Жената Везни - Тема N°6

Писах евентуални признаци....не е задължително всички накуп да се проявят
 Спомням си, че и хобита сменях-пари харчех за хобито,.... по едно време вкъщи не исках да стоя, все по улиците обикалях, доста километри навъртявах пешком, но това беше свързано и с драматични проблеми  на раб.място.  Добре, че вкъщи ме изтърпяваха. Аз на тяхно място не бих.
  Относно кой как се е или не се е реализирал като специалист, кариера или майка.... момичета, не забравяйте , че почти не е възможно да огреем навсякъде  и да имаме всичко- кариера, възпитани и здрави деца, любящи съпрузи, красиви домове и уважението на мн.приятели, пари и почивки.....животът дава на едни едно-две неща, на друг- други, но да имаме всичко - не.

Въпросът сякаш не е какво имаме, а дали го ценим. Както е писала *Камея, на всекиго е дадена някаква благословия, но докато не се научим да ценим това, което имаме, все ще сме бедни (в един или друг смисъл) и/или неудовлетворени. Може би някои от нас вече са напреднали в това или дори са постигнали съвършенството, но аз съм някъде по средата на пътя (не само житейския, но и този).

Моите кризи не са свързани с възрастта, а с човешките взаимоотношения. Те са ми слабото място и там трябва много да работя върху себе си, но уви, може би вече е късно. А може би не е, времето ще покаже. Важното е да продължа да полагам усилия.

Аз за себе си много добре знам какво искам, но ми е много трудно да го постигна, и то не защото нямам търпение, а защото съм перфекционист и непрестанно се опитвам да огрея навсякъде, непрестанно се провалям, разкъсвам се от чувство за вина и така се завъртам в омагьосан кръг.

Относно децата и реализацията, аз не желая да се реализирам кариерно и да работя извън семейството и децата. Работата около тях и дома ми се вижда достатъчно смислена и всепоглъщаща. Затова ме е яд, че ми се налага да съчетавам несъчетаемото и всяка вечер и сутрин да се чувстам като бита кранта.

На 42 вече смело твърдя, че винаги съм готова да започна отначало (това в моя случай дори се очертава проблем, защото още от малка съм си такава, малко нещо да сгреша, късам листа и ае, отначало, а човек не трябва да се погнусява от грешките и следите от тях).

Професията ми е такава, че позволява да се работи от дома, и да се работи от време на време, но това е само привидно, защото няма как да поемеш преводачески проект и да не го завършиш. Тъкмо затова напоследък все по-често отказвам проекти и оказвам подкрепа на лъв ми за неговите (и двамата сме преводачи).

Мога да бъда и учител, даже в дипломата ми от СУ пише „учител по английски език - гимназиален етап“. Засега обаче няма да стане. Когато преценя, че децата вече нямат такава нужда от мен, ще имам толкова много възможности, сигурна съм.

Така че, не съжалявайте за нищо, просто правете лимонада, с много мед и много лимон и си я пийте с кеффф.

Ооооо това за започването от начало е ужасяващо, но и аз съм така, а скорпиона ми се води по акъла и положението е......
На 23 реших, че ще заминаваме от БГ, стегнахме куфарите и заминахме. Минахме през стандартните перипетии, но успяхме, устроихме си сносен живот, много приятно местенце за живеене, роди ни се първото дете, но не би.....аз не бях доволна, далече ми били роднините, приятелите, по цял ден сама гледам детето.....хайде стягай куфарите и се връщай в БГ, след 4 години труд и видими резултати. Сега ме гложди мисълта, какво пък ако бяхме останали, или пък сега да заминем.....не мога да седя мирно и на едно място.
За 13 години със скорпиона сме сменили над 10 апартамента, тук и извън БГ. И то не защото трябва, а защото все нещо ни липсва, все нещо друго търсиме. Няма да Ви казвам до каква степен съм редуцирала покъщнината и личните вещи, защото не ведвъж ми се е налагало да събера "живота" си в два куфара.

Хехе, при нас се случи нещо подобно, само че в малко по-хард вариант. Заминахме преди 12+ години, още преди децата, но даже не си дадохме шанс да се установим, само след 2 месеца се върнахме с подвити опашки (лъв ми дори след 1, после аз, не ми се стоеше сама при съпруг в БГ).

Неуспехът го претърпяхме обаче не заради мен, а заради лъв ми. На него му се ще по принцип да е близо до мама.

А аз, аз определено имам трън в гащите.

Аз не обичам промените, не обичам новите начала... До сега в живота ми съм имала 2 (две!) много големи (за моите представи) промени - преместването в нашия си дом и смяна на работата в началото на тази година след 28 години на едно място. Всъщност, пак съм там, но професията ми е друга.
Понякога си мисля: какво направих в този живот... Сега са годините на равносметка. Но като се огледам, та аз имам всичко това, към което се стремят повечето хора и казват, че е най-ценно в живота! Значи имам всичко! Дано Бог е добър с мен както винаги до сега и не промени нищо от това и да сме здрави - аз и най-скъпите ми хора!
Исках да бъда лекар, но нямаше как... Сами гледахме три деца, едно и после две наведнъж с 3 години разлика. Значи, тази цел ще отметна в следващия живот, когато ще съм събрала повече опит и мъдрост от този, за да се справя и с това В този се отдадох на децата си и семейството, не съм постигнала върхове в професионален план, но не страдам много от това. Да, задавам си въпроси понякога "какво щеше да е, ако...", но то не е и няма как да знам какво би било. Така че, в повечето време съм в мир със себе си.

.... продължение в духа на  по-горе написаното от вас, момичета,..... неуспешно се боря с непримиримостта си, с неспокойствието и дерзаенето.... май и аз все искам да е всичко наред и да имам всичко, макар на думи да философствам, че не е възможно. Вътрешно все още искам.  При мен промените се спъват от "земните", с които отвсякъде съм заобиколена, не ми дават да се местя, все да ме приземят , но пък се грижат за материалното, та не мога без тях. Те не се водят по моя акъл, сама съм си в моите "търсения" и промени. Ако реша да замина извън БГ, ще трябва да съм сама. На мен, където и да ида, ми е тясно и не искам да остана, губя интерес към места и хора. Това  номадство си го обяснявам с Луната в Близнаци.

 Мяуче, имам не един, а цял сноп тръни в гащите....

Странно, и аз винаги съм искала да съм лекар. Не успях заради голямо объркване (дезориентация и заблуденост) в ученическите и тийн години. Затова от 10-ина и повече години, се заех да специализирам в преводи с мецицинска и фармацевтична насоченост. Просто за да бъда една крачка по-близо до мечтата си. Дърта съм, но още се надявам на чудо, тоест, да направя и още крачки, когато и ако е възможно.

Нашите деца са през 3 и през 4 години и щях да се радвам, ако ги гледахме сами, а то... за жалост лъв ми участва около минимума и няма да е преувеличено, ако напиша, че само аз поемам тежестта по възпитание и пр. Добре че поне не ни е изоставил финансово, че иначе не знам.

Но не е хубаво така, на моменти се чувствам толкова сама в борбата!

Мяуче с три дечица ли имаш? (сигурно си го казвала преди, извинявай, че те карам да повтаряш)

Аз пък винаги съм искала да бъда адвокат Но не станах, понеже и аз в тийн годините си бях малко неориентирна, не ме е мързяло да уча, но сякаш имах нужда някой да ме побутне да си седна на задника, да не се занимавам с глупости ...осъзнах се ама късно ...От друга страна може и да ми е било за хубаво, защото съм прекалено чувствителна и не мога да губя, разтройвам се много, например никога не са ме късали на изпит в университета, ако се беше случило щях да го изживея много тежко, като пълен провал ...като ме приеха можех да се прехвърля, но аз харесах курса, обстановката и реших, че няма ...и така ся съм завършила история и археология ...щях да ставам като Индиана Джоунс, но уви и това не направих, иначе щеше да стане добър Инди от мен ...
вече и аз не обичам промяната, но като реша, че имам нужда от нея се стремя да я осъщества, така преди няколко години си събрах багаж и отидох в Полша за няколко месеца на обучение, никой не знаеше, казах на всички в последния момент, ест. когато всичко беше уредено и нямаше връщане назад ...сеге не знам дали бих го направила пак ..май с годините ставам все по-затворена, не обичам да пътувам много ...дори до морето не ми се ходи ..в това отношение си паснахме с телеца и той е такъв, по домошар си е ...преди, повече мислех за това, че сме от различни градове и, че ако искаме да сме двамата трябва да се съберем ...и като се знам какви сме ..нито той ще тръгне, нито аз ...
Семейството пък винаги ме е ограничавало, дори несъзнателно в стремежа си да не ги разочаровам, не съм правила много неща, които са ми се искали, не съм се срещала с момчета дори, защото не е бил момента да се занимавам с тях, от мен се искаше да уча и да не се занимавам с други неща ..., е като се изучих и почнах да работя и да имам собствени пари се отпуснах малко ...не че съжалявам за нещо, имала съм почти всичко, днес си мисля даже, че сега ги разочаровам в някои отношения, но се опитвам да се поправя ...Сега искам дом и мое си семейство, с човек, който обичам и който ме обича, ноо пак е трудно, даже бих казала почти невъзможно ..

(тия идиотски нови емотикони! това е прегръдка)
Работих дълги години в лаборатория и си обичах работата именно заради това.
В училище бях отличничка, любимка на учителите... Имам прекрасни спомени от училище. Всички ми предричаха блестящо бъдеще и залагаха много на мен. Ноооо, се омъжих на 19...и до там.
Имам си другарче от първи клас, майка му ме обожаваше като бяхме деца. Много ми се радваше тази жена. След години я срещнах и тя пак ме прегръща,  и ми се радва, за децата, за всичко, но ме пита: а ти какво завърши?! И аз: амиии... нищо. И тя се облещи! Ама как?! Ама ти си толкова умна, ама ти беше първа в училище, на всички деца те давахме за пример... Но бях и дива, освен отлична ученичка. Ми, ей така, на! Нищо! Единия техникум. И? По-некачествен човек ли съм. Не! Знам го, но много хора са изненадани и едва ли не разочаровани от мен... Тя не е разочарована, но беше поредната изненадана. Нима отглеждането на три момчета и съхраняването на здраво семейство е малко работа?
Но думите, които преди десетина години ми каза същият тоя приятел, за чиято майка ви разказвам, ще ме топлят и ще са ми безценни докато съм жива. На 20 годишнината от завършването ни, той ми каза: ти ни беше надраснала всичките, беше някаква такава, недостижима. Всички искахме да сме ти приятели и никой не смееше да поиска нещо повече от теб от страх да не го отхвърлиш. После, като пораснахме и станахме мъже, когато вече си избирахме жени за семейство, ние търсехме такива, които да приличат на теб. (момчетата от класа ми бяха особено близки (аз не съм имала неприятели в училище), с повечето от тях ни свързва приятелство и до днес) Тези думи ме разтърсиха до дъното на душата ми и никога, никога няма да ги забравя! Не се хваля, споделям нещо, което ми е адски скъпо... Понякога се подценявам, но тези и други подобни думи, и отношение от скъпи за мен хора, ми показват каква ме виждат те и това ми дава сили когато пословичната ми самокритичност ме смачка, и самочувствието ми върви към замръзване...

Аз пък исках да стана художничка. Рисувах в прогимназията, но след това ме удари хормона и не записах художествена гимназия, а езикова. След това исках да съм актриса, но и това ми размина бързо. А от няколко години си мечтая за фризьорска тапия. Обожавам да се занимавам с нечия коса. Постоянно гледам клипове е интернет, правя на себе си някои неща, понякога и на други, но няма много кандидати за сега. Ще го направя някой ден, още не е късно.

Аз мечтаех да завърша туризъм и да пътувам....Уви не се получи.Занимавам се с нещо много далечно,даже съм вързана на едно място.Имам идеи....много,но все са свързани с много пари.Последната ми такава е за хотелче на морето.Някой ден може и да се получи.
Навремето в училище винаги бях в мъжка компания.Приятели бяхме и всички споделяха с мен.С някои и до днес сме в такива отношения.

Екс Рей Лили и ти си с три дечица, знаех си че не е в мен "проблема". Въпрекии драмите ми с реализация, много, ама много искам още едно дете, а ако е момиченце ще съм най-щастлива .
Аз пък завърших туризъм, но и за секунда не съм работила в сферата. Винаги съм била затворена в офис или от дома си. А как мечтаех за разни командировки и подобни.
Сега мечтая за малко кокетно магазинче за сувенири, джунджурии и арт материали, но както казахте, може и да стане някой прекрасен ден.
И аз винаги съм била заобиколена от мъжка компания, 7-8 момчета и аз. Все ме питаха какво правя в такава компания, ами как какво, далеч от суетата и съревнованието на жените, далеч от клюкарстването и напрежението какво ще кажеш в очите на човека, за да не го нараниш и да не сте вече приятелки. Първото впечатление сред всички жени е, че съм злобна, а като ме опознаят осъзнават що за добър човек съм всъщност.

Това все едно за мен си писала Нежност
Имам същия проблем със семейството по-скоро с майка ми. Когато реших да се върна в родния град с детето след опустошителната ми връзка с телето се започнаха едни : стой си вкъщи, гледай си детето, пак ли ще излизаш, с кого си....а аз все пак съм самостоятелна жена на 34г....

Иначе и мен все ме влече да имам собствен дом, мое си място и любящ съпруг до мен...но все се провалям в това... Може би имам големи очаквания за всичко.

Да, и искам четвърто - децата (и парите) никога не са достатъчно.

За приятелството: досега не съм имала истински приятели, нито момчета, нито момичета. Понякога на хоризонта изгрява някоя личност (обикновено свързана със средата, в която уча или работя), която бързо ме разочарова и приятелството секва така рязко, както е започнало. Това е влиянието на водата в моя хороскоп, дълбоко емоционално и ирационално.

От момчета просто не съм търсила приятелство (пък не съм и получавала), първо защото в моите среди винаги е имало строго разделение момчета - момичета (и техните паралелни светове) и второ - аз или харесвам един мъж цялостно, или не го харесвам изобщо. И по принцип смятам, че безкористно приятелство между представителите на противоположните полове е абсолютно невъзможно - просто така сме устроени, ин и ян и пр.

Едва напоследък, вече след като страстите са охладняли по един естествен начин, или пък са били пренасочени, усещам, че евентуално може би може да се подходи приятелски към някой мъж, но пак не е сигурно, защото не е изпробвано.

На момичетата/жените пък никога не съм имала доверие. Приятелките идват и си отиват, животът си тече. Аз съм си по принцип loner, а вече и тежко семейна, изобщо не мога да поддържам приятелства - само познанства покрай децата и техните приятели. Не че се оплаквам, добре ми е така, идеално ми пасва на нрава.

Лъв ми ме упреква, присмива ми се, че нямам приятели, а на мен, да ви призная, самото понятие ми е чуждо, звучи ми кухо, изпразнено от съдържание. У нас само той има право да излиза с приятели (макар и сравнително рядко, според него), но излизането се свежда до наливане с алкохол и клюкарстване. Мен такова нещо хич не ме влече, а и хората, с които общувам в момента - също не си падат.

Та такива ми ти работи с приятелството. X-RayLily, ти си май рожба на „комсомолското“ време, когато хората бяха по-други, по-чисти някак и по-идеалисти (преди 22 г. имах такова гадже, овен, набор 1968, и мога смело да го твърдя). Може би и ние щяхме да станем такива, ако не ни бяха резнали илюзиите наполовина, през ноември 1989 г.

Повечето неща, които написах, нямат много общо с везните, ако имат общо с нещо зодиакално, то това е рибешкия ми асцендент и рачешката ми луна, бррр.

П.П. Също бях отличничка, но объркана и неамбициозна, първо започнах да уча едно, изоставих го, после второ, щях и него да го изоставя, ако не беше майка ми да ме натисне здраво. През цялото време на следването си работех, въпреки че беше забранено (английска филология в СУ няма задочно обучение).

Сладко Аги, всички се страхуваме да не разочароваме родителите си, няма как. В моя случай аз го играх бунтар, малко или много контра-родителското тяло. И днес, от висотата на годините, си викам, можеше да ги послушам, щях да съм бая напреднала. Родителите винаги знаят.

Но иначе, връзката ми с овена, набор 1968, беше категорично забранена от майка ми, а името му беше табу в нашата къща, нищо че вече бях навършила 20, но пък живеех с нашите. Добре че не стана някоя глупост тогава, че... не знам. Щяхме да се оправим, де, но не е ясно как щях да изляза от кризата с моята емоционално нестабилна порода.