Великолепният век Кьосем (Muhteşem Yüzyıl Kösem) №7

Привет,

Ваня благодаря за интересната информация! Радвам се, че покрай историческите сериали научавам нещо ново!

 

Тара, в смисъл, че това  става постоянен начин на изобразяване. Казано е в контекста на медальоните. Колко постоянен, разбираме от това, че при пет посочени, на три от  медальоните владетелят  е на кон или в сцената присъства кон.

Лучия, Дана, когато в началото се заговори за сериал за Мехмед Фатих, не знаех точно колко интересно може да бъде това. И за мен повечето неща са нови, но ми става все по-интересно.

Привет,

Момичета, има ли информация кога се очаква да започне сериалът "Фатих"? Да си направя сметка с какво време разполагам, за да погледам и нещо друго

Дана, обещават януари 2018 г.
Приятни почивни дни на всички!!!

LU4IQ,  Впечатлява и респектира!
Благодарности и на момичетата, които си правят труда да дават информация, интересно е да се чете!  

Ай!Затаих дъх направо!

Привет!  
Лучия, докато чакаме, и тъй като чакаме сериал за Фатих, и понеже вече ще бъдем тема за исторически сериали, изведнъж въпросът ти по повод „Ертугрул“: дали сериалът не е носител на определени пропагандни елементи? ми застана като въпрос към другите исторически сериали, действието на които се развива в епохата на султаните. И ми беше трудно да спра...
Тъкмо по повод игралния филм за Мехмед Фатих „Завладяването 1453“ и във връзка с годишнина от превземането на Константинопол започна голямото говорене за ролята на киното като „знаков културен маркер, който свидетелства за динамичните процеси на идеологическо „прекодиране” и на своеобразно културно инженерство, осъществявано от управляващия турски елит в продължение на няколко десетилетия по посока на едно ново историческо „въобразяване” на турската нация, при което целта е да се възстанови историческата приемственост между османското минало и времето на Републиката, основана от Мустафа Кемал Ататюрк.“
Цитатът е  оттук:
http://gerganadoncheva.com/%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4% … D1%82%D0%BE-1453/
В статията е привлечен и през тезата е прекаран и сериалът „Великолепният век“, като за него са направени следните констатации: разминаване между желанията на държавната власт и създателите на продукцията, „чиято амбиция е чисто комерсиална и се прицелва в една максимално всеобхватна публика, жадна за екзотични и страстни истории с драматични обрати“. Миналото е използвано като „източник за вълнуващи сюжети, в които любовта и съкровените интимни преживявания затъмняват историческия контекст, нещо повече, фокусът е изцяло изместен към сферата на частното“, а високият рейтинг се обяснява със съпътстващите излъчването на сериала скандали и протести.

Но дали е така?

Който гледа сериал за султани, е добре, според мен, да прочете и останалото в тази и цитираните там други статии. Още повече в очакване отново на Фатих, този път в нова интерпретация.
Ще започна с това, че към сериалите със султани  може да се подходи с очаквания те да бъдат „меката сила“ в инвазията на неоосманизма вътре и извън Турция към някогашните владения на империята, да разказват истории, „разкриващи величието и славата на някогашната империя; изграждане на нова колективна памет и на нов национален пантеон с акцент върху „забравени” герои и събития, съзнателно изтласквани от учебниците по история при функционирането на кемалисткия модел на социализация.“
Това някак си предварително принизява творческите намерения и възможности на създателите на такива сериали. Да не говорим колко е невярно, когато се използва като шаблон, прилаган към вече готови продукции. Поредицата „Великолепният век“, към която днес включвам и „Кьосем“, е нещо съвсем различно, а в голяма степен и точно обратното на такива очаквания.
(С много от казаното за „Завладяването 1453“ съм съгласна. Нататък изключвам „Ертугрул“, защото в него все още империята не е създадена, няма султан, а и сериалът още не е завършил. И няма още нещо много важно, което ще възникне едва със завладяването на Константинопол и трайното усядане отсам Босфора, а именно,  постоянният контакт с християнския свят и Запада, казано най-общо.)

Основното: Османската империя е в центъра на разказваното във ВВ. Но въпреки че нейните политически граници са осигурени и продължават да се разширяват с новите завоевания по времето на Сюлейман, културните, тези на идеите, границите на ваимодействията между империята и останалия свят са показани пропускливи. И по-важното, и в двата сериала основните влияния идват отвън - навътре, от европейския свят на Ренесанса към империята, и започват да я променят. Малко по малко в епохата на Сюлейман и все повоче в епохата на Ахмед и Кьосем. (Това няма как  да се харесва на Ердоган.)      
„Великолепният век“ включва два сериала, но те, освен да са исторически, са и тематични. Всеки от тях има своя основна тема, която се развива на фона на историческите събития.
В първия тази тема определя подзаглавието „Историята на една любов“.



Лековато е да се мисли, че темата за любовта е избрана поради комерсиални причини. Съвсем ясно и подчертано в сериала се проследява нейната активна роля; любовта между Сюлейман и Хюрем е действена, творческа сила. Това е любов, която променя:  султана, харема, мястото и ролята на жената, реда и отношенията в двореца и впоследствие – историята на империята. И какво друго е това, ако не османският живот на  познатата от творчеството през ренесансовата епоха идея за движещата сила на любовта?
И тъй като киното е визуално изкуство, най-пряко въздействащи са  визуалните символи, с които неговите създатели подсказват и развиват идеите си. Във ВВ такъв е кадърът Света София с едно минаре. Най-важните религиозни символи на мюсюлмани и християни са събрани в емблема на любовта, мира и разбирателството. Достатъчно е само да заместим базиликата с християнката Хюрем, а извисяващото се като характерния за османския войн шлем минаре от джамията - със Сюлейман, за да разпознаем прегръдката на влюбени, застинала във вечността. При внимателно гледане също се вижда, че този кадър многократно се повтаря, като винаги следва любовни моменти между главните герои.  Първия път го виждаме веднага след първия халвет, а за последно -  в сцена на терасата, когато камерата бавно преминава от прегърнатите възрастни султан и неговата любима жена към „влюбените завинаги“ базилика и минаре (джамия). (Това е прекрасно внушение както за конкретните двама влюбени, така и за световете, от които те са тръгнали и свързали с любов. Абсолютно нечестно към създателите на сериала е да се пренебрегват тези изящни обобщения и деликатнии внушения, издаващи начина им на мислене и да се свързват с далечни и чужди на сериала теми  като агресия, пропаганда и други под. Естествено, нищо от това – нито темата за любовта, нито начина на нейното развиване и последствията от нея, не се харесат на Ердоган. В същото време публиката, дори и да не разбира всичко докрай, не може да не усеща внушенията.)

Важният символ на християнството: базиликата „Света София“
Баязид I Светкавицата мечтае да превърне християнската базилика „Света София“ в джамия.
Мехмед 2 Фатих я превръща в джамия.
Според традицията още в първите дни след възкачването на трона много тържествено новият султан отива до джамията “Света София”, където участва в петъчната молитва. Особено значение в цялата церемония има поклонението пред гроба на Еюб, който според преданието е един от близките спътници и последователи на пророка Мохамед и след смъртта си е погребан в предградията на Константинопол, на брега на Златния рог. В “Света София” протича обрядът опасване със свещения меч на Осман. С това новият султан е признат за принадлежащ към поколенията на османските владетели. След това следва визита на гробниците на неговите прадеди.
Долу: Света София с едно минаре, кадър от 7 еп.
Преди 1481 година в югозападния ъгъл на сградата е издигнато малко минаре. По-късно, при султан Баязид II е поставено минаре и на североизточния ъгъл.  Едно от тези две минарета пада след земетресението през 1509 година. Създателите на сериала не са пропуснали отличната възможност да използват за своите идеи как е изглеждала Света София в епохата на Сюлейман.)





Долу: съвременна снимка със същото съдържание.





Или: докато мюсюлмани и християни воюват, в тила, в столицата и двореца на султана, в сърцата се ражда и живее любовта между кръста и полумесеца.
Оставям настрана многобройните белези за проникване на ренесансовата и по-общо европейската култура в двореца, видими с просто око:
Античните статуи от Буда в двореца на Ибрахим и книгите, които той чете и предава на султана,
цигулката с майчината мелодия от Парга, която султанът слуша в захлас,



европейската висока маса, човешките образи по стените в неговия дворец, цялата ренесансова личност на Ибрахим паша, непризнаваща за своите възможности ограниченията, които налага дворецът и затова той ще плати с живота си, ваната на Нурбану от Венеция и още много иновации



Към идващото от другия, християнския свят могат да се прибавят още: костюмите, люлчините песни, които майките от периферията пеят на шехзадетата и султаншите в „центъра на света“, всичко това, вероятно  дразни тези, които искат да видят една друга „чиста“ империя и един друг султан. Но вероятно най-труден за преглъщане е фокусът върху Сюлейман, който го показва като обикновен човек, без от това да е пострадал пълководеца и държавника.  Великият  султан, оказва се,  обича, страда,  изпитва страх, в духа на епохата, за която човекът е център, и Сюлейман е човек и нищо човешко не му е чуждо. Такъв реален човек е далече от това, което би се харесало на Ердоган.  



Терзанията на Ахмед:



„Свалянето на земята“ на великия Сюлейман за някои, които искат да го виждат като паметник, е принизяване и унижение, а за мен това е един напълно ренесансов портрет на велик човек, на такъв, който усеща промените във времето, защото носи способността за промяна в себе си. На човек, който против вековните правила и въпреки и в последния ден от нейния живот, постави любимата си жена на трона до себе си, а в отвъдното взима единствено приятелството и любовта.  

За очаквалите компенсация от следващия исторически сериал разочарованието е още по-голямо. Темата на „Кьосем“, фокусирането върху един средновековен недъг на империята, несъвместим с хуманизма на новото време,



и поставянето в центъра на повествованието на една жена, гъркиня и християнка, която дори не сама, а с благословията на своя султан, от когото се очакват толкова много и толкова различни дела, която „с щит от любов и меч от невинност“, вместо война и оръжие, ще се издигне до  властта на султаните, наместниците на земята на Аллах и ще твърди като тях „Държавата, това съм аз!“, а с поведението си ще напомня Елизабет I и ще чуем да казва като нея: "Аз се омъжих не за султан Ахмед, а за държавата“...И всичко това, за да изпрати в забвение един закон, написан от велик предходник султан. Но от времето на Фатих е изминало много историческо време. Това, което не успя Сюлейман – да не се убиват бащи и синове, както и братя помежду си, ще направят Ахмед и Кьосем. Той за сметка на мечтите си да завоюва нови земи и с цената на живота си, а тя – на труден и трагичен живот, в който докрай ще пази своите и децата на Ахмед както от другите, така и един от друг. Много често при обсъждането на „Кьосем“ се поставяше въпроса за историческата достоверност и придържане на сериала към историческите факти. Когато се разбира темата на сериала, важните исторически факти са тези: Ахмед и Кьосем се явяват на сцената след пика на братоубийствата по времето на султаните Мурад III и Мехмед III, а след Кьосем наследяването вече е  по смесена система: от баща на син и от най-възрастен член на династията. В сериала ясно е показана промяната на общественото мнение по отношение на братоубийството, която промяна е истинското достижение на Кьосем и която Турхан така много иска да си присвои. Така  филмовата фикция „Кьосем“, фикция, защото това е разказ-обяснение на създателите на сериала за събитията по това време,  се вмества в рамка от верни исторически факти, тези, които са важните с оглед на тази тема. Нищо от тези съществени страни на сериала не може да се хареса нито на очакващите да видят величието на империята,  начело на която стои железен султан с железен юмрук, нито на обикновения патриархално възпитан  турчин пред телевизора. Отделно, изискват се и някои познания върху европейската култура от епохата на Ренесанса. Без да бъдат „уловени“ от зрителя знаците, които създателите на сериала подават в първите няколко епизода, няма как да се разбере нито каква е Кьосем, нито какъв е смисълът на нейното поведение. Затова, като гледат  различно и разбират различно, на финала едни виждат в Кьосем султанка с визия за бъдещето, а други – жадна за власт жена.



„Държавата, това съм аз! Аз!“
На Кьосем властта е нужна с една единствена цел: да пази живога на своите деца. Учи се от опита; след като изгуби Мехмед, не повери цялата власт на Мурад, както направи с Осман. Защото знае накъде води психологията на султана: връщането на закона за наследяване от баща към син.  



Няма друга султанка в историята на Османската империя, останала сама – без своя султан, и поела път с шест шехзадета братя, осигурила им живот, докъдето е възможно, и възкачила на трона три от тях.



Прелестна Кьосем! И нищо, че тази е на кино. Има много такива жени.
И колкото историята,
толкова самите жени са истинското вдъхновение за създателите на този сериал.



(За Кьосем дотук, защото все още не всички са гледали втори сезон.)
Всички обаче знаят, че коприненото въже, от което Кьосем пази  своите и синовете на всички майки в харема, стига нея. Но тя е приела съдбата си доброволно в името на това да спаси любимия Ахмед. Следвайки този път, тя спасява също два пъти  династията от прекъсване и с търпение, много усилия и безкрайна мъка, с която е изпълнен животът и, спасява и живота на много още невинни създания след нея.    



Най-хубавото в проекта „Великолепният век“, според мен, е в това,  че светът е показан като единно цяло; свързани от любовта роб и господар сменят местата си; а когато султанът види в жената повече от само нейното тяло, той и подарява мечти, и тогава жената може да постигне всичко, което пожелае. И в двата сериала от поредицата виждаме как докато хората воюват, са врагове, но и едновременно живеят заедно в непрекъснат обмен на всичко, което вълнува човек.
Това, което според мен е хубаво, няма да се харесва на тези, които искат да видят Османската империя като център на света, който излъчва, естествено със силата на оръжието, правилата за живот на всички под слънцето, на тези, които искат да видят султана могъщ и недосегаем, а жената като същество без  чувства, която може да стигне само до Майка на султан.  
На въпроса от началото: „Дали е така?“ моят отговор е: Ами, не е така. Проектът „Великолепният век“ като цяло е много по-сложен. Той не обслужва неоосманистки намерения. Без да отнема самочувствието им на наследници на велика империя със забележителни султани, сериалът припомня на съвременните турци, че дори и във великолепната епоха на Сюлейман империята е само част от по-големия свят, в който център няма, и културният обмен и обменът на идеи тече в различни посоки.
„Великолепният век“ стои най-добре, видян в перспективата от завладяването на Константинопол (да видим как сега ще ни представят първите контакти изток-запад след трайното усядане и завладяването от османците на града, който ще направят своя столица) до нашата съвременност, когато половината от населението на Истанбул иска да живее по западен модел. В такава перспектива постепенно ускоряващият се интензитет на контакти и взаимопроникване на идеи и културни достижения, които ни показват в двата сериала на „Великолепният век“, е напълно намясто.
(Откъс от интервю на Орхан Памук по повод ново издание в Италия на неговата книга „Истанбул: Спомените и градът“.
http://www.hurriyetdailynews.com/they-killed-the-istanbul-i-love … rhan-pamuk-120944
„...Живея често на Запад, но Истанбул винаги е мой дом...Но не мога да живея там политически... Силно вярвам, че бъдещето на Турция е на Запад. Аз не съм единственият, който мисли така.“ Това казва Орхан Памук като посочва петдесетте процента жители на Истанбул, гласували против Ердоган.

  Привет на всички в темата   
    Много хубава идея е тази тема да продължи като тема за историческите сериали   
Лу