Отучих ги по следния начин - като питат за нещо дребно - казвам нереално голяма сума, като питат за нещо едро казвам много малка сума. Напр. питат: Колко струва този телевизор? Аз:5 лв или 10 лв. Те питат: Защо казваш толкова като не е така? Няма телевизор за 5 лв. Аз казвам: Ти защо питаш, като не си давал пари за него? Или пък: Колко струва лампата в хола: Казвам 5000 лв. Те пак: Въй не може да бъде? Защо казваш така? Някой път пък вземат да се вържат и започват: Леле, как харчите и т.н.т. Аз се смея от страни, те по някое време се усещат, че ги майтапя. Така с времето ги поотучих. По трудно ми беше да отуча мъжа ми да не им докладва.
Пробвай и ти с някой такъв подход - може и да им омръзне. И никога не се връзвай и ядосвай. Забавлявай се. Вярвам, че с времето ще се отучат. И не се отчитай какво работиш. Работата си е работа - днес е едно, утре друго. Работим, за да живеем, а не живеем за да работим.
И да допълня: Едно много ценно нещо научих с времето - никой няма да се промени така че на мен да ми е кеф. Винаги някой с нещо може да ме подразни. Сигурно и аз дразня хората с поведение или думи. Затова аз се променям според ситуацията - когато може я парирам, друг път я предотвратявам, трети път я заобикалям без да правя нищо, с една дума когато както дойде. Не се дразня на недостатъците на хората. Когато мога избягвам определени хора, когато не мога свеждам контакта до минимум. Нямам очаквания, че някой ще се промени заради мен /тук не включвам напасването съпруг-съпруга, то е взаимно щом сме се взели/. С малко очаквания, човек преживява и по-малко разочарования. И животът тече някак по-леко въпреки проблемите и трудностите