Туба Бюйюкюстюн, "Запленяваща сърцето" и проектите преди и след това - тема 231

МОМИЧЕТО И СЯНКАТА


 

„Имало едно време едно момиче”... Не, приказката, която искам да ви разкажа, не започва така, защото момичето си го има и до днес, но отвън изглежда като млада жена. И така...

Има и до днес едно Момиче, което като се усмихне и слънцето наднича през облаците, за да го види. Но някога, преди години, то бе поставено на изпитание от срещата си с Черната Сянка. Сянката просто обичаше да гаси усмивките по човешките лица. И тъй като Момичето и неговата усмивка бяха известни на всички, Сянката реши да премери силите си с такъв противник. Нещо повече, откъдето и да минеше това Момиче, Сянката не можеше да угаси нито една усмивка. Очаквайки сгоден момент, за да унищожи противника си, тя започна да дебне Момичето непрестанно – преследваше го дори в съня му.

Когато Сянката реши да се изправи срещу Момичето, тя избра една безлунна нощ и влезе в стаята му. Момичето спеше. Сянката се завъртя покрай леглото, огледа го оттук - оттам, и си помисли:

- Ха, това ли е страшният ми противник? Че тя прилича на стръкче трева! Само като я погледна и всичко детско в нея ще умре!

Но нещо накара Сянката, вместо да отнеме усмивката и да изчезне, да седне на ръба на леглото и да се замисли. „Ами ако сега това нищо и никакво момиче внезапно се събуди и ме разкъса?” И през очите й минаха вековете, през които се беше скитала по земята и милиардите души, чиято жизненост бе отнела. Обичаше да го прави, защото това й носеше удовлетворение. И днес като срещнеше нечии опустошени очи на улицата, вътрешно потриваше ръце: „Ето, това е добре свършена работа, проклетата усмивка е изкоренена завинаги!” Но това лице, което наблюдаваше сега, излъчваше толкова много спокойствие и мир, че на Сянката дори не й се мислеше за изтръгване на усмивки... Опита се да си припомни собственото си детство и разбира се, не успя, не си спомняше някога въобще да е имала детство. Тя бе могъщата черна Сянка, вселяваща ужас в душите на хората... Опита се да предвкуси победата над усмивката на това създание. И пак не успя!

В това време Момичето се стресна насън и се размърда. Сянката усети, че затаява дъх, за да не събуди страшния си противник. Смътно чувстваше, че не е готова за погледа на Момичето.

- Още сили ще ми трябват, няма да се справя! – помисли си черното творение на мрака. Стана, хвърли последен поглед към спящото лице и си отиде.

Следващите няколко дни Сянката без да спира обикаляше улиците и се взираше в лицата на хората. Усмивките, които виждаше бяха малко и тя ги изтриваше без усилие – събираше сили. Но това вече не й носеше предишната радост... Нещо не беше както преди, все не можеше да избяга от видението на спящото Момиче в съзнанието си и чувстваше, че вътре в нея нещо се пропуква. Когато се разхождаше из един сив жилищен квартал, Сянката дори се загледа в детето, което беше клекнало до случайно поникналото между сивите тротоарни плочи цвете. Загледа се и... забрави да изтрие детската усмивка, която беше пропълзяла на устните на малкото момче.

На следващия ден Сянката не излезе до вечерта. Цял ден обикаляше тясното си, мрачно свърталище и размишляваше. Слънцето отдавна се беше скрило зад хоризотна, когато сянката тръгна към дома на Момичето.

Беше прекарала вече около час в стаята и все не смееше да събуди спящото Момиче. Внезапно то отвори очи и я погледна. За няколко секунди Сянката замръзна неподвижно, обмисляйки какво да направи. Може би все още беше рано за тази среща, може би трябваше да натрупа още сила, отнемайки още хиляди усмивки, може би трябваше да... Но беше късно. Сянката не смееше да погледне късчетата небе, които блестяха в очите на Момичето. Изведнъж изпита някаква смесица от объркване и страх, което за нея бе непознато. Все пак реши, че щом е стигнала до тук, няма място за отстъпление и съсредоточавайки цялата си сила, тя вдигна поглед към Момичето. Когато срещна светлите, спокойни очи, Сянката потъна в тях и се изгуби. Вече не знаеше коя е, нито пък защо е на това място...

- Здравей! - каза Момичето и се усмихна. – Сънувах прекрасен сън и се радвам, че има с кого да го споделя.

Сянката стоеше все така объркана, без да знае какво да направи и Момичето започна да разказва. Разказваше за едно приказно красиво място, на което растат чудни растения, засадени от деца. Децата се грижели за тях с много любов, но най-ценното за растенията, което им давало сила да растат и цъфтят, бил детският смях, който не секвал дори след залеза на слънцето.

Момичето разказваше ли, разказваше и усмивката не слизаше от лицето му, а Сянката се объркваше все повече и повече, докато постепенно, един след друг, светли спомени от детството нахлуха в паметта й. Тя си спомни колко много приятели имаше като дете, как заедно с тях играеха и се смееха, докато не ги заболяваха коремчетата от смях... Спомни си как след дългите игри се прибираше вкъщи, а майка й я посрещаше с усмивка и нежно я прегръщаше... Спомни си за любимите вечери, когато се сгушваше при своите родители и те й разказваха дълги, хубави приказки, а после всички заедно се заливаха от смях... Дори си спомни малкото кученце, което толкова отдавна намери на улицата и прибра в стаята си...

Изведнъж, разказът на Момичето секна и в стаята се възцари тишина. Сянката се сепна, на страните й личаха сълзи.

Момичето отново заговори:

- Извинявай, разбъбрих се... Едва ли те интересува съня ми. Съжалявам, ако съм те забавила, кажи защо ме потърси?

- Аз...аз... - Сянката не знаеше какво да каже. – Благодаря ти, че ме върна към живота! – прошепна тихо тя и изчезна.

От този ден нататък никой вече не чу нищо за нея и постепенно хората започнаха да си възвръщат усмивките. А тя? Тя и до днес продължава да обикаля по света, но вместо да гаси човешките усмивки, разказва на хората за чудното Момиче с вълшебна усмивка и сини, детски очи.

Какво стана с Момичето ли? Може би се чудите как не се уплаши от Сянката или вероятно си мислите, че не е знаело коя е тя.

Всъщност Момичето позна Сянката още в мига, в който я видя до леглото си. И наистина, в началото малко се поуплаши. Но знаеше, че има достатъчно сила да се пребори с нея. Вярваше, че това е едно изпитание, което трябва да преодолее. И след като повярва истински, че може да надвие Сянката – вече нямаше от какво да се бои.

След тази случка, Момичето започна да се усмихва още повече. А заедно с нея се усмихваха дори цветята и стръкчетата трева.

А днес, както вече ви казах в началото, Момичето вече е млада жена и често разказва тази приказка на своето малко момченце!

Новое со съемок
подпись на фото: #ДжесурвеГузель партнер по преступлению -

Шокът е бил преди седмици. Снощи "хукнахме" за кръводарители. Ами то и не трябвало какви да е, а да не взимали лЮкарства. Пък ние - все такива. И за най-невинното - 48 часа е изчистването.

Днес само ни приеха, операцията е утре. Утре ще стискаме здраво палци, понеже само с това можем да помогнем. И да се молим всичко да мине както е запланувано и ок.