Отдавна не върви, правих много компромиси, бях толерантна, изчаквах период след период да отмине и тн. Предполагам знаете за какво говоря. След това дойде подозрението, че той си има друга, след това убедеността, че е така – ми то се усеща и все пак не бях 100% сигурна (или не ми се щеше), изчаквах нещо да се промени, надявах се, че може да е временно, опитвах се тихомълком да променя нещо, но не би. И дойде момента да стана сигурна в подозренията си, стандартна история, оствям го. До тук всичко е ясно – той няма да се промени, щом до сега не е могъл, няма да може и занапред, а аз не мога да продължавам така, но не е в това въпроса. Въпроса е колко продължава болката? Знам, че винаги у мен ще дреме едно разочарование, но колко продължава тази задушаваща болка, колко време ще съм празна отвътре? Хем бях подготвена, хем знаех, че всичко си отива и все пак съм смазана. Толкова боли, че я усещам физически, гърлото ми е свито, гърдите празни, стомаха на топка, усмихвам се на някой, а очите ми се пълнят със сълзи и не мога да заплача, толкова ме боли, че сълзите ми са заседнали на прага на очите ми, риданията стягат гърлото ми, но не мога да издам нито звук. И го обичам, толкова го обичам въпреки всичко, въпреки абсолютно ясното съзнание, че нямаме бъдеще, че освен болка друго не може да ми причини – колко още ще го обичам, кога живота ще влезе в някакви поне що-годе нормални граници? Вие имате опит, не че можете да ми дадете съвет, но можете да споделите опит. Ужасно ми е тежко, опитвам се да се държа заради детето, но не знам колко още мога да издържа.