Понякога дори мислех за самоубийство, но после си казвах, че дори и да съм черна овца, това съм аз и не си струва. Ако човек е без висше, го считат за получовек, за недоеволюирала маймуна. Не виждах смисъл в живота си, нямах желание за нищо, преди дванайсети клас вярвах в бог, сега вече не вярвам.
Когато разбрах, че са ме приели, плаках, мечтата ми отиде по дяволите поне да бях пробвала, но после си зададох въпроса дали това наистина ми беше мечта, или просто така си бях въобразила. Беше наивна и безперспективна, казват, че филологията е страшно тежка и ще се откажа.
Още плача за наивната си детска мечта, не ми се учи, не ми се мисли, че някой ден ще трябва да издържам родителите си, единствено дете съм, поне да си имах брат или сестра. Искам да кажа на родителите си, че не ми се следва това, но отлагам, защото не искам да си представя какво ще си помислят моите роднини за мен, искам просто да избягам далеч от всички и всичко, но не знам къде, нито как. Нищо не искам, не виждам смисъл, нито цел в живота си, всичко ми изглежда досадно и ужасно, мисля, че дори и мечтата ми ще се окаже нещо ужасно, затова не знам дали още е мечта, не знам какво е, но не мога да се отърва от него. Ако се е случило чудо и някой е прочел всичко това, моля за отговор, какъвто и да е.