За какво си мислите постоянно напоследък?

Твоята близка не е усетила разликата. Но самата мащеха ако се запита къде се намират двете деца едно спрямо друго в сърцето й, няма майка, на която нейното собствено да не й е е по-близко. Това са нормални неща и най-вече природни закони.

И предлагаш да питам мащехата и тя като си признае да ида да кажа на моята близка, че е заблудена ???
Просто споделих за изключение, но щом ти казваш, че не е .... И в природните закони няма изключения....
Дооообре...

Ти явно по-добре знаеш какво става в сърцето на всеки човек Приятелката й няма право да се чувства обичана Ами нали най-важното е, че е израстнала емоционално здрава и без травми?
Голяма работа, ако някое дете знае, че е единствено в сърцето на майка си, то понякога точно това носи травми също. Когато майката е сложила на пиедестал детето, забравила е за себе си, жертва се!!! Партньорът й в никакъв случай не е преди детето, той дори е някакъв подизпълнител, най-важно е собственото й единствено дете. И какво? Да, то е обичано, да в сърцето й е на първо и единствено място.
Мисля, че приятелката на момичето, както и мащехата му нямат нужда от разрешение, за да имат хубави отношения със себе си и помежду си, а представете си и да се обичат като майка и дъщеря, защото все пак я е отгледала!
А за осиновените деца нещо да кажете? Или ако нямат свои болката от загубата/нямането облагородява духа и отключва любовта? Но все пак ако имат и свои и осиновени недай си боже да ги обичат, природата го забранява!
Аз прочетох и коментари, че някои нямали да си обичат второто дете като първото. Ами не раждайте, то не е задължително.

И аз за осиновените, след които има родени се замислих. Имам такива познати. Ами обичат си ги и децата си обичат родителите.
Това са неща, които не могат да бъдат обобщени, още по малко да се търси някаква закономерност.

Това е майка на 2 деца, не е мащеха.
 
Голяма разлика има, не знам защо се смесват осиновители и мащеха/пастрок.
Колкото хора, толкова съдби. Изключения има, винаги, от всичко в този свят.

Е, добре де... не може ли мащехата тогава да осинови другото дете? И да стане майка. Или проблемът е че родната му майка е жива?

Имам познати, които имат дете, разделиха се и тя има второ дете от друг. Първото дете е толкова травмирано, нон стоп плаче, само го развеждат от къща на къща и всеки му говори различни неща. А баща му като е с него вместо да му се радва той го разпитва за пастрока и го настройва срещу него.

Ами смесват се, защото както мащехата, така и осиновителката не са плът от плътта за детето и внуците.
Случаите действително са много, вариации в днешно време с лопата да ринеш.  Има понятия като Patchworkfamilie, ( не се сещам термина на български), семейства с родители от същия пол, семейства със свои и осиновени деца и т.н.
Ясно е, че децата биват различно обичани, обгрижвани и че  кръвното родство не гарантира любовта , която те би следвало да получават . Принципно е логично кръвните родители ( конкретно майка) да са най- любящите и грижовни...но реалността, поне тази, която аз познавам, ми е показвала и до ден днешен показва, че тайната на любовта не е скрита в гените и кръвната група, а в душата и сърцето.

Защо не успяваме да бъдем щастливи.

Съгласна съм, затова казвам, че не може да се изведе някаква закономерност. Принципно всеки родител обича собственото си дете, но

което е абсолютно вярно.

Предполагам,няма обща формула.
Но,за мен, пренареждането на приоритетите промени ситуацията.
Не твърдя,че съм в облаците от щастие,но поне усоявам да овладея чувството на безпомощност,което имах.

Живях почти седем години с мъж, който имаше дете от предишна връзка. Две от тези години се наложи дъщеря му да живее с нас. В началото нито аз бях във възторг, нито детето беше настроено особено приятелски. Да, отне ни малко време да си нормализираме отношенията. Но както някой спомена, аз бях възрастната в тези отношения. Разказвам за дете, което до 8 годишната и възраст непрекъснато си подмятаха насам-натам. Майка му, татко му, бабите и дядовците. Баща и се дърпаше като дявол от тамян да я вземе при него, на майка му не и беше удобно да се грижи за нея защото работеше в Испания, бабата след една година и половина заяви, че е прекалено голяма отговорност. Дете, което на 8 години имаше толкова горчилка и обида в погледа, каквито рядко съм виждала и у възрастен човек. Беше проблемна в училище, нямаше никаква дисциплина. И въпреки всичко след две години, когато майка и реши да я вземе при себе си, плаках със седмици. И се чувахме всеки ден месеци наред. И съм я мислила много време след това. И знам, че беше много щастлива докато беше с нас. И буквално се промени от гневното човече в спокойно и уравновесено момиче пред очите ми. Човек бездомно куче да прибере се привързва, а някой си мисли, че няма да се привърже към чуждо дете.
Колкото до това дали човек може да обича чуждо дете колкото собствените - има много примери как при две или три собствени, родителите обичат много повече едното от другите. А може дори да не е така, но децата така го въприемат. Аз имам само едно дете, няма как да знам дали евентулно второ дете бих обичала по същия начин.

Аз за себе си съм сигурна, че не бих могла да обичам чуждо дете, както обичам моите си! Имам четирима прекрасни племенници, които адски много обичам. Дълго време работих с деца, включително сираци и настанени в приемни семейства. Въртеше ми се по едно време мисълта да напусна работа и да стана приемен родител. Обсъждали сме го вкъщи. Но бариерата, която има в съзнанието ми, не мога да преодолея. Знам, че няма да обичам други деца, колкото моите!
Лесно е да се строят теории, ако нямаш свои биологични деца. Ако бях друг тип човек, със сигурност бих осиновила дете. Но знам, че не съм.

Според мен не е и редно да се обича чуждо дете като свое, защото това е опит за заместване на родителя, само защото е дете на партньора. Детето си има майка и баща, а партньорите може много да се привържат към детето, но не и да са им родители. Направо казано, може да си мислиш, че го обичаш като свое, но не е твое. С такива любови е опит за изтласкване на другия родител, нещо като "виж ме, аз съм по-добър/добра от него/нея и те обичам повече, за какво ти е той/тя"? И съответно се подкупва детето да предпочете "новия родител", плюс къде реалните, къде преувеличени недостатъци на родителя и четкане пак на самолюбието.

Няма как да знаеш, докато не се случи. Затова дадох примера с бившия ми. Тогава бях на 24 години, мислех си че не искам собствени деца, какво остава за чужди. И бях в шок когато бившият ми каза нещо от сорта "ама то е само временно, майка и не може да я гледа в момента, бабата ще си промени мнението, ще видиш, една внучка има...най-много за месец-два...". При това говорим за проблемно дете, което се наложи да посещава психолог, преживяваше тежко, че не е с родната си майка, имаше проблеми в училище и беше на контра всеки път каквото и да кажех.
Майчинският инстинкт при мен се отключи в ситуация, когато разбрах, че я тормозят в училище, а не беше казала на никой. На всичкото отгоре и учителите и директорката се опиваха да я изкарат, че тя е виновна, защото имала проблеми с адаптацията.
Не знам как да го обясня, но ние жените си го имаме заложено да полагаме грижа, да защитаваме. И когато при теб се озове дете, което виждаш, че има плачеща нужда това, е невъзможно да не ти трепне нещо в сърцето.

Номерът е не да ги обичаме като свои, а да се грижим за тях като за свои. Аз така разбирам нещата - за мен любовта е грижа. Имам недостатъци в това отношение - спрямо моите небиологични деца съм далеч по-разбираща и толерантна, отколкото към биологичните ми деца. Мъжът ми е същият спрямо моите деца - по-благ и спокоен. Това уравновесява нещата и се стига дотам, че неговите деца ме търсят за изповедник и медиатор, а моите се гушат в него като малки бебета.
Ние просто извадихме късмет да се напаснем. Беше трудно в началото - признавам. Мисля, че нещата се получиха най-вече защото нито аз съм опитвала да заместя майка им, нито пък той се опита да измести техния баща.