КГБ = Клуб на Готините Баби - 173.

Живеем заедно вече толкова години, впрегнати в хомота на каручката, наречена семеен живот. Слава Богу, теглим я в една посока, в крачка, по дългия ту прашен и неравен, ту гладък и прав път. Какво ли не сложихме през годините в нашата каручка? В началото разбира се качихме в нея първата среща, огнени погледи, страстни целувки, парещи длани и пламенни думи. Няколко мънички лейтенантски звездички, няколко касети с италианска музика, много вяра, надежда, любов и мъничко страх...Качихме след време в нашата каручка две детски люлки, покрихме ги с нежност, обградихме ги с ласки, пазехме ги с целувки. Колко много смях и радост имаше и още толкова грижи и отговорности. Взехме със себе си и бутилка червено вино, шал с ресни и кастанети и един старичък акордеон. Не пропуснахме да качим в нашата каручка и мъничко ревност, но затова пък я сбутахме в най-тъмното ъгълче. Не пропуснахме и още нещо - взехме си "речено - казано " за наш'те и ваш'те, та да не ни е скучно. И когато понякога " речено - казано " се опитваше да избуи като отровен плевел, намирахме сили да го сложим на мястото му - в онова затънтено ъгълче, където вече укротена спеше ревността. А пътят се виеше и лъкатушеше. Знаехме колко сме изминали, но още колко ли има напред...В началото теглехме нашата каручка в галоп, без умора. С годините темпото се позабави. Когато единият изнемогваше, другият теглеше и заради него. И пак двамата, и пак заедно. В каручката имаше място за приятелства и разочарования, за срещи и раздели. Само предателството не можа да се настани, да си намери място. Как щях да забравя! По някое време, улисани в работа, грижи и радости, в каручката се появиха нови спътници-сребриста боя за коса, бръчици тип "пачи крак", малко ставни болежки и сълзи, много сълзи, но не радостни. Радостните сълзи ще дойдат по-късно, когато задомяваме децата, когато дойдат внуците. А сега тези сълзи са от раздялата със скъпи хора...В каручката, която вече съвсем се очука, но затова пък доказа здравината си с всяка изминала година добавяхме нови и нови случки, не забравяхме и старите спомени. Спомняхме си, как в началото на пътя, в каручката гореше буен огън-беше и страшно, и красиво, беше животворно и изпепеляващо. Сега вече огънят не е толкова буен, но затова пък в семейното огнище светят въгленчета, които топлят ръцете ни, а обичта на нашите деца топлят сърцата ни. Дойде време в каручката сложихме и два сватбени албума. През година, през две, пълнехме каручката с биберони, дрънкалки и памперси. Макар и уморени, като че ли ни пораснаха криле. С нови сили теглехме нашата старичка каручка, а от нея звучеше, като звън на звънчета детски смях и песнички. И тези толкова сладки думички "бабо, деди". Това ние ли сме, на нас ли го казват? Поглеждам в очите на моето момче. Не очи, а две звезди светят за мен... Попривели сме раменете, коленете болят, но ние пак двамата, и пак заедно продължаваме да теглим каручката по дългия път на живота...