Да споделим за родителството

В една друга тема Как' Сийка даде нелошо определение за добър родител- този, който е успял да не си смрази децата, когато станат възрастни.

Напомня ми за филма Mommy Dearest. Перфектно на повърхността, но накрая си скочиха да се душат на пода.

G.I., никога не се обиждам от мнение на някой друг за мен. Освен, ако не съм обвинена несправедливо, за нещо което не съм извършила. Млада не съм, но неопитна - сигурно. Първо дете ми е.

Относно въпросите за това, защо е имало котлон, къде е била учителката и дали са били научени децата преди това. Аз не се възмущавам от това, че някое дете се е лепнало за котлона и че някой го е допуснал, а за реакциите на родителите и моята реакция. И пак казвам - може би грешката е в мен. Аз съм невротичката. И съм напълно наясно, че когато съм дала ножа на детето си, за да се научи да реже, аз съм отговорна за това и не бих истерясвала. Но ако нещо се случи, бих реагирала по друг начин.. Това съм аз. Не се сравнявам постоянно с останалите и за всяко нещо. Чудя се дали аз съм наред с някои неща и дали само аз се сравнявам

А в книгите пише, че като се случи инцидент, родителят трябва да реагира без много емоции, за да не изплаши детето. Защото понякога се оказва, че раната или болката са по-слаби, но ако ги драматизираш, научаваш детето да реагира прекомерно и че се е случило нещо ужасно.

Така че няма нужда веднага да се нахвърлиш на детето да го гушкаш и успокояваш- може всъщност да си е ОК.

Обикновено си личи доколко страда детето, но това не пречи бързо да намалиш болката, ако я има.
Не е до истерия, изгореното си боли и остава белег, защо да не избегнеш каквото е възможно, след като така и така белята е станала.

Трябва да си наистина спокоен, за да реагираш спокойно и да го гушнеш спокойно. Другото е лъжа, защото се усеща как се чувстваш, независимо колко правилно реагираш. Фалшивите правилни реакции могат да побъркат едно дете, защото то вече не може да се довери на преценката си – вижда, че си тъжна, а ти му казваш, че нищо ти няма или се правиш, че няма нищо.
Та, както казваше един мой преподавател, липсва ни андрагогика, не педагогика. Иначе казано, какъв си ти е от значение за възпитанието много повече от това какво правиш. Дори да се опитваш да прикриваш недъзите си те си остават. Та по-добре човек да е естествен в някакви разумни граници, разбира се. И да си избистри своите собствени ценности и представи преди да прочете два тона популярна психология на тема "Как да отгледаме свръхчовека", защото това, което е, това, което носи ще възпита детето, не готовите подходи. Да не говорим, че всички сме отгледани по някакъв начин от нашите родители и по рефлекс, инстинктивно ще правим същото спрямо децата си. Дори, когато опитваме да направим обратното. Затова децата расли в желязна дисциплина и с шамари често стават псевдолиберални родители горди, че никога не казват "Не". Това нанася идентични щети с тормоза на деспотичните родители, защото е друг вид насилие, което се нарича неглижиране. Резултатът е, че няма адекватна грижа за детето и в двата случая. Само груб пример е това, в подробности нещата са в общи линии подобни.

Е спокоен ще си, какво друго. Щом се лекува с гушкане, не е сериозно.

Мисля, че новите поколения родители са загубили здравословната доза дебелокожие.

Да, бе, като се сетя майка ми как настръхваше, когато някое от децата паднеше и с ококорени очи изкрещяваше "Иииийййй!!!!!", от което детето още по-силно започва да врещи, ми се струва, че днешните са много по-адекватни при инциденти.
Но то не е от днешните и вчерашните, ами си идва от хората. Малкият ми син и братовчед му се боричкаха нещо, падат един върху друг, моят си удря главата, а другото "ааа, нищо няма, само си играехме". Втори път падат, пак моят пада на глава. Падат и трети път, при което вече братовчедът удря глава и в този миг татко му скача и започва да крещи на свекървата "лед, лельо, бързо дай лед!!!!" А аз си мисля "Е какво толкова, няма нищо, само си играехме!".

Не само това. Прекалено се драматизира и се прави буквално "от нищо  - нещо".

Имам наблюдение над деца, които след падане и най-обикновено ожулване на коляното, в продължение на дни биват обгрижвани все едно най-малкото са си счупили крайник. То не са тристепенни промивки и превръзки, наблюдение и анализ на раната, щадене от натоварване, задължително купуване на играчка (за отвличане на вниманието   ), приготвяне на някаква любима храна...
Не ми се ще да мисля каква ще е реакцията и на деца и на родители, ако се случи нещо наистина сериозно.
Свръхреакциите за мен лично са много по-вредни от резервираните, независимо дали истински или "фалшиви".

А на мен ми е странно, че едно време при ожулване ме чакаше голямото шише йод. Сега когато синът ми се ожули, ме гледаха все едно съм най-лошата майка, че съм допуснала да падне (дори когато не съм го аз водила на разходка).

Така е. Някой трябва да напише книга за травмата в детството, която е травма на родителите.   Постоянното поставяне на родителските умения под въпрос, каквото са всички постоянно разпространявани съвети и теории за възпитанието, невротизира родителите. И без това във връзка с децата си всеки е склонен да образува чувство за вина често без съществена причина, а сега това е станало социална болест. Човек трябва да е уверен, че прави каквото трябва и дава най-доброто от себе си, за да има нужното дебелокожие, както го наричаш. А иронията е, че наистина всеки здрав психически човек дава най-доброто от себе си за децата си. Дали то е наистина добро или е достатъчно е друг въпрос, но ако разсъждаваме по него ще оставим правото да имат деца само на дипломираните детски психолози с 10 години стаж по специалността.

Имаше едно време един блог, та там описваха интересна цикличност в американското родителство: през едно поколение цикли на "затворено" и "отворено" гледане на децата.

През циклите на капсулиране децата се гледат повече у дома, гледат се като бебета поне до 5г. В тези периоди дори дизайнът на детските колички е като пашкул, а не са открити, представящи бебето на света. Колите се правят с малки прозорци, като танкове. Дори в стила на очилата модата е за тежки рамки с тесни стъкла.

В откритите периоди децата се гледат в общност, скитат повече, колите са с големи прозорци.

Сега май сме в някакъв мини-цикъл на капсулиране и невротично отглеждане.

Целият свят е с такава нагласа, та какво остава отглеждането на деца

Което веднага ме подсеща, че в кварталната градинка точно детето на психоложката е най-противно и разглезено, така че дори тези изисквания за родителство да са спазени, пак не е гаранция, че няма да възпиташ съвършеното лайно.

А, това е безспорно. Не защитавам свръхреакциите по никакъв начин, просто казвам, че трябва да се "лекуват" като родителят опита да укроти причината за тях, вместо да се преструва на спокоен.


Сирен, сега не сме в част от този цикъл. Сега сме удавени в информация, която повече вреди, отколкото да помага. Всичките си години тук не спрях да повтарям, че популярна психология просто не бива да се чете. Това е вредно. Повечето хора са нормални, а ако не са това не е вариант да се нормализират. Литератрата и статиите на такива теми имат свойството да предизвикат у човека само бетониране на проблемите. Ако си невротик в прочетено ще намериш повод или за нови тревоги, или за това да наречеш тревогата си чувство за отговорност. Ако си безотговорен ще си кажеш, че си либерален родител и това е прекрасно за детето, ако си деспот, че си много отдаден и ще отгледаш човек. Изобщо, има по един пирон за всеки ментален ковчег. Да се чуди човек как някога хората са могли да вършат и нещо друго, да мислят и за нещо друго освен за това как точно да си отгледат децата, в кое училище да ги запишат и каква професия да им изберат. И това започва от лудостта с пренаталното възпитание и завършва в "С какво ни дразнят свекървите".

Българските психолози са отделна тема. Неведнъж съм казвала, че тук учат само, за да си обслужват собствената психопатология с наученото. Не, че и в други страни това не е професия на голямото его, но хората имат и човещина, която уравновесява манията "Аз съм архитект и владетел на човешката душа".