♡~ Пакетна Тема ~♡ N•41

Тюркян и снаха й бяха седнали в градината, най- после и те да обсъдят снощното събитие. Нали цяла сутрин се изреждаха един по един по телефона да проверят как е Дефне, да поклюкарстват за гостите на сватбата, да се уверят отново кога заминават, къде и какво ще правят и кога ще се върнат младоженците… та не успяха и две думи да си кажат помежду си. Сердар бе отишъл в кафенето, а Есра беше някъде на улицата с приятели, та можеха спокойно да си поговорят.
-   Колко бързо реши проблема моя син..- възхищаваше се Тюркян. – С едно телефонно обаждане и Дефне вече беше с новата рокля.. Ама беше като принцеса, милата ми дъщеря…
-   Нали, много сладка беше – замечта се и Нихан, докато хапваше поредното парче бюрек. – Ама и ние бяхме супер изискани, нали? Няма да отстъпваме на Ипликчи, я?
-   Нали, нали... Г-жа Нериман и дъщеря й да не са нещо повече от нас… пък и що за рокля беше облякла госпожицата.. хич не ми хареса…
-   Сердар така ме ядоса, не спря да я зяпа.. Да е благодарен, че нямах време да се разправям с него, така щях да го цапна…
-   Ами Корай бей.. много е сладко това момче.. и такива физиономии прави…
-   Ами Хюлюсю бей- рече Нихан и намигна на бабата. – Колко шикозен беше.. и не отлепи очи от вас..
-   Айде бе- направи се на учудена старата лисица. – Измисляш си!
-   Наистина, кълна се! – Като галеше нарасналия си корем, Нихан продължи: - Ама и вие не си поплювате, как само хванахте букета…
-   Ааааа, все едно нарочно съм го направила.. той сам падна в ръцете ми, скъпа…
-   Оххх – подскочи Нихан.
-   Какво стана? Какво има? – разтревожена я погледна Тюркян.
-    Исо ритна… наистина, усетих го… Божеее…
-   Внукът на баба, започна вече да показваш какъв добър футболист ли ще си… - разнежи се старата жена.
-   Ей сегичка ще звънна на Сердар, трябва да му кажа.. Или първо да звънна на Дефне.. и на Исо трябва, нали ще му е кръстник.. – занарежда Нихан, като хукна към къщата за телефона си.

Йомер и Дефне вечеряха в ресторанта. На масата имаше свещи, свиреше лека музика, двамата се наслаждаваха на спокойствието, което ги обгръщаше. Сякаш нямаше никой друг в препълнения ресторант. Нарочно бяха оставили и телефоните си в стаята, за да не ги прекъсва никой.
-   Толкова си красива – Йомер я гледаше с очи, от които бликаше благоговеене…
-   Недей- наведе глава смутена Дефне. Страните й почервеняха. – Не ме засрамвай.
-   Любимо ми е, не мога да спра. Обичам, когато се изчервяваш- погледът му подсказваше какви мисли витаят в главата му.
-   Много си лош- още повече почервеня Дефне, което пък извика още по- голяма усмивка на устните му.
Хранеха се бавно, наслаждавайки се на вкусната храна. Естествено, бяха си поръчали паста. И бутилка хубаво вино. По някое време Дефне попита:
-   Коя е онази жена?- и кимна леко към една от съседните маси, на която седяха няколко дами. – Тази със синята рокля..
-   Не знам, не я познавам…
-   Но тя не сваля очи от теб! Откакто сме седнали се е втренчила, все едно ще те изяде с поглед…
-   Дефне? Откъде дойдоха тези мисли? Няма нищо такова…
-   Как да няма, нали я виждам- ядосано заяви тя. – Ще й оскубя косата!
-   Мила, няма такова нещо, успокой се… Пък и аз има очи само за теб, любов моя!
Това сякаш я умилостиви, поне за момента. Кой да очаква такова развитие… Когато петнайсет минути по- късно Йомер отиде до тоалетна, Дефне забеляза как онази стана и тръгна в същия момент. В една и съща посока с него. Естествено, Дефне пък тръгна след нея. Жената настигна Йомер в коридора, дръпна го за ръката, обърна го и му залепи страстна целувка, докато го притискаше към стената. Всичко продължи за по- малко от минута- докато осъзнае Йомер какво става, Дефне беше хванала нахалницата за косата и я беше извлякла далеч от него. И двете крещяха, всяка се опитваше да оскубе колкото се може повече от косата на другата… Йомер хвана Дефне през кръста и я отдели от онази, не знаещ да се смее ли, да плаче ли. Наистина не бе очаквал нищо подобно. Дойдоха хора от персонала, чули виковете. Изпаднали в адски неудобна ситуация, младоженците не знаеха какво да направят. Йомер се извини набързо на служителите, хвана Дефне за ръка и я поведе към асансьора. В момента, в който вратите се затвориха, той повтори действията на нахалната госпожица- притисна Дефне до стената и я целува, докато и двамата останаха без дъх.
-   Извинявай- прошепна той до устните й. – Прости ми. – И отново я целуна, нежно, сладко..
-   За какво? – попита леко объркано и доста отнесено Дефне.
-   Че не ти повярвах.. – отново я целуна и продължи. – Що за жена беше тази?
-    Италианките явно са доста нахални.
-   Преди не бяха чак толкова…
-   ЧАК толкова? Какво трябва да означава това? – попита ядосано Дефне. – Не, не ми казвай, не искам да знам- побърза да добави тя. Ревността беше изписана на лицето й. Йомер само се засмя и я привлече към себе си.
-   Сладката ми ревнива любима. Никоя никога няма да може да се сравни с теб. Обичам те- прошепна в косите й.
Асансьорът спря и двамата слязоха, все още прегърнати. Когато влязоха в апартамента, на масата в хола ги чакаше подарък от хотела- бутилка шампанско за младоженците. Йомер я отвори и двамата с Дефне излязоха на терасата, за да се полюбуват на прекрасната гледка. Далеч от обичайната градска суматоха, тук като че ли звездите блестяха по- ярко. Гушнал своята любима и вперил поглед в тях, Йомер си мислеше какъв късметлия е, че Дефне беше влязла в живота му. Не искаше да признае, но някаква малка част от него наистина бе благодарна на леля му за играта, която бе измислила. Но наистина малка част.. просто защото бе убеден, че на двамата им е писано да са заедно.. и той щеше да се върне в ресторанта да я търси още в началото.. след онази целувка… и шамара.. Засмя се, а съпругата му го погледна изненадано:
-   На какво се смееш?
-   На нас- отговори простичко той.
-   На нас ли? И какво ни е толкова смешното на нас- вече подразнена, но и любопитна попита тя.
-   Сетих се за запознанството ни- обърна се той към нея, ръцете му милваха лицето й.- Една от най- страстните целувки в живота ми.. и един от най- силните шамари, които съм отнасял някога…
-   Много ли те заболя?- погали го и Дефне.- Малко ти е било- и като се отдръпна от него, тя се засмя. – Бях толкова бясна, че трябва да си благодарен, че се размина само с него.
-   Така ли? – Йомер не можеше да скрие усмивката, опитваща се да разтегни устните му.- Виж ти каква разбойница била съпругата ми…
-   Кажи го пак- помоли Дефне.
-   Кое? - не разбра Йомер.
-   Последното…
-   Съпругата ми? Но ти ми съпруга, сладката ми. Моя и само моя завинаги.
-   Все още не мога да го приема. Мечтата ми се превърна в реалност: твоя съм- прошепна тя и се сгуши в обятията му.
На сутринта ги събуди звънът на два телефона: Нихан звънеше на Дефне, а Синан на Йомер. Естествено, след спокойната вечер, която им бяха отпуснали, днес щяха да ги подлудят. Дефне стана и се отправи към терасата, за да говори със снаха си, а Йомер затвори на приятеля си и остана в леглото, за да изчака Дефне.
-   Луда ли си, Нихан- викна Дефне още щом вдигна.- Няма седем часът..
-   Ааааа, забравих часовата разлика- затюхка се приятелката й. – Как си, момиче? Как е в Италия?
-   Добре съм, хотела е страхотен.. Всичко е прекрасно, толкова съм щастлива..- разбъбри се Дефне. – И защо ти прекъсна това ми щастие в толкова ранен час?
-   Имам новина – започна развълнувано Нихан. – Исо ме ритна.
-   Оххх, за какво пак сте се скарали.. като малките деца сте.. И какво, като те е ритнал, ти не му ли отвърна?
-   Не, не, не- нареждаше през смях приятелката й. – Не нашия Исо.. бебето ме ритна, бебето- смееше се със сълзи Нихан.
-   Аааа, така кажи – въздъхна Дефне. – Момиче, племенника ми ли те е ритнал?- развълнува се отново тя.- На леля момчето, браво на него.
-   Нали не рита тебе, така ще викаш.. Знаеш ли колко е силен?
-   На баща си се е метнал, на батко..
-   Искаш да кажеш, че аз съм слаба ли? - готова за скандал попита Нихан.
-   Не, скъпа, няма такова нещо.. Нихан, затварям, че Йомер ме чака… хайде чаооо.
Без да дочака отговор, Дефне затвори телефона и се върна при спящия Йомер. Приседна внимателно на леглото, за да му се порадва. В момента, в който ръката й се протегна към лицето му, той отвори очи и я хвана. Придърпа я и се извъртя така, че тя се оказа затисната под него.
-   Добро утро!- Поздрави я той и я целуна..
-   Добро утро! – Отвърна тя.
-   Колко е хубаво да се будя до теб! Обожавам да усещам аромата на косите ти, да милвам нежната ти кожа, да целувам тези сладки устни..
-   С какво съм заслужила тези мили думи рано рано?
-   И питаш? – Подсмихна се Йомер. – Със своята..
-   Замълчи- изкикоти се Дефне.
-   Защо? Какво лошо има? Вече сме съпрузи, любов моя. Свиквай!- Въпреки това тя отново се беше изчервила. Ахх как обичаше той да я вижда такава- естествена, без грим, разрошена… Неговата Дефне, не създадената от леля му.
Закусиха на терасата, далеч от любопитни погледи и неочаквани нахални девойки, след което тръгнаха да разучават града. Макар че познаваше много от местата, за Йомер усещането беше все едно за пръв път е тук. Дефне не спираше дори за минута на едно място- всичко й беше интересно, искаше да види колкото се може повече от Милано. Хапнаха пица, разхождаха се, наслаждаваха се на почивката си и един на друг. Вечерта се прибраха капнали, но ги чакаше още една задача: трябваше да си съберат багажа. Утре рано отлитаха за Сан Ремо. Още една тяхна мечта щеше да се сбъдне. След като приключиха и с багажа, двамата заспаха прегърнати в момента, в който положиха глави на възглавницата.
Втория полет в живота на Дефне беше сравнително по- спокоен. Минала вече веднъж през това „изпитание”, тя се стараеше да не мисли какво може да стане, а да се наслади на гледката през илюминатора и на Йомер, който не спираше да й говори сладко сладко, докато пръстите му шареха по ръката й. Пристигнаха по разписание,  настаниха се в поредния прекрасен хотел и веднаха се отправиха на разходка. Градът беше толкова красив. Обядваха на брега, а след това Йомер я поведе нанякъде.
-   Къде отиваме?- попита Дефне.
-   Изненада- прошепна Йомер и ускори крачка.
-   Какво пак си намислил, лудетина такава- засмя се Дефне, когато забеляза редицата яхти пред тях.- Нали не си..
-   Дааааа, цял следобед ще сме в морето. Знам колко много го обичаш, затова наех тази прелест- посочи той една от яхтите- за два дни.
-   Два дни?- повдигна учудено вежди Дефне.- Искаш да кажеш, че ще нощуваме на нея…
-   Нещо против- подсмихна се Йомер, а любимата му само сведе поглед и поклати глава.
На яхтата ги посрещнаха капитанът и помощникът му, които щяха да се погрижат за тях по време на плаването. Потеглиха навътре в морето, докато Йомер и Дефне разучаваха кое къде е. След като се успокои, че съпругът й е помислил за всичко- в спалното помещение ги очакваше куфар с резервни дрехи и неща от първа необходимост, Дефне бе готова да започне да се наслаждава на разходката. Седнали на палубата, Дефне се беше сгушила в Йомер. Едната му ръка я държеше здраво през талията, а другата си играеше с косата й. „Мога да стоя така до безкрайност”- мислеше си Дефне, докато се притискаше плътно до съпруга си.
-   Искам винаги да сме така- прошепна тя.- Заедно, спокойни, щастливи..
-   Така ще сме, любима. Винаги ще съм до теб. Ти си моето съкровище, няма да те дам на никого.
-   Но когато се върнем вкъщи, всичко ще се промени. Сапуненият мехур ще се спука и ще трябва да се върнем в реалността…
-   Но това е нашата реалност, Дефне!
-   Йомер… роднините ти, Синан, моето семейство… Има толкова проблеми, чието решение ще трябва да намерим.
-   Никой и нищо няма да застане между нас, скъпа. Между мен и теб може да стоят само децата ни.
Думите му предизвикаха тръпки по цялото й тяло. Със замечтана усмивка на лице тя го погледна в очите.
-   Искам момче и момиче. В този ред. Той ще е по- голям, ще я пази и ще се грижи за нея…
-   Принцесата на татко- усмихна се и Йомер.- С бялата кожа и огнените коси на майка си, но с добрия характер на баща си…
-   Ха, виж го ти, значи аз съм лоша- подскочи Дефне, но той я придърпа обратно в прегръдките си.
-   Как ще стане всичко това, Йомер? Как ще опазим от миналото бъдещето си?
-   Макар в миналото ни да се крият нашите корени, понякога е необходимо да се откъснем от тях, за да продължим живота си щастливи. Единственото, което искам си ти и нашето общо бъдеще. Нашият живот, нашето семейство, нашата любов. Ако цената е да забравя миналото, аз съм съгласен.
-   Обичам те! Но ме плашиш с тези думи, Йомер- прошепна Дефне.- Не ми харесва мисълта, че толкова лесно ще се откажеш от семейството си, от приятелите си. Човек не бива да забравя кой е и от къде е тръгнал. За добро или за лошо, те са те направили такъв, какъвто си..
-   Но ако миналото е само болка? Лъжи и измами?
-   Човек прощава и продължава напред. Трябва да им простиш, Йомер. И заради тях, и заради себе си. Иначе никога няма да се успокоиш.
-   Не мога! Не искам- заинати се той.- Толкова нещо ни причиниха. Толкова много изстрадахме и аз, и ти… Заради алчността и егоизма на леля, безхарактерността на чичо, властолюбието на дядо ми. Ами Синан- виждаше колко се измъчваме, но мълчеше. Знаеше, че изгарям отвътре, но не направи и крачка, за да потуши съмненията ми веднъж завинаги.Ти си била сама и те е било страх, че ще ме загубиш… ами той?
-   Всеки си има причини, водещи действията му. Г-н Синан се опасяваше, че разбереш ли, никога няма да му проговориш..
-   Прав е!
-   Йомер, недей! Вие сте братя. Не позволявай на тази игра да те раздели с най- близките ти. Трябва да ги приемеш, каквито са, и да им простиш..
-   Ти можеш ли? Да им простиш? На леля- за всичко, през което те накара да преминеш? На брат си, че е причината да се забъркаш във всичко това? На чичо, че мълчаливо подкрепяше план след план на леля, без да помисли какво ни причинява това? Можеш ли?
-   Опитвам се. Колкото и наивно да звучи, вярвам, че те са добри хора и са били принудени да постъпят така.
-   Наивната ми любима с добро сърце, вярваща, че всички са като нея..- прегърна я още по- силно Йомер, след което устните му намериха нейните за сладка целувка. Дефне задълбочи целувката, ръцете и се приплъзнаха по раменете му, пръстите й се вплетоха в косата му. Вдигайки я на ръце, както в деня на сватбата им, Йомер я понесе към каютата им. Поглеждайки към затварящата се след тях врата, капитанът и помощникът, абсолютно невидими за младоженците, само хитро се подсмихнаха.

Исо и майстор Садри работеха, когато в работилницата влезе малко момче- дали имаше и 12 години. Никой от двамата не го познаваше, затова се спогледаха. Оглеждайки се в явно новата за него обстановка, момчето се представи:
-   Здравейте, аз съм Берк- и подаде ръка първо на майстора, а след това и на Исмаил.- Със семейството ми се нанесохме тази сутрин в къщата отсреща-кимна той по посока на улицата- и сега обикалям квартала, за да го опозная.
Садри представи себе си и Исо, след което попита момчето от къде са пристигнали.
-   От Бурса, преместихме се тук, за да може кака да учи.
-   Браво! Вашите къде са?
-   Имаме само майка… татко почина преди години. Аз, майка и кака сме.
-   Нашите съболезнования за загубата- рече Исо.- Хубаво сте направили, като сте се преместили тук. Кварталът е тих, хората са добри, ще ви хареса, сигурен съм.
-   Наистина се надявам- оглеждайки се, рече момчето.- Вие какво работите?
Двамата показаха на младежа с какво се занимават, улисаха се в приказки и подскочиха, когато чуха викове.
-   Берк, къде се запиля още от първия ден?- На прага стоеше красиво момиче, с тъмни коси и още по- тъмни очи.- А, ето те. Защо притесняваш хората, докато работят? Здравейте- поздрави тя и кимна, като пристъпи в работилницата. – Извинявам се за нахалството на брат ми, още е дете..
-   Не съм- запротестира момчето.
-   Няма проблем, г- це – рече майстор Садри. – Не му се карайте, момчето е умно и любопитно, стана му интересно… а и ние се поувлякохме, нали Исо?
-   Мхх да- изкашля се Исмаил. Незнайно защо гърлото му бе пресъхнало и думите с мъка излизаха от устата му.- Увлякохме се….
-   Няма да ви притесняваме повече. Извинявайте отново- каза момичето и поведе брат си за ръка навън.
-   Довиждане, бате Исо, майсторе- извика Берк от улицата.
-   Довиждане- отговори му и Садри. Стареца само се подсмихна, когато погледна към все още стоящия като статуя Исмаил.

Нихан стоеше и ядеше диня, докато до нея свекърва й чистеше фасул. Бъдещата майка нагъваше с такъв апетит студения плод, че Тюркян се опасяваше да не се задави.
-   По- бавно, Нихан. За теб е динята, няма кой да ти я изяде. Ще разболееш бебето с това студеното- мърмореше старата жена.
-   Горещо ми е, лельо Тюркян, а и съм гладна. Това е идеалното решение. – Без да спира и за миг да яде, рече снахата.
Сердар излезе от къщата, седна до жената си и започна да гали корема й.
-   Как е синчето на татко? Слуша ли днес нашия Исо?
-   Много е послушно детенцето на мама- с тъничко гласче каза Нихан.- Спокоен е, след като цяла нощ не ме остави да спя.
-   Калпазанинът на баба- щастлива изрече Тюркян. – На баща си се е метнал.
-   Хайдеее сега и ти като Дефне. Защо по- всичко да прилича на баща си?!
-   Ще има твоята красота, любимата ми женичка- успокои я Сердар.- И доброто ти сърце, и чистата ти душа..
-   Охх, тези пак ли се разлигавиха- извика Есра, която тъкмо влизаше откъм улицата.
-   Снахата пак капризничи, та батко ти я успокоява- прошепна баба й.
-   Нищо ново под слънцето- измърмори си под нос малката и влезе в къщата, за да си налее вода.

Привечер Дефне и Йомер най- после излязоха от спалнята. Яхтата беше спряла сякаш насред морето. На палубата ги чакаше маса за двама, свещи горяха навсякъде, шампанско се изстудяваше в кофа с лед, звучеше тиха романтична музика. Листа от рози бяха разпилени навсякъде по земята. Капитанът и помощникът му не се виждаха никакви. Звездите трепкаха над тях, единствени свидетели на приказката, в която си мислеше, че е попаднала Дефне. Съпругът й я заведе до масата, като истински кавалер и помогна да седне, след което придърпа своя стол почти до нейния.
-   Йомер, какво правиш- попита го учудена Дефне.
-   Нима мислиш, че ще издържа да съм толкова далеч от теб през цялата вечеря?- Повдигна вежди Йомер, а на устните му играеше усмивка.
-   Луд!- Засмя се Дефне и се наведе, за да го целуне по бузата. Той обаче се извъртя и устните й намериха неговите. След кратка целувка той се отдръпна и през смях рече:
-   Първо вечерята, след това десерта!
Смутената Дефне скри погледа си за минутка, а когато отново вдигна глава, видя как Йомер и подава хапка от чинията пред нея.
-   Стига! Нима ще ме храниш като малко дете?- Не знаеше да се смее ли, да се сърди ли? Беше толкова сладък.
-   Ще ти трябва енергия, а храненето е единственият начин да си я набавиш- самодоволно се усмихна той.. очите му й казваха какво й мисли..
-   Йомер… не прави така.. Моля те!- засрамена отново тя сведе поглед.
-   Какво да не правя?- Съвсем невинно попита той.
-   Не ме засрамвай..
-   Че кое му е срамното на това, че ще ти трябва енергия за разходката утре- смеейки се вече с глас, изрече той.
-   Аааааа, Йомер.. противен- перна го тя по ръката, която още държеше вилицата пред лицето й.
-   Ти за какви си помисли, че говоря?- Не спираше да се смее той. – Признай си бързо.
-   Стига! Йомер..- бузите й горяха, цялата бе червена.
-   Хайде, храни се… Корай с право ти казва Кльощавелка, я се виж.. Ако продължаваме с това темпо- нямам предвид само разходките, подсмихна се той, ще се върнеш само кожа и кости.. А тогава Корай направо ще ме убие- все пак ти си любимия му модел…
-   Ще замълчиш ли? – започна да си прави вятър с ръка пред лицето Дефне. Йомер й поднесе хапката и тя я изяде, само за да има какво друго да прави, а не да мисли за думите му.
Така премина цялата вечеря- той хранеше нея, тя него. Изпиха бутилката шампанско, отвориха втора. С всяка чаша Дефне ставаше все по- весела, а Йомер все повече приближаваше стола си до нейния. Накрая се протегна и я привлече към себе си, докато тя не се оказа седнала в него. Ръцете й обгърнаха врата му, а неговите я държаха здраво през кръста.
-   Обичам те! – Прошепна му тя с притворени очи. – Ти си всичко, за което съм мечтала в живота си. Не мога да те загубя. Ще умра, ако нещо ти се случи.
-   Никога няма да ме изгубиш, Дефне. Винаги ще намираме пътя един към друг. Любовта ни е достатъчно силна да издържи каквото и да е изпитание. Ти си моят живот, моята душа. „Обичам те” са две думи, твърде малки, за да опишат чувствата ми към теб.
Сгушени така един в друг, двамата наблюдаваха звездите, докато задрямаха. По някое време Йомер се разбуди, погледна спящата в ръцете му Дефне и се усмихна. „Моята сладка любима. Каквото и да става, няма да те пусна. Никога!” С това безмълвно обещание, той отнесе съпругата си вътре, постави я на спалнята, събу сандалите й- същите, които й подари за рождения ден, и отиде да се приготви за сън. Когато се върна, тя се беше претърколила на неговата половина, стиснала възглавницата му и заровила лице в нея. Усмихвайки се, Йомер легна зад Дефне, привлече я към себе си, както бе с гръб към него, прегърна я и заровил нос в косите й, заспа.

Ясемин усещаше, че нещо става със Синан- нещо лошо. От вчера беше замислен, имаше някакъв проблем, за който не искаше да говори. Дори с нея. А това наистина я плашеше. Сега бяха в неговия дом, на дивана в хола, всеки в своя край, без да се докосват. С лице, скрито в ръцете му, леко приведен напред, Синан мислеше ли мислеше. „Как ще се измъкнем от всичко това? Йомер ще е бесен, като се върне. Край с всичко- с приятелството ни, с фирмата.. Как можах да се замеся в тази игра?” – такива мисли тормозеха съзнанието му, когато усети, че Ясемин е казала нещо, но той не я бе чул.
-   Какво? - попита виновно и я погледна.
-   Няма да се женим, ако не искаш- повтори Ясемин. Лицето й бе тъжно, но и ядосано.
-   Какво? - повтори Синан, като почти извика. – Това от къде излезе сега? Случило ли се е нещо, Ясемин?
-   И аз това питам- какво се е случило? Ако си осъзнал, че въпреки всичко не си готов на тази крачка и просто не смееш да ми кажеш… ще отложим сватбата…
-   Как можеш да кажеш това? Защо реши, че аз не искам да се женим? Ако ти си променила мнението си…
-   От вчера си притеснен, виждам го. Постоянно си замислен, умът ти е някъде другаде, не с мен. Единственото, което ми идва на ум е, че си промени мнението си след като видя сватбата на Йомер. Че си се уплашил и не си готов за това..
-   Говориш глупости- прекъсна я Синан.- Ти си единствената жена, която искам и съвсем скоро ще се оженим.. надявам се..
-   Ето, какво е това сега? Какво има, Синан? Какво те притеснява толкова? Защо не говориш с мен? Ще се женим, а все още имаме тайни един от друг.
-   Една тайна. Не мога да ти я разкрия… но трябва.. така или иначе скоро ще научиш.. Не знам как… наистина не знам.. Срам ме е.. и ме е страх, че след като научиш какъв подлец съм, няма да искаш повече да ме видиш.
-   Синан, започваш да ме плашиш сериозно… Чуваш ли се какво говориш? Що за глупости са това? Говори!- Извика Ясемин, която не знаеше кое надделява в нея- страхът от това, което ще й разкаже годеникът й, или гневът, че крие нещо важно от нея.
-   Направих нещо непростимо, Ясемин. Предадох Йомер.. и го загубих.. сега ще загубя и теб.. а не мога да живея без теб.. не мога да дишам без теб..- напълно отчаян говореше Синан.
-   Как така си предал Йомер? Какво е станало? Какво си направил? Кажи ми, Синан!
И той й разказа.. цялата истина.. от началото до самия край, настъпил в деня на сватбата. Деня, в който той загуби най- добрия си приятел. Собственият си брат.