Паническо разстройство - 26

Пак аз, анонимната. Да ви питам две неща, че ми е интересно какво мислите. Първо, смятате ли, че има връзка между цикъла (за жените въпрос) и появата на атаките? Аз почвам да се наблюдавам по календара и има едно повтаряне на кризите, които са все около края на цикъла и началото на овулацията ми.

Второ, усещате ли понякога, че ПА ви прави втора ръка хора? Че сте отритнати от обществото? Аз имам такова усещане за себе си. Не бих поставила човек с ПА в тази графа никога, много добре знам, че това не определя човека какъв е, че той може да е най-прекрасния човек  на света въпреки това... но за другите ми е лесно да мисля рационално. За себе си не мога. Не знам защо. Усещам, че не мога да бъда каквато хората искат, че не мога да се справя с елементарни неща, които другите правят с лекота и от там едно усещане, че съм човек втора ръка, с който никой не би искал да общува. Ужасно е това чувство. Вечно съм убедена, че съм "по-лошо качество" от другите. И че ги дърпам надолу с проблемите си и вечните си тревоги. Толкова голяма част от времето се боря с тия тревоги, че не остава време за друго. Вероятно не е лесно да бъдеш с човек като мен, който все има проблем.  

Има връзка с цикъла,коментирали сме го, много жени се оплакват.
Не мисля, че тревожното растройство ме прави човек втора ръка или отритната от обществото. Кара ме да се чувствам непълноценна,да, тъжна и да искам да съм "нормална". На обществото не кавам какво ме тормози, та да ме отритват. Стремя се да се държа възможно най-нормално хахаха.

Анонимна, не се подценявай ти си толкова ценна,колкото всеки човек! С какво по точно не се справяш? Имаш ужасно ниско самочувствие, трябва да поработиш над това. Знаеш ли колко много хора страдат от ПР???? Не си единствената. Спри да се оплакваш и жалиш на близките си, да, сигурно им писва да слушат оплаквания. И да, много по-лесно се общува със щастлив, засмян човек, готов да изслуша и другите. Виж ми предишния пост, намери си някакво важно занимание и си насочи натам силите, а не в мисли, колко си нещастна и колко проблеми имаш.

Една техника, благодари на Бог (сега е мн модерно хората да казват Вселената) за 10 неща. Ще видиш (осъзнаеш), че далеч не си най-нещастния човек на земята. Благодари всеки ден! Успех! Прегъдки!

Здравейте, момичета,

Търсех в Гугъл нещо за паническото разстройство и попаднах на вашата тема. Реших да ви пиша, знам ли и аз защо - може би се надявам да ви вдъхна надежда. Аз съм бивш страдащ от ПР (знам, че звучи невъзможно, но е така) и искам да ви разкажа моята история с надеждата, че може да успея поне мъничко да помогна на някого. Няма да е кратка, разбира се.
Всичко започна, когато бях на 19. Тогава, с гръм и трясък, от нищото, ми се стовари първата ПА. Тъкмо бяха приключили всички кандидатстудентски изпити, чуденки къде да се запишеш, подавания на документи и пр., и пр. Страшно напрежение, страшно много труд и с приятелите ми решихме да отидем на море - да отпразнуваме и да си починем. Цяла нощ във влака пихме и сутринта - неспали, изтрезняващи, се стоварихме на гарата в Бургас. Както вероятно знаете, ПА много обичат тези моменти - след недоспиване и алкохол и особено - след дълъг период на интензивно напрежение (тревата също ги отключва, често за първи път ПА стават именно след напушване. Затова хич не съм съгласна с хората, които обясняват, че тревата е съвсем безвредна. За някои може и да е, но за други - не е така). Аз си имах и утежняващи фактори с много тежко детство и семейни проблеми, та картинката беше пълна.
И тогава - стана. Слязох от влака, чух крясък на чайка, погледнах нагоре да я видя и... светът се срина (все още, като видя чайки и ми е леко зловещо). Не мога да опиша колко ми беше зле. Чувствах се, все едно всяко осезание и осъзнаване на света около мен ми причинява ужасно страдание. Все едно бях попаднала в някаква сюрреалистична картина, родена във въображението на някой психопат. Всичко изглеждаше страшно и заплашително. Не можех да гледам небето, не можех да слушам шумовете около мен, подскачах, не можех да стоя на едно място, не можех да слушам някой да ми говори. От паниката, разбира се, получих страшно сърцебиене, изпотяване, треперех. Искаше ми се само да имах някаква черупка, лишена от осезание, за да се свия в нея и да ме няма, ако може.
Едва успях да изтрая да се доберем до някаква квартира. Там се затворих, единственото, което ми хрумна беше някой да ми купи някакъв силен алкохол, за да ме отпусне. Това временно ми помогна - да издържа два дни, майка ми да дойде да си ме прибере.
После, като се ограмотих по темата, си дадох сметка, че около година преди първата ПА са ми започнали състояния на дереализация, които си пуснах край ушите, без да им обърна кой знае какво внимание. Неслучайно писах и за тревата - припомних си също, че веднъж в живота си бях опитвала трева до този момент и усещането беше доста близко до симптомите на атаката, макар и да беше притъпено от замайващия и успокоителен ефект и да приключи с отминаването на въздействието и. Затова и повече не помислих да посягам към трева.
След онази първа атака на морето прогресирах и станах много зле. Светът сякаш изтъня и стана абстрактен, струваше ми се, че е е едва ли не аморфен и всичко е възможно да се случи - всъщност, това се дължеше на несигурността и постоянната тревога и очакване, че нещо лошо ще стане всеки момент. Чувствах се едновременно в безтегловност и сякаш - разтворена във въздуха.
Не можех да излизам от вкъщи. В много редките случаи - само с кола или такси. Почти не пътувах, не можех и да си го помисля дори. Случваше се със седмици да не прекрача прага за навън. Не можех да гледам телевизия, не можех да чета книги. Дори не можех да вляза в банята да се изкъпя. Страхувах се да остана сама на затворено. Не се виждах с приятели почти. Беше ме срам. На никого не казвах какво ми е, да не ме сметнат за луда. По едно време не можех и да се храня добре - все ми беше свито и не можех да преглъщам, ставаше ми лошо. Отслабнах много.
Майка ми започна да ме води по психиатри. Те ми изписаха антидепресанти и други - не помня какви вече. Започнах да ги пия. От тях обаче се чувствах още по-зле - да, атаките намаляха, но постоянно ми се спеше, бях като парцал и още повече изпадах в унеса на дереализацията. След като ги пих около месец, реших, че не може повече така и ги спрях. Не се оправих, но определено без тях ми беше по-добре.
Останах така около 2 години. Тогава, по съвсем друг повод (мигрена) лекар ми препоръча да си купя Транксен. Обаче се оказа, че това розово хапченце ми помага много и срещу ПА. Не започнах да го пия регулярно, а само когато усетех, че се задава атака. И щом го вземех - светът ставаше прекрасно място - спокойно и ведро. С него в джоба започнах да се чувствам по-уверена и да си позволявам повечко да излизам. От това малко се повдигнах на крака.
После спрях цигарите, а скоро след това - и кафето. Спирането на кафето се оказа много благотворно. Сега вече знам, че поне на мен то ми действа много напрягащо и определено съдейства за засилване на тревожността. Това беше много важна крачка от оздравяването ми.
После завърших университет и започнах работа. Първоначално ходех само с такси. Задълженията и отговорностите ми помогнаха малко по малко да започна да се откъсвам от ПР и да мисля и за друго. Дойдоха и първите командировки. Бях ужасена. Но стиснах зъби, за да си свърша работата и - взех, че успях. Все по-малко и по-малко ме притесняваха пътуванията. Дори преживях първата командировка в чужбина и пътуване със самолет (с Транксен през цялото време зад граница и по време на полет) - не бях се качвала от дете, а имам зверска фобия от височини.
Тогава имах много близък приятел - психиатър - и той ме посъветва да потърся помощ при психоаналитик. Свърза ме с двама. Тръгнах на сеанси. Още след първите един-два почувствах промяна. И продължих. Постепенно започнах да ходя на работа с градски транспорт. Все по-рядко посягах към Транксена. Психоаналитичката ми ме посъветва постепенно съвсем да го махна, защото ПР не се лекува с лекарства. И беше права. Той беше съвсем леко лекарство, но все пак си беше лекарство. В един момент съвсем го спрях, макар че продължавах да го нося в себе си, за спокойствие.
После дойде и времето, в което тя изглежда реши, че съм готова и - сега си давам сметка - деликатно ме отблъсна. Иначе сам е много трудно да решиш да спреш да ходиш на сеанси. Още изпитвах напрежение, страх да не се върнат ПА, но вече ги получавах много, много рядко. А и вече не ми се струваха чак толкова страшни.
Тя ме научи да ги приемам. Да не се съпротивлявам срещу тях. Да ги оставя. Научи ме, че те са тук не, защото са болест, а защото са аларма, че нещо трябва да се промени. Те са отдушникът на ума, начинът му да балансира нещата. Като се научих да се отпускам, да ги оставя да проявят пълната си гама емоции, като само ги наблюдавам, всъщност видях, че те са осъзнаване. А именно страхът от това осъзнаване и тази промяна води до паниката и ги превръща в атаки.
Един от най-силните ми страхове и катализатори на ПА беше страхът от смъртта. Започнах да се уча да допускам мисълта за нея, да я осмислям без страх. Започнах да я приемам. Че е част от живота, от света, такъв, какъвто е, че не е по-страшна от всичко друго, което ни се случва тук.
И така атаките спряха. Две години не бях имала никаква. Все още малко се притеснявах на път, например. Самолетите ме ужасяваха, макар и поне 1-2 пъти годишно да ми се налагаше да ги ползвам. За тях си позволявах по едно-две хапченца Транксен.
И после забременях. В началото - всичко супер - цветя и рози. Някъде към шестия-седмия месец - като понатежах и наближи термина, явно подсъзнанието ми взе да алармира, че розите имат и тръни, взех да се сапикясвам, че то си е трудничко да гледаш дете и явно се поуплаших.
Една нощ се събудих с назряваща атака. Пулсът ми се качи внезапно и бебето се разрита. Аз така се притесних за детето и затова, че то явно чувства какво става, толкова виновна се почувствах. Ядосах се. На атаката, на себе си. Така се разярих, че в този момент страхът взе да ми се струва жалък, невзрачен, незаслужаващ си. И на секундата спря всичко. До този момент не ми се беше случвало да успея да прекратя изцяло почти готова ПА. Чак ми стана смешно колко лесно било. Заради детето изглежда успях да се надсмея на дребнавите си страхчета и така да ги разгоня.
И след това вече наистина забравих всякакъв страх и тревога. Не се и сещам дори. Взех много философски да гледам на нещата. И да се отпускам. Ако ми се плаче - плача - не ми пука кой ме гледа, ако ми се прави нещо - правя го. Ако искам да кажа нещо - казвам го. Какво ако полудявам или някой си мисли, че полудявам? Голяма работа - това е животът. И освен това е прекрасен - такъв, какъвто е. С все смъртта и тревогите.
Вече четири години съм така. Транксенът е отдавна изхвърлен. Наскоро, в рамките на два месеца, загубих бебе в понапреднала бременност и майка ми почина. Покрай това се случи една нощ миналия месец да се събудя със сърцебиене и опит за атака. Но в момента, в който се разсъних и осъзнах какво става, чак се учудих и пак ми стана смешно и жалко. И естествено, ПА веднага спря.
Така че, момичета, надежда има. Атаките могат и да не спрат напълно, могат чат-пат да ви навестяват в трудни моменти. Те са част от вас. Но щом започнете да ги приемате като нещо не чак толкова ужасно, страхът си отива. И животът пак става прекрасен. Дори и да е труден.
Знам, ще ви прозвучи странно, но ПР е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. Помогна ми да осъзная толкова много, да порасна, да стана по-мъдра и зряла. Преживях неща, които повечето хора не преживяват. Един ден, когато и вие станете "бивши" страдащи, навярно ще ме разберете.
Но, наистина, най-важното, поне според мен е, да се отървете от лекарствата - те потискат именно онези сили на съзнанието, които могат да ви помогнат да се справите. И ако не можете и не вярвате, че ще успеете сами - потърсете кадърен психоаналитик. Но мисля, можете го и сами.
Успех!

 

Браво Sashelina! Много хубав пост. Това потвърждава мнението ми, че пътя за справяне и най-вече приемане на ПА е чрез посещения на психолог, който да ти помогне за правилната вътрешна нагласа. Колко време посещава такъв? Аз все се каня да отида, но някак си удържам положението и сама и все отлагам.

Здравейте!
Сега започвам да ви чета. Включвам се и аз със засилването на ПА с идването на цикъла. Решила съм да си пусна хормонални изследвания. Някой от вас правил ли си е и установена ли е връзка между двете?

Сашелина, браво! Ти си много силна! Благодаря че сподели! 

Ходих 2-3 месеца, може би десетина сеанса направихме. Имах голям напредък, но нещо ме завъртя, не помня какво - някакви пътувания, работа и прекъснах за близо година. Но знаех, че имам още работа и като съумях да намеря време - направих още 3-4 сеанса.

Общо взето, ако си решила да ходиш на психоаналитик, колкото по-рано - толкова по-добре и по-малко време ще ти трябва, за да се оправиш. Наскоро една позната получи първата си ПА - веднага я свързах с моята психоаналитичка и още след първия сеанс имаше огромно подобрение. Ако го хванеш съвсем начално, дори няколко сеанса те оправят.

Sashelina, привет 

Аз ходих на гробищата. Да не помислите, че имат чудодеен лечебен ефект върху нашето психично здраве и да хукнете Правихме година на мама. Депресирах се. Изпих му няколко чаши червено вино и светът грейна 
Трябва май да си сменява АД-то Ще ходя, тъкмо по празниците няма хора.

Aз като по-млада имах голям стрес с смъртта на дядо ми и преживения ужас запечата гробището в съзнанието ми.  След време картините на гробища се появяват в съзнаниет ми ей така от нищото. Може би е свързано с нивото на стрес в момента. Обаче тази година събрах кураж и отидох сама за пръв път. Много, много страшно и неприятно място.

Днес ходих по претъпкани магазини и улици и усетих пак тревожност. Навалиците са моята слабост. И съм на АД, ми ако не бях, не ми се мисли. Разбира се,че си прилагам разни техники- дълбоко и бавно дишане и позитивни мисли. Помагат.


Джери,какви АД пиеш?
Наздраве, аз съм си на безалкохолното.

Здравейте и от мен. Не можете да си представите колко пъти тези дни мислех да пиша в тази  тема и колко пъти се спирах.
Пиша като анонимка,така се чувствам по-ненатоварена в темата,съжалявам за което.
Аз съм на 25 години,бременна съм в 6-ти месец,да ще си имаме бебче.
но..какво ме тревожи...искам да върна лентата назад и да ви разкажа,надявам се някой да помогне,да ме разбере. Преди година и няколко месеца се започна моето ходене по лекари -може би началото на  есенно зимния сезон миналата година.Изпитвах замаяност,притеснение от това какво ми е,затворих се. започнах да получавам ПА. Започнах да избягвам магазини,молове,спрях да ходя на работа,добре че бизнеса си е наш ,че иначе кой ще те разбере....пълен ужас. Правих си ЯМР на глава,ходих на невролог,на психолог...изследвания всеки месец...нищо. накрая се разбра,че имам хашимото,ендото ми изписа л-тироксина и ме прати на консултация с психиатър,защото хашимотото могло да отключи такава депресия. Започнах да пия ПАРОКСАТ..минаха месец,два три.. Абе направо си бях добре.
Стана август месец,цикълът ми закъсня..ние работехме за бебче. Реших да спирам пароксата и така го спрях от раз. казах-край....и след няколко дни дойде положителният тест за бременност.Огромно щастие .... но...от няколко дни,седмица може би усещам - нервност,напре
Накратко –почти ежедневна нервност,напрежение  в главата-сякаш главата ми е стегната и имам чувството,че ще ми стане лошо…примерно дори под душа ме обзема някакъв адреналин от топлата  вода ,в магазина и въобще….всякак. Много подробности има ,но разказвам накратко.
Въпрос- Възможно ли е 3-4 месеца след  рязко спиране на антидепресант ,да се върнат симптомите чак сега?...или да търся пак проблем .Ако знаете какви диагнози си слагам..паk същите страхове.

Привет и от мен, включвам се в темата сега, макар да съм с ПР от години. Анонимна, това с душа и на мен ми се случва доста често. Има нещо в горещата вода, което ми предизвиква паника. За АД не мисля, че е добре рязко да се спира.
Търся си сега психоаналитик, защото съм се решила да ходя. То не може вечно да се трае. Аз съм от много дълго траещите, ама вече няма за къде. Та тука гледам обсъждате много неща, но никой не предлага добър психоаналитик.
Sashelina, твоята история ми е много близка. Аз също имах подобни ситуации в началото и също в един влак след една безсънна екскурзия започнаха първите симптоми. Ама тогава хич не съм и мислила, че може да е това. А и получавах ПА веднъж в годината и после махвах с ръка. То аз не знам точно дали е ПР мойто или тревожно разстройство, но...сега са зачестили кризите и си викам, не може вече да се трае. Та, можеш ли да ми пишеш на лични или тук координати на тази психоаналитичка, при която си ходила?

Здравейте!
Пак ще попитам: прави ли ли сте изследвания на хормони, магнезий, цинк? Установили ли сте недостиг и имаше ли ефект от приемането на минерали? Когато пия магнезий се чувствам значително по- добре.
При мен атаките се появиха преди няколко месеца, като се проявяват главно преди цикъл. Всъщност, получавала съм ги и преди голямата ПА, но не съм ги разпознавала. Тежкият предменструален синдром предизвиква адреналинова криза, което е голямата предпоставка за симптомите на ПА.

Анонимна, следиш ли ТСХ? При бременни трябва да се следи всеки месец и май да се поддържа по-ниско ниво. Влез в темата за Хашимото. Иначе е възможно да си получила рецидив на тревожността, не се шашкай.

И аз съм много често така Това стягане на главата ме побърква... Аз от година вече не пия АД и все си мисля, че е рецидив.