Песен за огън и лед 28 - Those are brave men... lets go kill them

   — Мирът се гради на доверие. Да не искаш да повярвам на…
   — На Кралеубиеца, да. На клетвопрестъпника, който уби горкия тъжен Ерис Таргариен. — Джайм изсумтя. — Не за Ерис съжалявам, а за Робърт. „Чувам, че те наричат Кралеубиеца — каза ми той на пиршеството в деня на коронясването си. — Само гледай да не ти стане навик,“ И се засмя. Защо никой не нарича Робърт клетвопрестъпник? Той разкъса кралството, но аз съм този, чиято чест не струвала колкото едно говно.
   — Робърт направи всичко, което направи, от любов. — По краката па Бриен се стече вода и се сбра на локвичка около стъпалата й.
   — Робърт правеше всичко от гордост. Заради жена, красиво личице, — Той стисна юмрук… щеше, ако имаше ръка. Болката го жегна чак до рамото, жестока като смях.
   — Той тръгна, за да спаси страната — настоя тя. „Да спаси страната!“.
   — Ти разбра ли, че брат ми е подпалил бързея на Черна вода? Адският огън гори и във вода. Ерис щеше да се окъпе в него, ако смееше. Таргариените бяха луди по огъня. — Главата на Джайм олекна. „От топлината е. От отровата в кръвта ми, остатъка от треската. Не съм на себе си.“ Отпусна се отново, докато водата покрие брадичката му. — Белият ми плащ подгизна… него ден носех златните си доспехи, но…
   — Златни доспехи? — Гласът й прозвуча някъде отдалече, много смътно.
   Той се отпусна и се понесе в топлината и в спомена.
   — След като Танцуващите грифони загубиха Битката на камбаните, Ерис го прати в изгнание. — „Защо го разказвам на това нелепо и грозно дете?“ — Най-после бе осъзнал, че Робърт не е само един разбунтувал се владетел, когото може да съкруши с едно щракване на пръстите, а е най-голямата заплаха, пред която се е изправял домът Таргариен след Демън Блекфир. Кралят вежливо напомни на Лувин Мартел, че държи Елия, и го изпрати да поеме командването на десетте хиляди дорнци, които идваха по кралския път. Джон Дари и Баристан Селми заминаха за Каменната септа, за вдигнат каквото е останало от мъжете на грифоните, а принц Регар се върна от юг и убеди баща си да преглътне гордостта и да призове баща ми. Но от Скалата на Кастърли не се върна нито един гарван и това още повече уплаши краля. Виждаше предатели навсякъде, а Варис винаги му беше подръка да му посочи онзи, когото е пропуснал. Така Негова милост нареди на алхимиците си да заредят запаси с адски огън из целия Кралски чертог. Под Септата на Белор и бордеите в Квартала на бълхите, под конюшни и складове, при всяка от седемте порти, дори в мазетата на самата Червена цитадела.
   — Всичко беше подготвено в пълна тайна от шепа майстори пироманти — продължи Джайм. — Не се доверяваха дори на собствените си послушници. Очите на кралицата се бяха склопили преди години, а Регар беше зает със събирането на армия. Но новият жезъл и кама на Ерис, неговата Ръка, не беше съвсем глупав и след като Росарт, Белис и Гаригус влизаха и излизаха ден и нощ, стана подозрителен. Честелд, така се казваше. Лорд Честелд. — Изведнъж си го спомни, с разказа. — Мислех го за страхливец, но в деня, в който се противопостави на Ерис, беше намерил кураж отнякъде. Направи всичко, каквото бе по силите му, за да го разубеди. Спореше, шегуваше се, заплашваше, а накрая започна да го умолява. След като не успя, откъсна служебната си верига от врата си и я хвърли на пода. За това Ерис го изгори жив и овеси веригата на врата на Росарт, любимия си пиромант. Същият, който опече лорд Рикард Старк в собствената му броня. През всичкото това време стоях в подножието на Железния трон в бялата си ризница, неподвижен като труп, и пазех своя суверен и скъпите му сестрички.
   — Моите Заклети братя бяха далече, както разбираш, но Ерис обичаше да ме държи до себе си. Бях син на своя баща и затова не ми се доверяваше. Искаше да стоя там, за да може Варис да ме следи ден и нощ. И аз стоях. И слушах всичко това. — Джайм си спомни как блясваха очите на Росарт, когато разгръщаше картите си да покаже къде трябвало да се разположи веществото. Гаригус и Белис бяха същата стока. — Регар посрещна Робърт при Тризъбеца и знаеш какво се случи там. Когато вестта пристигна в двора, Ерис отпрати кралицата си на Драконов камък с принц Визерис. Принцеса Елия също трябваше да замине, но той го забрани. Кой знае защо, му беше хрумнало, че принц Лувин трябва да е изменил на Регар при Тризъбеца, но реши, че ще опази верността на Дорн, докато държи до себе си Елия и Егон. „Предателите искат моя град — чух го как каза на Росарт, — но аз ще им дам само пепелища. Нека Робърт да царува над овъглени кости и печено месо.“ Таргариените никога не погребват мъртвите си, те ги изгарят. Ерис беше решил да вдигне най-голямата клада в историята. Макар че, честно казано, не вярвам да е очаквал, че наистина ще умре. Също като Ерион Светлия огън преди него, Ерис си въобразяваше, че огънят ще го превъплъти… че ще възкръсне отново, прероден като дракон, и ще Превърне в пепел враговете си.
   — Нед Старк препускаше на юг с авангарда на Робърт, но първи до града стигнаха силите на баща ми. Пицел убеди краля, че неговият Гарант на Запада е дошъл да го защити, затова той му отвори портите си. Единственият път, когато Варис наистина му бе нужен, но той го пренебрегна. Баща ми не се беше намесил във войната, размисляше над неправдите, които му бе нанесъл Ерис, и смяташе домът Ланистър да мине на печелившата страна. Тризъбецът му помогна да вземе решението си. На мен се падаше да браня Червената цитадела, но разбирах, че сме загубили. Пратих да помолят Ерис да ми позволи да сключа примирие. Човекът ми се върна с кралска заповед. „Донеси ми главата на баща си, ако не си предател.“ Ерис не приемаше поражението. Лорд Росарт беше с него, така каза пратеникът ми. Знаех какво означава това… Когато се натъкнах на Росарт, беше облечен като обикновен ратник, бързаше да влезе през малката порта. Първо убих него. След това посякох Ерис, преди да е намерил някой друг да отнесе заповедта му на пиромантите. Няколко дни след това излових останалите и също ги избих. Белис ми предложи злато, а Гаригус заплака за милост. Е, мечът все пак е по-голяма милост от огъня, но не мисля, че тази милост много му хареса.
   Водата беше изстинала. Джайм отвори очи и се взря в чукана на отрязаната си десница. „Ръката, която ме направи Кралеубиец.“ Козела го беше лишил и от славата, и от позора, с един замах. „И какво ми остави? Кой съм аз сега?“
   Грозното момиче изглеждаше нелепо, стиснало кърпата до жалките си гърдички и с дебелите си бели крака.
   — Да не би да онемя от разказа ми? Хайде, прокълни ме или ме целуни, или ме наречи лъжец. Каквото и да е!
   — Ако това е истина, защо никой не го знае?
   — Рицарите на Кралската гвардия са се заклели да не издават кралските тайни. Да не искаш да си наруша клетвата? — Джайм се изсмя. — Да не мислиш, че благородният лорд на Зимен хребет е искал да изслуша жалките ми обяснения? Такъв доблестен мъж. Трябваше само да ме погледне, за да отсъди, че съм виновен. — Джайм рязко се изправи и водата потече студена по гърдите му. — С какво право вълкът съди лъва? С какво право?! — Разтрепери се и когато се опита да излезе, чуканът се натресе в ръба на коритото.
   Болката го вцепени… и изведнъж къпалнята около него се завъртя. Бриен го подхвана, преди да падне. Ръката й беше настръхнала като патешка кожа, студена и тромава, но беше силна и по-нежна, отколкото бе допускал. „По-нежна от Церсей“ — помисли Джайм.
   — Стражи! — извика грозницата. — Кралеубиеца!
    „Джайм — помисли той. — Казвам се Джайм.“