Жената Везни - Тема N°7

Аз май съм разказвала в темата за голямата ми любов, един Стрелец. Ами колкото и да съм го обичала, както казваше Саманта, себе си обичам повече. Много ми беше трудно да сложа край, на няколко пъти съм била на косъм да се върна, но смятам че си тръгнах в правилния момент с гордо вдигната глава. Ако не го бях направила тогава никога нямаше да срещна ММ и да изживея прекрасната си любов с него. Да,пак щях да имам семейство и деца, но щях да съм една емоционално ограбена жена. Трябва да се научим да си тръгваме с достойнство там където не сме ценени.

Много вярно е това, за съжаление.
 Наскоро наразях няколко използвачки и ми е добре. На работа имам готованки, които не желаят да се развиват и да се учат, а искат да имат серификати за квалификации, без да са се потрудили за тях.

Имам разни познати-които ме търсят,само за да разберат нещо ,за някой.Или им трябва информация,а не могат да я намерят-щом половинката ми,ми казва:-"а,този/тази щом ти пише,пак ще иска нещо,пак нещо не е намерил/а"..
Както си казва."да удисаш на акЪла" на този човек/любима фраза / и накрая като откажеш,защото имаш планове или вече ти е писнало от тях-ей... все едно нищо не си вършил за тях.Съжелявам ,че се повтарям... А имам една позната-като и казвам нещата в очите и,като почне да се муси,да се сърди.Според нея,не трябвало така да й говоря,тя каквото си искала ще правела...
Иначе съм много колеблива,до последно не съм решила какво ще е решението ми.Много ми се доверяват,но Аз самата НЕ СЕ ДОВЕРЯВАМ.След няколко доверени неща и неуспешен опит,от хората да ги запазят в тайна,спрях да имам доверие в когото и да е. Имам САМО,САМО  една добра приятелка.. и тя ми стига.Единственият човек,който не  ме е предал,излъгал и не е издал тайните ми.

Човекът до мен е ВОДОЛЕЙ.И наистина се допълваме...

Наскоро открих, че и асцедента ми е Везни. Повечето лоши качества (да не кажа всички) ги притежавам. Много трудно казвам "не", а когато го направя се хвърлям в размисли, дали е било правилно. Колебая се за важни и маловажни неща ( и за средно важните също). Не обичам да домакинствам, единствено може би готвене, но да правя нещо интересно, ново и красиво, а не ежедневно готвене. Суетна съм, критична към близките ми хора, а към себе си още по-критична.

Отдавна нямам приятелки* (приятели мъже никога не съм и имала) и смятам, че това ме спасява от подобни използвачески отношения. От време на време се появява някоя, но тя много бързо отпътува по направление, улисана в собствените си проблеми. Такъв е животът.

Според мен неумението да казваш „не“ не идва от зодията, а основно от няколко други фактора. Най-значимият като че ли е факторът е незрялост. Липсата на опит и самочувствие и стремежът да се харесаш на всяка цена и на всички води до пропиляни усилия и раздаване, което позволява на определени индивиди да се възползват и да грабят. Така в крайна сметка си оставаме ограбени, с цялото време на света да възстановим откраднатото от нас и да си вземем поука.

Вторият фактор е попадането в неподходяща среда и обграждането с хора, настроени използвачески (което също е въпрос на незрялост, но друг вид, характерна за индивиди с високо самочувствие без покритие и специфично възпитание, което ги е превърнало в машини). Такива лица не допускат да им се каже „не“ и не е само наша вината, че не успяваме. С тях единственото решение е прекъсването на отношения (или охлаждането на отношенията), за да не сме все в даваща (губеща) позиция.

Трети фактор е добротата и желанието да услужиш, да направиш добро. Малко по-различно е от фактор номер 1, главно с това, че този път не го правим за себе си, а за другия. Но отново е признак на незрялост, защото лицето в тази позиция не успява да прецени на кого може да помогне и на кого не, дава обещания, не успява да ги спази, оплита се в мрежата на собственото си благородство.

С времето всеки се научава да приоритизира и да казва „не“. Но е хубаво и в това да не се прекалява. Тоест, хубаво е да се казва и „да“ понякога. Аз напоследък се улавям, че непрекъснато отказвам, което също е лош признак - остарявам.

*Под „приятелки“ разбирам жени, с които да поддържам трайни и задълбочени отношения, радост от взаимното общуване, споделяне, себеразкриване.

Моля, новите дами в темата да се научат да цитират коректно постове, защото излиза, че съм казала/написала нещо, което не съм - конкретно визирам цитата на cigumareva .
След като кликнеш в-у Цитирай, кликваш и  в-у Enter, за да излезеш от полето на цитата.

Явно клавиатурата,нещо ми е направила проблем.И в други теми използвам "цитати",но тук е станало грешка.

  Случва се.

Мяуче, изчерпателно и задълбочено си изложила - напълно съгласна съм.

Преди време ви казах, че бързо ме уморяват новите хора, някак не мога за дълго да изтрая някого , без да ми светне лампичката за неговите  негативи..... Мнителна станах, недоверчива, невярваща .... никого на пиедестал не слагам, идоли нямам, не се превъзнасям по никого. Само чакам кога ще се разкрие даденият човек.... и то вземе, че стане - виждам  го такъв, какъвто си е - без напудряне и захаросване. После ми става тъжно и продължавам пак сама със себе си в моите си дейности. На никого вече не искам да се опирам, да не възлагам надежди, ама искам и на мен  да не се опират.

Хм, типично за нас.
Лутаме се. Сложно ми е да синтезирам.
Когато бях на 20на, мислех, че хората се раждат добри, но животът ги прави лоши.
На 45+ мисля, че хората се раждат лоши и животът, дисциплината, работата върху себе си изграждат добрия човек.
Истината е някъде там, Мяуче, Камея, не се затваряйте така, аз приемам всеки такъв какъвто е.
Ако прекалено много дразни, тогава го игнорирам, но идеални хора няма, включвам и себе си.
Не  е лесно да си сам, въпреки че съм съгласна с това, че се раждаме сами и умираме така.
  Дълбоко в себе си, всеки се чувстава самотен, предполагам  .
Почти винаги съм позитивно настроена, не чак до Стокхолмски синдром, но търся доброто в човека.
Тази настройка обаче понякога ме кара рязко да зачеркна някого. В смисъл, търпя, търпя глупостите, обаче в един момент тегля чертата и приключвам. Завинаги, няма назад, няма прошка. Лимитът се изчерпва.

MoiraineD, откривам себе си в написаното от теб донякъде. Още не мисля, че хората се раждат лоши. Още вярвам, че щом аз съм честна, открита, отворена към хората, и те са такива с мен. Е, чак толкова наивна не съм. Не към всички хора, а към тези, които съм допуснала до себе си. Но... бързо обстоятелствата ме опровергават. Другото нататък е точно така!
Рязкото зачеркване... Ех, ама точно така съм! Днес преживях поредно разочарование от хора, които смятам за най-близките си приятели. Смятам? Смятах? И миналия път ревах като малко дете и страдах, нооо... днес се ядосах! Което не е добре. За тях! Оплетоха се в лъжи, един през друг, в безсмислени обяснения, които обърнаха в обвинения, че всъщност не те, ами аз, защото нападението е най-добрата защита. Обърнаха го в страдалчество и "ще мрем, защото всичко и всички са против нас, а сега и ти". Аз това, дето против тях нали... Да, ама някак си днес не се връзвам като миналия път. И май ще зачерквам.
Преди две години зачеркнах 40 годишни отношения, които от позицията на времето не мога да нарека приятелство, защото преценявам, че всъщност са били еднопосочно такова. И след поредното предателство, което по своята стойност дори не беше толкова голямо колкото някое от предишните, които бях простила в името именно на приятелството, в което съм вярвала, просто казах край! Но пак не плаках и не страдах като предните пъти, а пак се ядосах. Значи това е - ядосам ли се, всичко си е отишло и тегля чертата. Защото иначе го преживявам тежко и трудно, а сега ми е безразлично, само съм ядосана на поредния опит някой да ме предаде. По това вече ще познавам кога идва краят на едни отношения. То не останаха много, с които имам отношения, заслужаващи вниманието ми и да ги споменавам... Мога роман в няколко тома да напиша за хората, на които съм давала всичко от себе си като съм пренебрегвала децата си и съпруга си, за да им помагам... И за това как те после са се отнесли с мен. И не, не се смятам за вечно онеправдана. Ние сме пословични в това да се раздаваме за някого, за сметка на най-близките ни. Везните живеят, за да са полезни за някого, да са отдадени, да пренебрегнат себе си в името на тези, които са заобичали истински и са приели за приятели!

~Lily~ , .
(Знам, че според правилата на форума не се допускат такива постове, но нямам какво да добавя повече.)

Моята порода е малко по-различна, аз по начало съм затворен тип, по-трудно допускам хора близо до себе си и се уморявам да поддържам отношения извън семейството (за което не съм само аз виновна, но това е положението).

Това от една страна. От друга пък многократно съм опитвала да завържа нови отношения, а насреща - отпор (независимо от зодията). Хората просто не желаят ангажименти. Може би защото се ориентирам към майки, с които да общуваме покрай децата (като най-удобно и дефакто единствено възможно за момента), а пък те всички, за разлика от мен, общуват и с хора от миналото си, както и с хора в службата и/или средата, в която живеят (ако са от др. град примерно). Аз на миналото общо взето съм теглила черта, а служебно почти не общувам, защото работя от вкъщи и само компютърът ми е приятел (а покрай него форумът и ФБ).

И макар че още не съм 45+, горе-долу нещата се стекоха както при Лили. Не останаха приятели от живота „преди“. Предателство от страна на приятел съм преживяла само един единствен път и не мога да го простя, тоест прощавам, но не забравям, нещо си стои някъде там, дълбоко в центъра. Продължавам криво-ляво отношения, защото и работим в една област, и имаме общи други познати, а и сме формално свързани, но...

Иначе разочарования колкото щеш, че и продължават да се нижат... Понякога си мисля, че аз съм виновна, друг път - животът е виновен, но рядко стигам до извода, че вината е отсреща.

Единственото, поради което ми тежи от години, фактът, че не съм съвършена и вероятно не съм и чак толкова добра, е, защото преди години неволно съм отблъснала едно най-любимо същество на всички времена (жена везни), с което исках да поддържам приятелство (за първи и последен път в живота си), обаче тя изведнъж се отдръпна, напълно необяснимо. И т.к. не се сещам какво толкова съм казала и/или направила, много е вероятно да има външна намеса (клевета и пр.), и то именно от страна на съществото от по-горния параграф...

Както и да е, прекъсвам размишленията и слагам край на темата с това, че казаното от Лили много точно отговаря на характера ми. Ядосам ли се, значи край. И не е нужно изобщо да се караме, достатъчно е да изпитам гняв и негодувание, без да споделям със съществото, което го е предизвикало. Обичайно така се и случва.

И при мен е от веднъж - изпитам ли разочарование, ядосам ли се, натъжа ли се....гневна ли съм- край! Не се обяснявам, не чепкам отношения, не се изяснявам- това негатив ли е, плюс ли е - не ми се мисли сега какво е, ако ще и незряло да е - все едно, но съм такава. Не търся разговор с отсрещната страна. А мине ли време и видя ли, че човекът не ми липсва и не го мисля, значи съм на прав път.
    Късам отношения и с хора, които не са ме предали, а просто са ми вече безинтересни, няма с какво да ме обогати общуването с тях.  Не губя време в безполезни връзки със случайни хора.
Като бях по- млада, се насилвах да спазвам благоприличие, поддържах от култура и кумува срама отн-я, но от 5 години насам изобщо не се зоря в тази посока.  Все повече се затварям и все повече се дистанцирам от неполезни в най-общия смисъл на думата хора. Уморена съм от контакти с много хора на раб.място, на това го отдавам.

Мяуче, ще направиш ли опит да изясниш казуса с любимата приятелка Везни относно причините за отдръпването й ?