
аз съм злопаметна и сега, години по-късно помня с много горчилка всички тези случки. И се ядосвам на себе си. Единствено на себе си. Че съм сложила общия мир ( и това да не ме обвинят, че съм чепата) пред нуждите на детето ми. Стискам зъби и си викам: "само да мине, после сме си спокойни сами". Само че детето страда в този момент. В никой случай не насърчавам да скачаш срещу свекървата, със сигурност има цивилизовани начини да се разбереш с нормален човек (стига да е нормален човека...) само споделям, че моето "подлагане" на детето, вместо да си гледам неговия интерес ме кара и днес да се упреквам. То случаи много за 10 години, но например едно от нещата, които не успявам да си простя: мъжа ми се разбрал с баща си да отида с автобуса до тях, от там свекър ми да ме вземе с бебето и да ме закара в КАТ, където единия ще се реди на опашки, другия ще гуши бебе. Свекър ми ме взима от спирката и ме кара.. в тях! Казва ми да оставя бебето на свекърва ми и да ходя сама в КАТ. И аз слушам, защото съм тъпа овца
КАТ е на няколко километра от тях, но няма автобуси. Повече от половин час ми е ходене само в едната посока, ако бързам (а аз бързах много). А за оправянето на документи се редих на три опашки и то дълго (тогава по медиите редовно даваха за прословутите опашки в КАТ). Прибрах се чак привечер. Детето плакало, свекърва ми се чудила какво да го прави. Предлагала водичка с лъжица, мислела кисело мляко да му бърка, накрая го завила дебело и то заспало от топлина и изтощение.

Ясно е, че ще има, но такова ми е усещането
Препоръчани теми