Добър ви ден, момичета-кокичета!
Мина денят за прошка, изпразнувахме го кой както го усеща, важното е да се събираме и да се обичаме.
Днес отново ще грешим и ще се извиняваме.
Иначе, аз гледам да се извиня веднага като усетя, че съм сгазила лука. Така и на мен е по-леко. Дори и за неща, за които съм мислела, че няма да мога да простя никога. Явно философски съм започнала да гледам на живота, а това е свързано и с възрастта. 
Предусещам, че март ще ни донесе много приятни емоции и срещи и го очаквам с нетърпение. Сега пък ви предлагам едно уникално стихотворение на мой любим поет и дано привлека Светлето да се завърне в нашата къщичка.

ЗЛАТИНО, ЗЛАТИНО…
Златен дъжд злати полето,
чуваш ли, Златино?
В златна вечер от небето
капе златно вино.
Скрита в облака, прастара,
горе над комина,
свети златната пендара.
Виждаш ли, Златино?
Тъмна нощ в очите носиш,
устни - медовина,
през съня ми скиташ боса,
викаш ме, Златино…
Сладък плод си, зрял полека
в сенчеста градина.
Има ли към теб пътека?
Има ли, Златино?
Има! Но за мен е късно -
мойто време мина.
Някой друг ще те откъсне.
Някой друг, Златино!
И ще пие златно вино,
като те целува…
Само да е мъж, Златино,
инак - не си струва!
Само да е страст могъща,
да е грях пред Бога!
Пиша, а пелин преглъщам -
повече не мога…
Ах, къде сте, младост моя,
кипнали години,
че да видиш грях какво е!
Златино, Златино…
Със здраве!
Дано можеш да дохвъркаш.





Прекопаването на неравен терен и пресечена местност с лопата и мотика е твоята сила.
Дано се прихванат посадените фиданки!
ТУТИиииииии 

Така или иначе щеше да спира от първи, но ще бъде от днес.