такава, Йомер. До онзи ден не знаех какво е лъжа. Не можех и да си представя, че е възможно така да се играе с живота на другите, да се мамят всички. Затова и в началото се държах странно, непохватно, неадекватно.