Много трудна дилема

Има хора с много тежки съдби, които не са станали насилници.

Да но ако са търпели съдбата си както авторката стават жертви

Да, разбира се!
Затова казвам, че е комбинация от характер и болестно състояние.
Често това са признаци на депресия, прикрита зад прекалена амбициозност, мания за контрол, налагане на " правилен начин на действие".
Такива хора, след пика на младите си физически години, нерядко стигат и до самоубийство като крайна фаза на депресията.

Toгава не създаваш семейство с такъв. Да се опитваш да променяш някого, да го комплексираш до степен, в която ТЯ САМАТА ДА ПОВЯРВА, че трябва да се променя към неговото искано "съвършенство"   е тормоз. Не бих изтърпяла подобен паникьосан нервак, но с удоволствие бих съжителства с човек като авторката. За мен нейния темперамент е по-зрял, по-уравновесен и по-положителен.

Не бих простила шамар. А ритването в гърба, направо ме шокира!   Как така ще ме ритне? Какво означава изтървани нерви и първични реакции към партньора?

Според мен е време авторката спокойно да постави картите на масата. Да предупреди мъжът си, че не приема подобно поведение. Че очаква адекватно извинение и подмазване. Че ако иска да го играят на семейство това е последният такъв път. Че не приема да я обиждат и да и вменявт каква е. Тя е такава и той трябва да го приеме. Ако не може - ами всеки да си поеме пътя. Лично аз така бих подходила - пръв и последен сериозен разговор. Сериозен като инфаркт.

И е важно обидите да спрат. Ако не спрат сега то собствените ти деца ще се държат с теб така и то скоро!
Ти си такава каквато си. Темперамент не се променя. Може да се стараеш за някой неща но нито ще станеш по-бърза, нито по-припряна, нито по-емоционално реагираща. И в никакъв случай не е и нужно да ставаш друг човек! Ти си страхотен човек точно такава, каквато си! Твоят темперамент е дар! Майки като теб възпитават спокойни и уравновесени деца. Бих искала аз да съм като теб, а не ти да се променяш 

Здравей, florin4eto,

Надявам се, въпреки мненията, които вероятно не ти допадат, все още да влизаш в темата и да четеш.
Рядко пиша тук, макар редовно да следя форума. Твоята история и ме натъжи, и по някакъв начин ме провокира и аз да споделя мисли. Понеже, както споменаваш е многопластова, ще споделя мнението и преживяванията си в няколко насоки, пък дано някои от тях са ти от полза да преосмислиш нагласите си.

Първото и най-лесното: шофирането. Имам шофьорска книжка от 2001 г. Тогава шофирах около 2 - 3 години. Шофьорската книжка я взех от раз, без никакви проблеми. Такива нямах и при карането на колата. Случи се така, че напуснах работа и, съответно, трябваше да се разделя с нея, защото беше служебна. Тогава нямах финансова възможност да си купя своя. Пък и работата ми все в центъра на София, няма къде да паркирам, удобен градски транспорт имам... така и не се навих да си купя кола, дори когато вече имах възможност. Случи се така, че миналата година ми подариха ... малко е старичка и разбрицана, но пък за 1 година не се е налагало да я водя на ремонт (пу пу...). Да, обаче 13 години не съм сядала зад волана. Страх ме беше, чувствах се неуверена. Движението в София за този период се е утроило... Шест месеца стоя тази кола пред блока, само я припалвах от време на време, за да не падне акумулатора. Не я подкарвах, защото ме беше страх. Страх да не ударя друга кола, страх да не бутна човек, страх дали ще мога да превключа скорост, страх дали ще мога да се престроя в друга лента, без да създам суматоха, страх да я закарам до бензиностанцията... е, няма такъв страх. Е, лятото надвих страха си. Започнах да я карам събота и неделя, рано сутрин, когато няма много движение, около блока... после до един магазин, но в квартала... и така лека полека започнах да преодолявам страха си. Към днешна дата нямам страх (пу пу, да не ме чуе дявола) - карам по най-натоварените булеварди, дори и в работно време. Не ходя с нея на работа, защото няма къде да паркирам. Всичко това ти разказвам, за да видиш, че има и други хора, които имат като твоя страх и неувереност, но се борят с тях... и някак ги преодоляват. Къде по-лесно, къде - по-трудно. Но не го споделям с идеята, че е невъзможно да водиш децата си на ясли/градина/училище пеша или с градски транспорт. Въпрос на организация и локация на заведенията. Както в живота - половината майсторлък на шофьорлъка е да знаеш къде искаш да отидеш и откъде ще минеш. Останалото е превключване на скорости, натискане на педалите (и двете в последствие стават инстиктивни) и даване на мигачи. От време на време, ако искаш, пускаш и чистачките

Друго, което искам да споделя: психическия тормоз. Повечето потребители къде в прав текст, къде индиректно ти казват, че си жертва на психически тормоз (както и на физически, финансов, емоционален). Мога да споделям само за психическия, защото имам опит с него... не с близък човек, а в работата... но механизмът е сходен. На първо място, психическият тормоз ми се случи, защото аз го допусках. Но не осъзнавах това. Сега, от дистанцията на времето и житейския опит, ми позволяват да анализирам (критично) и своето поведение и мисли, и тези на тормозителя. Не съм сигурна доколко е релевантно в твоя случай, все пак не споделяш много, но се случи да бъда обект на психически тормоз, когато бях в период на депресия. Истинска. Клинична. Лекувана от психиатър, три години с лекарства и терапия. А защо бях изпаднала в депресия - защото очакванията ми към живота и реалността се разминаваха. Не бях способна (обърни внимание на думата, която използвам) да анализирам различни ситуации, да се адаптирам и да действам рационално. Защо това е било така - вероятно родителите ми не са ме научили (не че ги виня, добри хора са, но по соц време други неща бяха важни). Та да се върна на психическия тормоз. Едно ръководно лице в работата така фино ме "работеше", че когато разказвах на познати и колеги, не можеха да повярват. С две думи - беше насадила у мен вярването, че не ставам за нищо, че съм некадърна и пр. И аз вярвах в това, колкото и тъжно да звучи. Този психически ежедневен тормоз засилваше депресията. И бях в омагьосан кръг. Защо не напуснах работа? Защото вярвах, че нищо не знам, че нищо не мога, че няма да мога да си намеря работа. А аз трябваше да издържам жилището и да помагам на майка ми, която е пенсионер. Имах познати, при това с доста добри контакти, но не вярвах, че някой ще иска да ми помогне. С други думи - ниска самооценка, липса на самочувствие. И знаеш ли, в работата се стараех още и още с надеждата въпросната тормозителка да оцени старанието ми, резултатите от работата ми... ей така, една хубава дума да получа, премия от 10 лева да изкарам... тъжно. Е, все пак напуснах работа. И не съжалявам. Единствено съжалявам, че не съм го направила много, много по-рано. Защото освен психическото неразположение (да го кажем така), започнах да имам и физиологични проблеми. С две думи - негативният стрес пре**а здравето ми. Сега, 5 години по-късно съм спокойна... видях, че не само мога да правя това, което искам и ми харесва, но го правя и добре, много добре. "Обратната връзка" за работата ми я получавам от хора на доста прилични позиции. Идеята в случая не е да се хваля, а да видиш как собствените ти грешни представи прецакват живота ти. И в момента работя във фирма със сходен предмет на дейност като на тази, в която ме тормозиха, но международна, със заплащане и отношение на светлинни години от тези на предишната. След споделянето на тази история се надявам вече да допускаш, че имаш бъг в твоята система. Образно казано, не е проблем отношението на твоя мъж към теб, проблемът е, че ти го допускаш.

Трето: в последните мнения се прокрадна идеята, че може би мъжът ти е "болен". Защото човек може да ходи на психолог, без да е болен. Психологът помага за справяне със сложни житейски ситуации (най-общо), но не е медицинско лице. Не може да предписва хапчета (освен валериан, вероятно). Диагнози нито мога да поставям, нито е редно някой да го прави на непознат човек. Докато четох някои коментари, обаче, включително предложението да прочетеш за "Стокхолмския синдром", започнах да си мисля за поведението на един психопат. Психопатът не е болен човек. Той е лош, емоционално увреден човек. И няма лечение. Има много информация по темата, можеш сама да прочетеш характеристиките на психопата (да, сигурно звучи страшно самата мисъл, че живееш с такъв, човек, но мисля по статистика около 10% от населението са психопати и те се женят/омъжват за нормални хора. И ги тормозят). В тази връзка ми се иска да те питам, макар че не държа на мен да отговаряш, но ще е добре да направиш това на себе си, ама честно: усещаш ли мъжът ти да страда, да съчувства (искрено) когато вижда, че не си щастлива? Виждала ли си го да изпитва радост, заради друг човек (не заради децата)? Готов ли е да жертва в твоя полза нещо, което е ценно за него?
И още нещо... от какво семейство е? Какви са родителите му и какви са били взаимоотношенията между тях? Баща му също ли е така нервен? Или майка му? Те шамаросват ли се? Има ли брат или сестра? Ако "да" - какви са отношенията му с него/нея? Не споделяш какво работи мъжът ти и с какво образование е. Да, тривиално, но имат значение тези неща.

Четвърто: Въпреки приличния си "стаж" в себеанализата и себепознаването, миналата година ми се случи да се увлека по един човек. Нямам обяснение какво харесах у него. След няма и месец започнах да се усещам емоционално манипулирана. Правеше го много финно. Ако изрека на глас съмненията си, звучат налудничаво. Но вътрешно усещах, че нещо не е наред. Първо светна една червена лампа, после втора... Раздялата физически беше лесна, защото отношенията ни продължиха само три месеца, не бях зависима от него. Емоционално ми беше трудно, но го преодолях. Споделям това, за да видиш, че има и други хора, които уж са "имунизирани" срещу насилие (емоционално), но не са застраховани от изпадането в лоша ситуация.

Тоест, дотук би трябвало да си разбрала, че ако имаш страхове, те блокират твоето развитие и ти вредят; да допуснеш, че не си съвършена, силна, успешна и пр. (и не само ти, всички сме така ); че вероятно си жертва на психически тормоз; и че не ТИ си виновна за това.

Последно и спирам да пиша, че стана много дълго: любовта. Казваш, че се обичате с мъжа ти. Какво е любов / обич за теб? (знам че колкото хора има в този форум, толкова и мнения по въпроса ще се напишат). За себе си съм опитвала да формулирам някакъв отговор... доколко успешно, отделен въпрос. Но звучи горе-долу така: бих обичала/бих се влюбила в онзи който е способен да обслужва моите потребности и доброволно го прави. Например, да ми осигурява спокойствие (или по-точно да не ми създава стрес/напрежение); да ми дава сигурност (много относително, знам), т.е. ако остана временно без работа, ще поеме издръжката - къща, храна, и пр.; да се грижи за мен, т.е. не дай Боже, ако се разболея, да отиде до аптеката, да ме закара до болницата или да извика такси. Имам и други потребности, разбира се, няма да ги изброявам, но надявам се разбираш каква ми е идеята. Та, какво или защо обичаш мъжа ти? Каква твоя потребност обслужва? Опитай да ги систематизираш по описания от мен начин.

И накрая: не, не е нормално да те шамари и рита. Не, не е нормално да те подтиска, унижава, да те държи във финансова зависимост. Да, много от пишещите тук са ти дали вече съвети. Присъединявам се към тях, като бих допълнила, че ако мислиш, че не можеш да се справиш сама, потърси психолог/психиатър, с който да обсъждаш мислите и чувствата си, както и решенията, които предстои да вземеш. За теб и за децата ти.

И не забравй че ще живееш само един живот. Втори нямаш. От теб зависи как ще го изживееш. Не прехвърляй отговорността за него върху други хора.

Не съм чела темата, а само първият пост.
Ако си искала да избегнеш ежедневните конфликти, които са по едно и също време и за едно и също нещо, според мен си щяла отдавна да го направиш. Не е трудно да се научиш да бъдеш по-внимателна с резките движения, а и не само.
По темата с реакцията на мъжа ти- това е нехуманно и брутално отношение, от което най-много ще пострадат децата ви. Аз все още си спомням с горчилка как баща ми удари майка ми пред мен и ще нося този ужасен спомен докато съм жива. Има много начини да се изнесеш и да си намериш по-добре платена работа, както и да се справиш с отглеждането на децата успоредно с преустройството. Сега ме четеш и си мислиш колко е лесно да се дават съвети от разстояние, но истината е , че винаги има как да се измъкнеш, стига да се мобилизираш и да търсиш непрекъснато варианти. Дано късметът бъде с теб, само не забравяй, че трябва да бъдеш железна и да следваш целта си безкомпромисно.

И квоо, ако постът е само един, и по една или друга причина спира да пише и само чете, трябва всички да се въздържаме ли ?
Я пиши по темата, или си намери друго място за заяждане.

Не ми отговори на въпроса. Ако постът е само един какво правим ?

Ако постът е само едни е нормално да се даде съвет на база този пост. Но, когато в темата има над 300 поста е хубаво и те да се прочетат, че да се разбере цялостно картинката и тогава да се дават съвети. Не, че авторката ги чува, де. Или влиза, чете ги, ама дали достига нещо до съзнанието ѝ... Дано!

Все пак основният въпрос е поставен в пост номер 1. Не смятам, че е безотговорно (wtf ?!) да не прочета мненията, след като едва ли биха дали кой знае каква насоченост на цялостната картинка, при положение, че нещата са ясни- вид домашно насилие. Предвид домашното насилие пред очите на децата не знам какво трябва още да прочета, че да си променя гледната точка.

Докога ще се толерира безпредметното заяждане из темите ?
Какво трябва да ми се уточни, че да променя мнението си спрямо мъж, който посяга на жена си пред децата ?

Стига сте се заяждали двете, тъпо е. Тя все пак уточни, че коментира след като е прочела само първия пост, не е забранено.