Антисоциални/интровертни/темерутковци

Eva+ и аз съм така! Понякога съм много по  хойкането и сбирките, а понякога се оттеглям 'в покоите си' и мога със седмици да не изляза дори на кафе... Все съм си заета с някакви мои си неща. И наистина много хора го разбират погрешно. Мислят си, че ги отбягваш, а съвсем не е така. Просто искаш малко самота.

Давам си сметка, че е абсолютно идиотско... Запознавам се с някоя готина личност в слънчевия си период, има потенциал да станем добри познати, да обменим интересни мнения, а защо не и да станем приятели... И следващата ни среща е тъпа, аз съм в някоя дупка и затворена като мида. Хората си мислят, че не ги харесвам, че съм надута пуйка и кой знае още колко неща... Несправедливо е и се боря срещу това.

Аз се чувствам тъпо при новите запознанства. Сега имам нова работа и много колеги, имаме общи теми свързани с работата, но на мен не ми се говори много. Също така ги чувствам някак си друг тип хора или по-точно не са моите хора, а имаме общ интерес, в случая работата ни.

И аз имам същия проблем, става много тъпо, имам чувството, че хората остават със съвсем погрешно впечатление от мен. На свекърва ми й трябваха години да не разгадае и да разбере, че не съм страшилище.
А аз имам и друг проблем, ММ казва, че като говоря на хората все едно им се троскам, не съм говорела нормално, а все едно винаги съм сърдита, а аз просто така си говоря! Понякога успявам да се насиля да "мяукам" повече, но като съм себе си просто виждам как някои хора се стряскат.

горчива , разбирам те. Като знам какво е аз винаги гледам да давам шанс на такива троскащи се хора, защото знам, че на повечето просто им липсват умения за общуване(както и на ме  самата) , иначе са си съвсем ок. Обаче веднъж така се прекарах , допуснах една жена твърде близо в приятелския си кръг, а тя се оказа истинска неподправена усойница знам ли я, може би аз на нея съм ѝ изглеждала змия и е решила, че в мое лице има сродна душа...

Не, по-скоро ти си сбъркала На нея не й пречи.

Ехоо! Как сте? Отдавна никой не е писал, явно си интровертствате спокойно.

Аз от 3 месеца съм на нова работа, която е абсолютно против натурата и качествата ми - с клиенти. Отзивите са, че се справям добре, но хич не се чувствам ОК. Не знам какво и на кой реших да доказвам, но се хванах на хорото и понеже съм твърдоглава, смятам да стискам зъби, докато се удаде по-подходяща за мен ситуация и възможност за позиция, която ще ме удовлетворява. Дано издържа, де, че на моменти ми се струва, че ще изплискам легена.

Страшно ми е симпатична тази тема. Следя я и ми е смешно колко много се разпознавам в повечето от вас.🤗

Аз на моменти съм много социална и ми е приятно да съм сред хора. Дори повечето ми познати ме мислят за усмихната, лъчезарна и приятна. А всъщност обожавам да съм си сама и да си върша разни мои работи. Преди години, като бях по-млада, мислех, че изпускам много, че животът си минава покрай мене, а аз си седя вкъщи. Сега не де тормозя толкова.😊 Но понякога още ме обзема съмнение дали е нормално и отново се юрвам да съм сред хора. За тези настроения допринасят и разни статии, които твърдят, че хората сме социални животни, че трябвало да се виждаме с приятели поне два пъти седмично, било важно за психическото здраве и т.н...

Здравейте, интровертчета! И аз съм с нова работа, в която постоянно се говори. Учителка съм, но с колегите съм си необщителна...както по принцип.

Така като се замисля, целият ми трудов стаж е бил с върволици от хора по цял ден и съм свикнала.

Аз пък тук се разпознах :

Здравейте! Понякога се присещам за тази темичка.И си казвам "ами никой не е писал,може би защото повечето са като мен,само се сещат за темата,но не пишат,защото са интроверти"

Ми какво да пишем, все така сме си

Напоследък се изолирам все повече и повече от хората, защото всеки ден не съм в настроение. Както и да звучи това. От друга страна си мисля, че не съм в настроение именно, защото не искам човешко внимание върху себе си. Не знам

при мен как върви ... миналата година допусках човек да прекрачи обичайните ми граници и да ми разбърка чакрите до степен да не мога да се позная - едно прекрасно приятелство много бавно и неусетно се превърна в уродливи отношения, които ме подлудяваха с нелепостта си
/"два часа си онлайн и не пишеш с мен, защо?" - "защото искам да си гледам снимки, да слушам музика, да чета статии, разкази, форума или просто да говоря с някой друг без да получавам цупни и сръдни!"/
сложих точка и се дистанцирах от всичките си приятели - по принцип имам доста сериозен ужас от опити за обсебване /-то ми по-скоро/ и бая бях изтрещяла от цялата ситуация; започнах да се виждам по-рядко с хората около мен, но за сметка на това разширих кръга на познанствата си - като щит срещу това някой да изисква вниманието ми по-често отколкото съм склонна да го давам
сега нещата се нормализираха:
- с приятелка си поставихме план всеки месец да ходим на едно театрално представление или концерт - да, звучи лесно, но на практика се оказа много трудно да ни съвпаднат свободните вечери и да намерим добра постановка
- с една от сестрите ми се преоткрихме, което изненада и двете, но пък ни достави голямо удоволствие
- скоро четох една статия ,в която пишеше, че жените трябва два пъти в седмицата да се виждат с приятелки, да хапват, пийват и клюкарстват, за да не изпадат в депресия и да са в добро настроение /нещо подобно беше, фб беше пълен с линкове към нея, сигурно и вие сте я чели/ - реших да го спазвам без да се насилвам и за сега добре се получава, дори някои седмици успявам да излеза три пъти на сладък лаф, добра храна и живителна доза алкохол
- ограничих времето, което прекарвам онлайн за сметка на офлайн общуването и времето, което прекарвам сама със себе си и което ужасно обичам
чувствам се прекрасно и съдя не само по настроението и усмивката си за това, но и по начина, по който се обличам - цяла зима изкарах с три чифта дънки, два полара и едни маратонки, което не е точно за хвалба, но започна ли да се вея по пола и да ситня като гейша с ботушки на токчета по леда, сама си знам, че нещата не са ок колкото и добре да изглеждам на околните; изключително много ценя факта, че хората, които ме обичат и наистина държат на мен, изобщо не се интересуват от това как съм облечена и приемат мълчанието ми като нещо обикновено и некатаклизмитично /да, знам, че няма такава дума, но ей сега я измислих и много ми харесва/, а кротичко го чакат да отмине - колкото по-малко ме пресира някой и по-малко изисква от мен, толкова по-лесно и повече се отварям и се раздавам емоционално
блякс, колко словоохотлива съм била!

Много точно казано!

Насилвам се да говоря с хората.Това е най-добре описващата отношението ми към другите дума. Просто не ми е интересно.Мога да се отпусна само с най-близките си,защото знаят,че съм интроверт/хахо и ме приемат такава,не искат постоянно някой да прави "бла бла бла".