♡~ Пакетна Тема ~♡ N•42

-   Не знам как ще издържа- отчаянието личеше в тихия глас на Синан. Седнал зад бюрото си, той не проумяваше как Йомер успява да се държи толкова студено и безразлично с тях.
-   Всичко ще премине, ще е както преди!- Опита се да го успокои Ясемин, която стоеше от другата страна на масата.- Познаваш Йомер..
-   И точно това ме отчайва!- Възкликна Синан.- Много добре знам колко жесток и неконтролируем е гнева му. Йомер не умее да прощава, не и когато е наранен толкова…
-   Дефне е неговото лекарство. Тя ще се погрижи за всичко…
-   Нали?! Ние забъркахме горкото момиче във всичко това и я оставихме сама да се изправи пред Йомер, когато тайната бъде разкрита. Защо сега да не се оставим пак тя да ни спаси? Все едно е магьосница, която владее всичко!- Отвратен от себе си, от тайните и лъжите, през които преминаха всички, Синан беше на ръба на лудостта. Отдалечеността на Йомер, студът в погледа му, гневът му- всичко това го караше да се мрази, да изпитва яд и злоба към самия себе си.
-   Но само тя умее да достигне сърцето на Йомер. Магьосница или не, само тя може да разтопи леда, обгърнал го сега. Силата на любовта няма размер, Синан, и точно тази сила ще спаси всички ни. Силата на любовта на Йомер към Дефне.

Нериман и Корай бяха в кабинета му. На масата пред тях беше наредена храна, колкото за цялата фирма. Двамата оживено говореха:
-   Значи, Неро, искаш от мен да убедя оная кривокраката вещица да ни помогне да изгоним Кльощавелката?!- Опитваше се да проумее великите планове на приятелката си Корай.
-   Точно така, пиленцето ми.
-   Но аз обичам Кльощавелката, Неро! Защо да я гоним, тя е най- добрия ми модел. Вярно, ожени се за оня ледения, племенника ти, скъпия ми Йомер, но все пак си я харесвам. Не искам да я гоним!- Разбунтува се фотографа.
-   Корайджим, скъпи, явно не си хапнал нищо днес, нали цветенцето ми?! Затова и мозъчните ти клетки не работят- усмихна му се мазно Нериман.- Дефне е врагът, тя преследва парите на семейството ни, забрави ли, сладкия ми, че ние я наехме?!
-   Наистина не съм ял, май затова и не мисля добре- оправда се Корай.- Ей сегичка като хапна и веднага ще вляза във форма.- Посегна той към храната.
-   И сега с това бебе, наистина се намъкна в семейството.. Как ще се отърва от нея, не знам..
-   Какво? Бебе?!- Викна учудено Корай.- Кльощавелката е бременна? Йомер ще става баща- зарадва се той.- Макар че хич не завиждам на детето с тая буца лед, дето ще му е баща. И оная наивната нахалница, 50 килограма дето няма, пък ще му е майка. Горкото то, милия ми племенник- ревна Корай.
-   Корайджим, живот мой, сладкия ми пак се отплеснахме. Не бебето, Дефне беше темета ни. Трябва да убедим Дериа да ни помогне да я изгоним първо от фирмата, а после и от живота на Йомер. Но още не мога да измисля как да стане- отчаяно изрече Нериман.
-   Хайде, скъпа, ще мислим. Двамата заедно ще го измислим!
Застанали в замислени пози, с допрени до главата пръсти и съсредоточени физиономии, двамата прекараха следващите часове в напрягане на умовете си, за да съставят плана.

Йомер също беше на ръба на отчаянието. Вече трети час Дефне не излизаше от стаята. Беше пуснала дори завесите, за да не я вижда, както и тя него, през стъклената преграда. Занесе й вечеря, но тя не благоволи дори да му отговори, когато почука. Остави храната пред вратата, където стоеше и до сега. Отвътре не се чуваше нищо- дори плач. На път да се побърка, Йомер реши ако до сутринта Дефне не излезе, щеше да разбие вратата.
Дефне лежеше на спалнята, прегърнала възглавницата на Йомер. Очите й бяха подути, но сухи. Беше решила, че няма смисъл да плаче за нещо, което явно не е било нейно. Йомер никога не бе преставал да мисли за Из. Явно тя е любовта му- мислеше си Дефне. А с нея беше просто по навик, за да не я нарани. Обърканите мисли на младата жена, подкрепяни от бушуващите й хормони, рисуваха какви ли не налудничави картини в главата й. Подтиквана от тях, тя стана да си събира багажа.
Йомер легна на дивана на втория етаж. Искаше ако жена му излезе от спалнята, веднага да я усети. Имаше лошо предчувствие и не знаеше какво още да направи, за да се изяснят по- скоро и да заживеят отново в мир и любов. Не можа обаче да мигне до сутринта- върналият се спомен за първата им среща не му даваше мира. Щом затвореше очи, виждаше онзи съдбоносен сблъсък.
Сутринта Дефне се събуди късно. Протегна се към Йомер, но когато усети празното легло в ума й бързо се изредиха събитията от вчера. Сълзи избиха отново в очите й, но тя не им позволи да потекат. Стана, облече се и най- после излезе от стаята. Отнесе недокосната си вечеря в кухнята, като по пътя мимоходом отбеляза мислено събуждащия се Йомер. Постави с трясък таблата на плота, извади тиган, яйца и зеленчуци, и започна да си приготвя закуска. Нямаше апетит, но трябваше да мисли за детето, което растеше в нея. То нямаше вина за глупостите, които вършеше баща му.
Йомер чу хлопването на вратата  на спалнята и отвори очи. Докато се надигаше на лакът видя профучаващата по стълбите Дефне. Разтърка очи и стана. Явно ги чакаше тежка сутрин. Когато слезе долу я завари да разбива яйца.
-   Успокои ли се?- Попита я той мило. Ледено мълчание обаче беше отговорът й. Почесвайки се по брадата, Йомер не знаеше какво да прави. Реши, че по- добре да говори и да й обясни всичко, дори и тя да не му отговаря.- Скъпа, не прави така! Знаеш, че ти си всичко за мен. Бях забравил глупавия билет, докато ти не ми го показа.- Дефне все още мълчеше. Сипа яйцата в тигана и се зае да си прави чай, докато омлета стане готов.- Моля те, повярвай ми! Не знам откъде въобще ти дойде на ума, че пазя билета като резерва. По- голяма глупост не бях чувал!- Започна да се ядосва Йомер.- След всичко преживяно, не знам как можеш да се съмняваш в мен! Как можеш да подлагаш под въпрос любовта ми?!- Почти викаше Йомер. Но срещу него беше стена от тишина.
След като закуската и чаят й бяха готови, Дефне приготви табла. Нареди всичко на нея и искаше да я изнесе навън. Йомер се пресегна и опита да я вземе, но с един поглед тя му показа, че не иска нищо от него. Беше се отказала да си тръгне- не искаше повече да бяга, а и нямаше как да обясни на баба си защо си е тръгнала няколко седмици след сватбата. Ако на г-н Йомер не му изнасяше, можеше да замине при скъпата си Из.
Опита се да й помогне със закуската, но тя дори това не му позволи. Изнервен и ядосан, и на нея, и на себе си, Йомер я последва в градината. Седна срещу нея решен да й обясни всичко.
-   Когато Из замина и ми остави билета, аз го прибрах просто като възможност някой ден да я посетя. Никога този билет не е означавал повече за мен. Никога не съм гледал на него като път за бягство от теб! Как можа въобще да си го помислиш?!- Все още недоумяваше той.
-   А ти как щеше да реагираш, ако немереше такъв билет на мое име, даден ми от Селим? Скрит някъде в моите дрехи?!- Проговори най- после Дефне, която не бе докоснала нищо от масата. В гласът й се усещаха и яд, и болка, и гняв.- И аз не мога да си обясня как си могъл да пазиш толкова време билет за път към бившата ти! А уж аз пазех тайни!
-   Дефне, как да ти докажа, че не съм го крил?! Не съм! Бях забравил въобще за този билет! Забравих го още същия ден, когато ти дойде и ме помоли да не заминавам! Още същата вечер, която прекарах в твоето легло. След това никога не съм се сещал за него, нямало е защо да го правя. Ти си жената, която искам, ти си тази, която ми е определила съдбата. Ти си моето чудо.
Колко много искаше да му повярва. Докато го слушаше обясненията му й звучаха толкова логично. Вече сама не знаеше защо бе вдигнала толкова шум за глупавия билет. Та Йомер остана с нея дори след като разбра за тайната. Прости ѝ, а сега чакаха и дете.
-   Как така съм ти определена от съдбата?!- Учуди се тя на думите му.- Ако под съдба имаш предвид леля си…
-   Не, не, не. Познавам те много отпреди леля ми да се намеси.- Със загадъчна усмивка ѝ отговори той. Успокои се, че гневът й започна да преминава.
-   Не е толкова отдавна, само няколко дни. Реално първата ни среща беше в ресторанта.- Раздразнено рече Дефне.
-   Не е така. Оказва се, че те познавам от години преди това.- Усмихна се той на изненаданата ѝ и неразбираща физиономия.
Докато й разказваше за откритието си, Йомер не спираше да се усмихва. Щастието блестеше в очите му. Дефне остана изумена- не се беше сещала за случката отдавна, макар тогава дълго време да беше мислила за черноокото красиво момче, в което се беше сблъскала случайно.
-   Светът наистина е малък- успя да прошепна накрая.
-   А нашата любов е толкова голяма. Дори и след толкова години, без да подозираме, ние просто сме се преоткрили. –Йомер стана и отиде до нейния стол с протегнати към нея ръце.-  Било ни е писано да сме заедно, Дефне. Моля те, нека не се караме повече за глупости. Не мога да живея без теб! Тази нощ беше един кошмар- да съм толкова близо и толкова далеч от теб едновременно.
-   Прости ми, аз съм една глупачка- хвърли се плачеща Дефне в ръцете му. Заключена в обятията на любимия, тя плака като малко дете, но вече от щастие. Любовта им беше истинска, предопределена и никой и нищо нямаше да ги раздели. Дефне вече бе сигурна в това!