КГБ - клуб на готините баби 172

ГЕНЕРАЛ И САМОСВАЛ
Генерал един такъв - надут,
лента режел на някакъв си виадукт.
"А бе , ти затуй ли си роден!" -
присмял му се кален самосвал.
Не знаел, че генералът за такъв е набеден
от пожарникар, какъвто винаги живял.
Но онзи бил и злобен / освен и важен / -
не пропуснал пресмехулно да му каже:
"А ти си мръсен, при това и кален,
сякаш във лайна си валян -
прост и не струващ нищо самосвал!
А на мен президентът ми е дал
лампази и пагон на генерал!"
Самосвалът не знаел с кого се е заял,
но не искал да оставя магарето си в кал.
Затова и малко некултурно отговор му дал:
Виждам, виждам - чин получил "генерал"
и от радост се посрал!
За разлика от теб аз съм мощен самосвал
и душата ми моторна човекът ми е дал!
Пред никого не коленича и не лазя
като теб -продажния с лампази!
И от труд опръскан съм със кал,
а ти съдба такава си избрал -
да бъдеш надупен вечно и васал,
при това/ О Боже!/ с чин на генерал!
И сам си се залял със кал!"И тъй читателю, макар поуките от
такива басни,
за всички са пределно ясни,
/ но за жалост май едва ли
за някои генерали!/,
да направиш своя избор право съм ти дал -

какво след всичко туй си би избрал -
самосвал , от труд опръскан с кал
или лазещ на колене олайнянен генерал!

Логика
Женска логика - нищо не питай!
Звезден свод, аромат във косите
и е светло край тебе до бяло -
топло тяло до твоето тяло.

Цветна рокля във делника сив
прави празник от него красив.
Тънки токчета с трепет довеждат
в него цялата твоя надежда!

Няма логика. Или пък имаq
тя - жената, е твоя любима,
тя е този завършек логичен
дето прави света ти различен.

Пясък
И ръб на пропаст виждам в ясен ден.
Над нея остри върхове белеят.
Усещам страх, но нещо вътре в мен
ми казва : надникни без страх във нея.

Далече долу блъска се река
и върши свойта работа вековна.
Откъртва песъчинки от брега,
надолу носи ги в игра съдбовна.

И осъзнах над дивата река,
че аз съм песъчинката сред нея.
И да приема, и да отрека
е все това. Да плувам не умея.

Не мога да избирам де да спра,
но може би ще стана част от пътя,
извил нагоре, водещ към снега
на оня връх, на който ти ще стъпиш.


Мария
Една Мария Магдалена
на пътя някъде стои,
загадъчна като вселена,
тревожна - сякаш се бои.

За теб сега е тя Мария,
за теб е майка и жена.
Деца грижовно да завие
и теб да върне у дома.

С косите иска да изтрие
нозете от вековен прах.
Предадохме я всички ние,
приписахме  и своя грях.

И блудница или мадона
тя пак е вечната жена.
Загадъчна като икона,
изпълнена като луна.

Щом няма
Няма идеален дом -
препирни, по някой стон.
Но коминът още пуши
и живеят двама души.

Щом без ядове не може
и сме още в тези кожи-
други няма, да , нали
колкото да ни боли.

Щом така е, казвам аз,
щом до мен си в този час-
нека с теб да се тревожа
и до теб глава да сложа.

Стопли ме
Стопли ме. Аз съм като мокра птица
с криле пречупени от бурен дъжд.
Летях в нощта и падах. И звездица
към тебе път показа ми веднъж.

Не се плаши. Аз кротко ще се сгуша
във топлата ти пазва и насън
ще ти разказвам за море и суша.
ще чуеш песента ми като звън.

И може би от грозно сиво пате
за теб ще се превърна в лебед бял.
Преди небето първи лъч да прати
най-слънчевата радост би ми дал.

Подай ръка. Стопли ме в свойте длани,
знам, само се преструваш на суров.
от топлината твоя ще остане
единствено родена в мен любов.