Първо действие:
Аз ритам топката, синът ми се втурва да я гони, с периферното си зрение зървам едно куче, което не е записано нито в редовния състав на футболната среща, нито сред резервите, да се впуска в луд бяг към нея. То връхлетява върху топката, а синът ми го вижда в последния момент и отскача панически назад с кански рев. Аз се втурвам, грабвам го, той трепери и реве, хълца, сополи, сълзи. Кучето не се трогва от това, вече е отстъпило от топката и бяга към господарите си. Аз крещя в нейна посока и псувам с по възможно най-цензурен начин. Господарката му не след дълго идва при нас и започва да се извинява: кучето било малко, кучето било помислило (забележителна способност имат тези хора да четат кучешките мисли), че топката е катеричка (за какво ли тогава е помислило сина ми тогава, забравих да попитам – може би за гумено патенце, което пищи като го стиснеш) и е хукнало след нея да си играе. Горкото ми дете, трябва да го пратя на курс по разчитане на кучешки мисли, самият аз може би също трябва да се запиша. Предложих й да научи кучето си да различава топка от катеричка и като види дете да си слага само намордник и каишка, но тя помисли че се шегувам. Започна да говори на сина ми: не се страхувай, то е малко, то е пухкаво, то си играе. Аз още не мога да чета много добре мислите на сина си (срам и резил), нито пък той може да ги излага в много свързан устен или писмен вид, но по хълцукането и треперещото му тяло, предположих, че не са много розови и пухкави. Слава богу, че добрата кучкарка психоложка му обясни какво е положението, сигурно той ще го осъзнае и (след пет-шест години) ще спре да трепери и да бяга при вида на куче.
Второ действие:
Аз си седя в офиса, работя, радвам се на прекрасния слънчев ден. Мобилният ми телефон звъни. Жена ми крещи и проклина. Аз нервно си хапя устните. Симпатичен далматинец преди малко сладко-сладко е наръфал топката на сина ми. Вчера й се размина, но днес явно е успяла да се преобрази напълно в катеричка. Горкото кученце, какво ли разочарование е изпитало, когато е осъзнало, че това е обикновена гума. Разбрах, че я е изплюло отвратено. Кучкарката я е подала на жена ми. Жена ми я е погледнала и е попитала какво да прави с нея. Онази е отвърнала да си прави каквото си иска, да я хвърли, и й е обърнала гръб. Естествено нежната ми (доста груба в този момент) половинка е полудяла, започнала е да крещи и е щяла да се хвърли в бой последен, но единствено уплашеният вид на сина ми я е спрял. Цялото това действие се развива на детската (дали кучето е знаело) площадка в Борисовата градина, където има будка на Егида и където отегчените охранители се радват на прекрасния слънчев ден (ако си спомняте и аз правех това в началото) и люпят блажено семки (това не го правя).
Хепи енд:
Търси се спешно, докато някое „кученце” не припознае в сина ми купичка с педи гри или там каквото закусва. Докато някой кучкар не подаде оплакване срещу децата ни, че ритат топки, които приличат на катерички и дразнят кучетата им. Докато кметът не издаде заповед да водим наследниците си на каишка в парка, за да не нарушават покоя на палавите „кученца” и придружаващите ги „психолози”.