Темата за смъртта

Това е хубава, интересна тема.

Когато беше на две, веднъж синът ми убиваше божи-кравички. Тогава за пръв път научи за смъртта и много се разстрои. Не знам как го успокоих малко по малко.

Моето лично мнение е, че децата не трябва да се лъжат. Водила съм и двете си деца на погребение, синът ми е виждал и докосвал мъртвец. Добре е да имат представа и да правят разлика между живота и смъртта. Зная, обаче, че едно е да видиш спящия човек в ковчега, друго е - някаква кошмарна смърт - това е адски травмиращо, дори да е заек или някакво друго животно. Но е добре да я видят не като кървища, а като сън.
Моят мъж не беше виждал смърт (в Англия не си виждат мъртъвците) в живота си. Докато не го заведох на православно опело. Според мен резултатът от цялото това отношение на "изтласкване" на смъртта е, че той, както всички тук, живеят с мисълта, че ако някой е смъртен, то това са другите, или ако се случи на нас, то ще е след МНОГО МНОГО време. Съответно трудно оценява и живота тук и сега и ... тук, по принцип някак си живеят за дребни неща, с дребни неща.

Струва ми се, че синът ми има някаква представа за смъртта, и тя не е някаква непозната или много страшна идея.
Мисля, че представата за смъртта е важна. Трябва да е реална и спокойна.
Само че кой как го обяснава, това е вече много трудно да се отговори.
(Аз съм вярваща и никой "отишъл си" от този свят, не си е "отишъл" завинаги, и това, естествено, успокоява сина ми, но...)

Чела съм хубава статия на митрополит Антоний (много свестен човек!) за смъртта и телесността ни в сп. "Християнство и Култура". Наистина хубава статия, не нещо назидателно, а с много разсъждения и много споделен опит.

А аз не съм вярваща. И се чудя какво да й кажа.
Мен самата смъртта не ме плашеше доскоро... но сега да.
А детето ми е плашливо и впечатлително по принцип, но и много любопитно. Интересува се например защо от динозаврите са останали само скелети и КАК точно остават скелетите. Имам принцип да не оставям въпрос без отговор, но...  
Също не съм й отговорила и на въпроса "какво става с децата, ако умрат". Изкушавам се да я излъжа, че децата не умират... знам, че не бива.
Дайте ми акъл, а и да обсъдим темата по принцип.

За моите деца това не е тема табу, нещо, закоето не говорим или пък говорим с недомлъвки или притеснение. Просто се случи така, че в един много кратък период измряха 4 мои много близки хора, които те познаваха и за всичко около погребенията се грижех аз. И понеже ние нямаме баби, на които да дам децата за седмица-два да речем, те някакси влезнаха в нещата, въпреки моето желание. За децата и гробищата не са онова тъмно, злокобно и страшно място от филмите. На погребение не са ходили, но ходим иначе често. Те /пък и аз/ нямат притеснения. Човъркат цветчетата, подреждат вазите, палят свещички. Пак казвам, не че аз особено съм държала да са на "ти" по темата, просто така се случи при нас. Но пък може и да е по-добре, защото те не изпитват страх, ужас, успяват да приемат нещата без излишни екстемални емоции и разбират, когато ме видят, че съм плакала например - стахана състрадателни, проявяват уважение към мъката, а и чувствата по принцип, и това не ги травмира жестоко.

Аз се стремя да отговарям на всичките им въпроси честно и без да си измислям. Не виждам смисъл да ги лъжа. Е, използвам историята със звездите на небето, които са нашите любими хора и са винаги до нас /то аз почти го ярвам, какво им пречи и на тях  /, но дотук с light версиите. 

Какви са лайт-версиите?
Можете ли да ги кажете, ако не ги вярвате?

Аничка е ходила на гробищата веднъж. Не е била натъжена от това.
От мен знае, че като умре човек, се заравя в земята (казах го, защото дълго време държеше да види починалата си прабаба)

Още е рано при нас и дано се забави възможно най-дълго нещо подобно за обясняване

Точно за това не зная как да ти дам акъл! Нали на първо място е важно какво мислиш ти! Иначе как ще отговаряш на въпроси! Значи, първо някак си трябва да си дадеш сметка какво мислиш ти за смъртта, какво смяташ, че се случва с нас, след като си отидем от Тази земя...
Но, ако мога поне мъничко да те насоча, съветът на митрополита беше точно за това - той описваше как дечицата били видели умрял заек и били много ужасени. След това починала баба им (да кажем) и те дошли и я видели спяща, и я пипнали, и казали - Студена е! И според него тази разлика Живот-Топлина, Смърт-Студ, е важна, защото децата възприемат света със сетивата си (ако си спомняме по-ясно детството, ще се убедим, че е прав), но тогава видели смъртта някак си спокойно. (Спокойно не означава без страдание, а без "изтласкване", без "самозалъгване". Разбира се, не казвам, че аз, която съм видяла толкова мъртъвци, няма да се побъркам, ако някой мой много близък много близък умре или ако се окаже, че ми остава малко да живея! Всеки се бои от смъртта... Във всеки случай не лъжа сина си, казвам му, че всички умираме и ще умрем... Само че според мен има Живот след смъртта (няма как да няма) и вероятно за него това има голямо значение, защото той не иска с никого да се разделя и се успокоява от мисълта, че един ден отново всички ще сме заедно!
Наскоро ми каза, че първо от нас ще си отиде баба, после ще сме ние с татко му, накрая ще бъде той. Съответно, свързва смъртта с възрастта, но и вече е възприел мисълта, че си отиваме, по някакъв начин, оттук. Аз не потвърдих това, което каза, казах му само, че се надявам да стане така.)
Едно нещо - поне гробищата са красиво място! Дори това, че отиваме в земята, не е лошо обяснение, може би. Свържи ни с цветята и такива красиви неща! Самата земя е нещо чудесно, децата обикновено обичат да си играят с пръстта. Това, че се превръщаме в пръст или цвете (което е до известна степен истина) също може да не е чак толкова шокираща идея за нея! Не зная? Пробвай лекичко, аз така пробвах... Естествени неща, земя, пръст, цветя, божи кравички... На колко години е твоята Анна? На три? Май си е време - нали ти писах, че Даниил на две научи, а на три питат най-много...

Обяснила съм съвсем конкретно какво става с тялото когато сърцето спре. Обяснила съм кога е възможно сърцето да спре и че е необратимо събитие. Тялото се погребва в земята и не помня вече как, но стигнахме до там, че става 'храна' за цветята.
Душата - има такава - след като вече не може да обитава тялото се понася във въздуха, намира си звездичка и там си живее. Душите са различни цветове и белите и розовите са на най-блестящите и хубави звезди. Нашите са розови според Сиси защото сме добри. И от звездите гледаме хората които обичаме и са на земята и тайно им помагаме като се вмъкваме в сънищата им.... всичко това за душите си беше нейна/на Сиси/ интерпретация/ аз обаче се съгласих с нея.
А, и да - мъчно ни е за хората, но някога, на някоя звезда ще се срещнем отново. А сега сме добри за да са доволни и те от нас. И т.н и т.н.

Цвета си беше говорила с някакво детенце в детската градина и от него беше научила, че душите на умрелите отиват на небето, при звездите. Подобно на обяснението на Флаш беше и много я беше впечатлило.За погребенията беше подготвена, защото когато сме чели за мумиите вече съм й обяснявала защо хората не се правят на мумии, когато умрат.

Версията, с която аз бях 'репетирала' мислено бе малко по-различна и според мен доста подходяща за атеисти. Хората продължават да живеят в спомените и сърцата ни. Докато говорим за тях, докато си спомняме за добрините им, за случките с тях, те няма да умрат наистина, макар че не можем да ги видим. Пробвах да й я прокарам, но на нея обяснението със звездите явно й харесва повече.

За умиращите деца е много сложно и мен ме е страх да обяснявам. Казала съм й, че човек умира когато много остарее, или се разболее много, много лошо, и толкова. Повече не мога...

Тя определено няма страх от смъртта за момента (за разлика от мен). Напротив, обича да разговаряме по темата и периодично се връщаме на нея, или ме разпитва за умрелите ми баби и дядовци.

Говорихме за смъртта преди около 2 г., когато почина котката на родителите ми. Котката беше много дива и своенравна и съответно Цвети не я е галела, гушкала или играла с нея. Не очаквах да се впечетли много, когато и съобщя, че вече я нама. Но тя се разстрои повече от очакваното. Месеци след това говореше за Билчето. Береше му цветя, "защото е умряло", казваше, че го обича повече от другите "защото е умряло".... Реших да използвам случая. Обясних й нещата такива, каквито са. Когато хората и животните станат много стари, те се чувстват уморени и искат вече да си починат. Тогава умират. Това е нещо като много дълбок сън без сънища, който трае вечно. Понякога умират и по-младите, когато са много, много болни. Хората и животните умират, за да направят място за новите. Иначе няма да има храна, вода и място за всички. И те често сами го искат, защото са уморени от живота /както нашето Билче, което беше на 15 г/. Казах й, че никой не знае какво точна става след смъртта. Много хора /като мен/ вярват, че след смъртта от тялото се оделя една мъничка и невидима за нас час, наречена душа и продължава да живее в един друг, много хубав свят. Душата - това са нашите спомени и чувства. Други хора /като нашия татко/ вярват, че след смъртта няма нищо. Останах много учудена, когато Цвети каза, че и според нея няма нищо. Звучеше толкова странно от устата на 4 г. дете: "Не, няма нищо, нищо след смъртта". И го каза с тон на възрастен човек, който не иска да е така, но не може да се залъгва с красиви приказки.
Известно време смъртта я вълнуваше. Казваше, че не иска да умира, не иска да умирам и аз. Обещавах и, че това няма да стане. Аз ще умра след много, много години, когато тя вече няма нужда от мен и сама има внуци. Сигурно няма да спазя обещанието си, но тя имаше нужда от него. Сега вече не се сеща за смъртта. Вълнуват я много по-земни въпроси

Лайт версиите са: не, дядо не умря, замина, ще се върне; от тази болест не се умира, ще оздравее и всички ще живеем щастливо и доволно; мама не плаче, защото й е мъчно, а се задави от смях и веселие, затова е зачервена; гробовете не са гробове, а са градинки и други от сорта.

Флаш е казала, каквото и аз съм казала горе-долу. Когато детето се сблъска реално със смъртта да го лъжем е не особено умно. Моите са коренно различни и по различен начин възприемат нещата, но общо взето реагираха нормално. Синът ми е много впечатлителен, фантазьор и свръхемоционален. Той гради повече теории, гледа много често звездите, разпознава си всички, които обича горе, нарочил си е кой кой е, често пита, говори, иска снимки... Изобщо, отделя доста внимание на тази тема. Сестра му не е така навътре в нещата. Затова и с него говорим по-често и повече, отколкото с нея, макар че тя е по-голямата и много по-добре си спомня хората.

И аз използвах за повод смъртта на котка. Докато бях бременна, почина котаракът ни. Дени тогава беше на 3г. и малко. Тя не го видя, защото беше на село, но разбра, че той няма да се върне повече. Вярва, че Томи я гледа отнякъде и не може да се отпусне да обича сегашната ни котка. Това ми говори, че не съм се справила добре с обясненията. Звездичката не се оказа удачна идея.

Уф, и аз й казах нещо подобно на описаното от Тинкърбел... че по нещо от нас остава да живее, защото децата приличат на родителите си... и си ги спомнят... извади си неясния извод, че прабаба й е жива, когато правим бухти (тя правеше бухти всяка неделя сутрин).

За нея не изглежда травма, но за мен е стряскащо да видя как тригодишно дете "погребва" наужким мечето си.

Не намирам Темата за малко по-деликатна от която и да е друга.
Говорим открито и съвсем по правилата (щерката е малко по-глояма), водя я (а в скоро време и "ги") с мен на гробище, както и на църква. Там задължително палим свещ за живите и за умрелите. За душите им, които съм обяснила, че остават да витаят определено време около нас и после, ако мъртвия е "прежален" тя си отива по пътя си. Волна е да продължи по пътя си и да се прероди в друг жив организъм.

Обяснила съм й за всеки наш починал роднина от какво е умрял и какво е станало с него после.
Опитвам се всячески да й говоря, че това е естествения завършек на всеки роден и никой не е вечен или безсмъртен. Който, когато му е писано.
За починалите дечица... много трудно и с мъка се говори за тях  ...задушвам се от тоз момент  и за сега няма да взема отношение по тази част от въпроса...