Оковите на майчината любов

Разбира се, затова не е и обидно да кажеш какво се случва след пълнолетието ти. Моята например никога не помага с нищо. Опс, за 18-те години откакто имам деца, веднъж за 4 дена е гледала малкия ми син, но обстоятелствата бяха крайно необичайни. Никога не е гледала друг път деца, дори и за половин час, въпреки че не работи. С години не вижда внуците си. Отне ми време, но тотално към днешна дата нямам лоши чувства по този повод. Това са факти. Обратни на майчините окови

Ами, виж, не отказвам да повярвам, просто съм виждала истории, от които наистина може да ти се изправи косата. Вярно е, че всеки изживява най-болезнено своята си житейска история, но има много по-лоши майки от твоята, ако смяташ нея за лоша.
Сега трябва да се оправдавам защо пиша в тази тема ли? Това е форум, а не затворен чат, нито затворена група в социална мрежа. А и до един момент нещата, които се писаха, бяха неутрални, а не дълбоко лични.

Ето ти грешно тълкуване - къде съм казала, че е лоша? Казах, че не помага. Но ти чуваш каквото си искаш.

Моята не помага, но и не пречи. А има майки, които с поведението си пречат. Толкова е просто.

Най- оперативно, майката ражда детето от егоистичното желание да го има.
Най- оперативно, го гледа и възпитава според собствените си виждания за правилно и грешно, и то е длъжно да приема този модел.
Най- оперативно, когато детето стане пълнолетно има законовото право да заяви, че дадено отношение не му харесва и да настои родителят да се съобрази с желанието му.
Най- оперативно погледнато, ако не получи разбиране и уважение на йота, може да предприеме действия, с които да се отърси от емоционалното робство, в което се  върти от години- все в името на задължителната благодарност, че са го родили.

Накратко- да порасне и да разбере, че ако отсреща не го приемат като голям и стойностен човек, проблемът си е техен.

Бланка, отговарях на Хепи. Видях твоя пост след като публиковах моя.

То няма нужда историята да е супер драматична и да ти изправя косата. В повечето случаи е като китайско мъчение с капка, или като чифт неудобни обувки, които обаче не смееш да захвърлиш, защото всички смятат, че са задължителни. Дълго и хронично мъчение, което може да е по-зле от голяма драма, в която бързо се стига до развръзка.

За нормално  развиващ се човек най-важни са децата му, а преди и след това родителите му. А партньорите са нещо преходно, за добро или зло, а преходно, защото не са нещо, което ни прави какви сме, докато родителите са, както за децата ние сме. И много лошо, когато човек има ужасен родител или ужасно дете, но това не променя нещата. Затова е важно човек да е в мир с онова, което го е формирало и онова, за което отговаря. Не да бъде роб, но и да не бъде войн. А останалото е по-лесно, защото е или поне би могло да бъде плод на съзнателен избор и обект на промени ако този избор се окаже погрешен.

Иначе Андариел е права, а и не е. Не е права, защото често, за да се помири човек с онова, което не може да приеме трябва да отиде дори в крайност. Както и, за да се еманципира. Не виждам драмата анонимно във форум да напишеш какво те тормози, дори това да е майчицата ти свята. Случват се и такива майчици, иначе свети, ама и егоистични, даже зли. И децата трудно се еманципират от тях, трудно порастват, трудно поемат отговорност за себе си, трудно намират баланса. Да си отхвърлен, наранен, хулен от онези, които трябва безусловно да те обичат е тежко.
Но е права, заради историята с първата лекция по психоанализа. Имаше я в един учебник. Първият час лекторът разказва как всичко се корени в детството, в несъзнаваното, дава примери, аудиторията се вдъхновява, има много въпроси, залата се пълни все повече. Идва и вторият час. В него става ясно, че зрелите хора трябва да поемат 100% отговорност за това, което са, за състоянията, в които изпадат, а и за начина, по който се чувстват. И за целта могат да ползват случилото се в детството като обяснение на проблемите си, но не като оправдание или обвинение към някого. Всеки родител прави за децата си онова, на което е способен. Това, което хора са не е лично, не е срещу другите. В края на този час в залата е настъпила пълна тишина и са останали едва 5-6 души. Та на почти никого не се харесва тази част. Често е много по-лесно човек да се самосъжалява, да обвинява, не да се справи със себе си.

Малко е тънка границата със самосъжалението и на мен лично ми е проблем, да. Обаче не виждам как може да се избегне, как да осъзнаеш и преодолееш проблема без него.

Между другото, тук не говорим за травмите от детството, а непрестанната драма във вече зряла възраст, която също дразни много.

Toва няма никакво значение. Винаги има и по-лоши случаи. Това, че нещо е по-зло не прави друго зло по-малко зло. Не може човек, който е развил куп дефицити покрай властен, смазващ го родител и продължава да бъде тормозен, да се успокоява с "Е, поне не ме гони със секира из стаята, има и такива майки." По същата логика дай да си седим с мъже побойници, които удрят от време на време, защото кво толкова, има такива, които бият всеки ден, трябва да сме благодарни.
Психическият тормоз в някои случаи може да те срине по-лошо от пердах. Хората, които са минали през това (или минават) са започнати от най-ранна детска възраст и целия им живот е минал в критики, обиди, потъпкване на самочувствието и съответно на нормалното развитие (защото, за да станеш зрял човек и да се развиеш нормално трябва да си минал през етапите, в които се отдиференцираш като личност със собствени плюсове, умения, таланти, трябва да си натрупал самоувереност). Те са (били) жертви и твоите нападки как сигурно са били "проблемни" деца и те са си виновни са баш сипване на сол в рана. Потребителката, която сподели как според майка й е била проблемна на 3 месеца и гледала критично, както и други примери не ти ли говорят, че просто все пак съществуват майки, които действително искат и са свикнали да третират децата си като проблем, а това се отразява на същите тези деца. Вероятно след цял живот набиване на вина им е трудно да отрежат насилника, а натиска отвън (идващ от хора с твоята нагласа, че щом е майка, значи е златна при всички положения) не е от помощ в никакъв случай.

От една страна им се набива канчето, че са слаби, слабохарактерни щом на 30 години още търпят и не са намерили решение за проблема, хем когато опитат да се дистанцират и да наложат здравословни граници им се вменява чувство на вина, че "ама тя ти е майка, как не те е срам, утре ще я търсиш". Каквото и да правят все са виновни - че са прекалено слаби да сложат край на агонията или че са прекалено лоши, ако опитат да го направят.

Май "зрялото" решение на Андариел е да си сложиш една весела маска, да играеш играта и да правиш кефа на родителя в определен часови пояс, а след това да се правиш, че не ти пука. Само че понякога и това не работи, защото има хора, които тренират спортно недоволство и пасивна агресия на дълги разстояния и дори да им подариш Ферари, няма да им хареса, че не е в точния червен цвят и скоростният лост не е с правилния дизайн.

Ако си преодолял детството в зряла възраст ще гледаш зряло на проблема, а на отровния родител като на малко, вероятно аутистично дете. И няма да се сърдиш, и да му влизаш в сценариите. То е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, факт, но поне ако стремежът е в тази посока може да има и сериозен напредък, а и най-вече по-спокоен живот, който да не се върти около проблема.

Е, естествено, че не може и без това. То е рана и си боли, но мисълта ми беше, че много по-лесно е човек да остане на този етап, т.е. да се възприеме като жертва и да си остане такъв. Жертвата не носи отговорност, а отговорностите тежат. Иначе и отговорният човек може в някакви моменти да се самосъжали отново и да си поплаче, въпросът е не самосъжалението да управлява живота му.

Не съм съгласна с това степенуване.

На първо място са децата и внуците, после е съпругът !!! 

Как така съпругът ще е на първо място?
Ами ако е втори мъж, пак ли ще е на първо място, срамота!!!

Вярно е, по-лошото не прави лошото по-добро, но и нека не си кривим душите - тук нито една от пишещите не е живяла в мизерия, побоища, върволица от чужди мъже, алколохни запои и какво ли не. Всички са имали доста сносно детство от материална гледна точка. И като гледам, не са чак толкова смачкани, а дори са доста борбени, пък дали въпреки или благодарение на събитията не зная. Нека само за момент да си представят, че е можело и да са на улицата или на централна гара, изгонени от майка-алкохоличка и баща-насилник.
А някои от случаите тук ми се виждат повече клонящи към психиатрия, а не просто лоши майки.

Правиш необосновани предположения, почвам да си мисля, че е нарочно - за да четеш пикантерии.