Аз самата съм майка отскоро, ама все по ми е тежко на сърце, че сме далече една от друга.
Уж съм вече голям човек, аз самата съм майка, а все по често ми се пълнят очите като се сетя за МОЯТА МАЙЧИЦА.
Ето сега: така ми е затъжено, че си плача, а тати не може да ни закара сега там, защото чакаме гости тия дни, много е зает, неможе да пътува, а така ми е мъчно, че направо.....
И тя толкова се е затъжила анас, ама тая пуста работа, все тия пари
И все си мисля, как все нещо изскача, как все другия месец,а тя е с болно сърце, трудно пътува, пак беше на лекар тия дни, все казва, че е добре, ама не е първа младост, и оня ден се събудих в 2 през нощта и си мислях, боже колко ли е още ще е жива, а после............
Замайчена съм си по принцип, ама такава чак лиготия бива ли или е нормално.
Мъжът ми е по-суров и тия неща много не ги говорим, а пък и отношенията им са типични за зет-тъща.
Ще прощавате ако натъжавам някого, ама само аз ли съм така?