Взаимопомощ

 първите дни някой й беше казал, че всъщност сестра й е умряла и няма да се роди никога....Как може осъзнат човек да каже това на дете,не не човек извинете изрод.Аз ако съм била наблизо така ще го плесна,че 3 дни да лежи на пода.Има много лоши хора по тоя свят.А за вирусите аз докато бях бременна не съм се разболявала,да пази господ и следващия път,но и както каза не съм и внимавала кой знае колко,защото имам силна имунна система,именно всеки  път като си болен става по-силна,та ромчетата затова, голи, боси и здрави.А за имунната с-ма май биозин мама е по-добре,тя  
фолиевата к-на е по -скоро за репродуктивната с-ма и да се избегнат някои тежки заболявания.През бременността я пих почти през цялото време и може и това да е помогнало също.А щом имаш малко дете,най-добре не я пускай на детска като забременееш,защото от там най-много вируси идват.

И аз не се сещам за бременна, поне от моите познати, която да не е боледувала ... първите месеци са най-опасни, когато се оформят органите. Ако тогава нещо се обърка .... но пък и да не обърка тогава, после пак може Да се молим другия път нищо да не се обърква и догодина по това време да дундуркаме бебета! Психоложката ми помага да, ходя още но вече разговорите не са за това. Тя ми разказа за етапите на мъката и за това, че трябва да се преминат, един по един. В противен случай нищо не става. Последният етап е на сбогуването ... когато си приел загубата, пишеш (например) писмо на детето, в което му казваш всичко, което ти се иска и пускаш емоциите да си идат. Но само мисълта за това ме разревава и аз отказвам да се сбогувам. Не съм готова още и не знам кога ще съм. Не мога да пусна още малката ми душичка никъде. Та тя каза, че не е нужно да се насилва човек да минава през фазите, някои минават по-бързо, други не. Та говорим за други неща свързани с мен, работата, семейството, раЗни минали неща, които са ме разстройвали ...

Защо да се сбогуваш,вярвам,че детето ти ще бди над вас през целия ви живот,ще бъде,част от семейството,макар и от другата страна,а един ден дори ще сте заедно.Аз си представям как моето семейство е там и се радват на малката,спокойна съм,че има кой да се грижи за нея,защото имам много починали близки и все добри хора.А и как да пуснеш детето си,то вече си е отишло,можеш единствено мисълта за него да изтриеш,а това е абсурдно.А може и аз да не вдевам какво очаква от теб психолога.Но разговора дори за странични неща помага.А мъжа ти се радвам,че те подкрепя,като и той взима мерки,повечето мъже не приемат,че и те също имат участие в целия период и,че също трябва да се пазят,за да пазят вас и бебето.Един ден ще направите още една душичка щастлива,че е при вас.При моето детенце си представям,баба ми,вуйчо ми,имам и неродено братче и милион животни,защото съм имала много,та ще има и с кой да си играе.Ако и ти имаш някой починал роднина,можеш да си спокойна,че има кой да се грижи за бебчо.

Всеки човек преминава през тези етапи, за които говори Делфинчето. Но колко дълги ще са те при всеки човек е различно. Аз ще ви разкажа как го почувствах аз (ние).
Бебето се роди на 17 февруари. Бяхме смазани...Нашите деца са по- големи и затова  разбраха самата истина, че тяхното братче се е родило мъртво поради незнайна причина. Още в болницата ни предложиха всякакъв съпорт, включително и да викнат православен отец, психологическа помощ и прочие. Попитаха ни как е името на бебето, но аз им казах, че това бебе не е вдишало глътка въздух, не е живяло, за да бъде кръстено. Записаха го бебе + фамилията ни. Така го водят по всички документи. Настъпи момента, в който ни попитаха как ще бъде погребано бебето и къде. Това не го очаквахме, защото в БГ знам, че това не се практикува. Не искахме да има гроб...Това щеше да ни убие още повече...Затова предприехме кремация. Казаха ни в коя погребална агенция ще бъде доставен праха на нашето бебе и ни казаха когато решим да отидем да го вземем. Вярвате ли ми, че намерихме сили да отидем чак юни месец? Да, на 8- ми юни почувствахме, че сме готови да отидем да си го вземем. Бяхме само двамата с мъжа ми, децата бяха на у-ще. Взехме  урната и отидохме на езерото. Аз я отворих и разпръснах праха на моето бебе над водата, която после се влива в океана. Моето бебе е навсякъде, то е в съзнанието ни и винаги ще бъде, докато дишаме на тази земя, то е в природата, която толкова много обичаме, то е може би в Рая, то е във вселената...
А за това как е изглеждало попитах докторката и тя ми каза само три неща: красиво бяло бебе, тежащо 3.500 кг и с много коса. Това знам за него, но винаги мога да отида да го видя, когато реша, защото файла ми с всичките му снимки се пази в болницата.  Но ....този момент не е настъпил още. Не го чувствам още, макар да минаха 6 години от тогава. Не съм готова още за този момент.

http://www.hera.bg/s.php?n=1802

Тези неща има предвид психоложката, просто всеки човек ги минава различно ... и явно от разговорите с мен установява, че съм още в началните фази. Много често майките на мъртви деца минават през още по-труден момент на това да се питат след като нямат живо дете, майки ли са изобщо? Особено както казва a_tita, аз моята дъщеря не я видях и не я погребах, защото реших, че няма да го понеса. Имаше после разправии относно каква е причината, бяха объркали?? пола в епикризата, пишеше че е момче с мозък нормален, а то не беше така ... и един филм, в който се питах това реалност ли е? Аз всъщност бременна ли бях? Родих ли дете? Какво е това дете, как да се скърбя за нещо, както не знам за какво? Освен това ми беше много трудно да се настроя на вълната, че имам 2 деца, не е моя вина че едното е починало. И така трябва да отговарям на този въпрос. Първият път на една вечеря с много познати за мен хира, които ме познаваха всъщност след тази случка, говорехме за децата си, показвахме си снимки. Аз разказвах нещо за дъщеря ми и единият младеж каза-страхотна е истинска принцеса ме пита най-чистосърдечно - само тя ли ти е? Съответно на секундата очите ми плувнаха в сълзи, но реших че сега е първия път за това и казах- не, имам две дъщери, но малката почина наскоро. Настъпи гробовна тишина на масата и до края на вечерта почти никой не посмя да говори с мен. Но аз почувствах облекчение, че най-накрая бях признала съществуването на Михаела така щяхме да я кръстим.
Просто аз минавам през тези фази по-бавно явно и може би сега съм в депресията ... не мога да се определя, скърби ми се и това е!

Делфинче, моето дете щеше да носи същото име, но в мъжки род. И да, и аз като теб винаги казвам, че имам 4 деца, но едното е починало и наистина в началото моментално ми се пълнеха очите, когато изричах тези думи, но ми олекваше, независимо, че цялата се тресях в истинския смисъл на думата и гласът ми трепереше сякаш заеквах.
Аз и моя мъж излязохме от "дупката" с много, много разговори, споделяне на страданията ни и със страшно много ходене пеш с километри, разходки, каране на колело  и природа.

Това с имената вече почва да ме притеснява,на всички до тук са имена на ангели и божествени неща,започвам да се замислям в символиката на името.dol_phine твоя процес на скърбене са го затруднили още повече,с всички тези грешки,които са направили лекарите.А фазите на скърбене  при мен връхлетяха,една след друга,но няма къде да пускам детето си,нея я няма осъзнавам го,но няма кой да ме убеди,че това е края,един ден ще продължим заедно.Минах през фазите,но мисля,че само гнева не успях да преодолея,бясна съм на всички лекари,че са толко безотговорни,защото ако ние бяхме допуснали някаква грешка или минимум да не ходехме на прегледите и да пиехме витамините,щяха да ни направят най-безотговорните родители на света.И всяка от нас е майка,без значение,че не сме с децата си,били сме бременни,износили сме ги,родили сме ги и сме дали цялата си обич,което е най-важното да обичаш детето си,че по телевизора като ги гледам какви ги има,през бременността си сме дали повече обич,отколкото те за цял живот.Не можем нищо да променим трябва да приемем съдбата си такава каквато е,казват,че Бог дава изпитания на силните и ,че от всяко едно има поука,само не знам каква трябва да ми е поуката от всичко,което се случи.

Всеки преминава през фазите. Даже ди мисля, че може и да се връщаме към някоя уж след като сме я преминали. Живота продължава, но няма как да забравим нещото, което ни се е случило. Сбогуване в истинския смисъл на думата ... как да се случи като те завинаги ще са в сърцата ни, но не и в ръцете ни. Дай Боже всичко, което ни се е случило да остане зад гърба ни, да видим един ден поуката, защото и аз не мога да я намеря. Какво, да не би да сме лоши хора? Не, ама на нас се пада тази „чест”.
Това с имената и аз не го разбирам. Холяма ирония, та нали има хора с тези имена, защо нашите трябва да са на небето. Въпроси много. Отговора е един - да сме силни и да гледаме напред.

Сбогуването като своеобразен ритуал имам предвид, което е равно на приемането ... Когато почине човек, който е бил жив, има ритуал по изпращане, и така за близките е по-лесно да приемат смъртта. А аз съм много объркана именно тук - не видях детето си, не го изпратих, не се сбогувах с него, дори на моменти се чудя реалност ли е това или не. Чувствам че трябва да напиша нещата, които ми напират да й кажа, колко съжалявам, колко я обичам, как си я представям всеки ден, как съм я чакала .... обаче нямам сили за това. И тук изпадам в един порочен кръг, че ако направя този “ритуал”, ако я изпратя и се сбогувам, ще трябва да приема че я няма, а не мога да го направя ...
И аз това слушам, че от всяка случка си имало поука, с времето съм щяла да разбера - къде е поуката от това да загубиш дете? Няма поука, има жестокост. Не знам къде е моята поука, просто не знам.

Това със сбогуването може би трябва да го направиш,така както го описваш.Нищо няма да се промени,но може би ще се успокоиш,че си казала на детето си колко го обичаш.Аз всяка вечер заспивам с мисълта,че не съм могла да и кажа довиждане дори,да я докосна и целуна,да и кажа,че я обичам за да знае,че не съм я изоставила.Това е най-тъпата практика-да не ти дадат детенцето ти,дори да я погледнеш.Надявам се,че знае колко много я обичам и ,че винаги ще е така,до сетния ми дъх и ще чакам този ден за да съм с нея.Наскоро я сънувах,молих се да я сънувам и една нощ я сънувах,Бях щастлива и спокойна,дори само в съня си това ми даде малка утеха.А може би,не да се сбогуваш,а просто и кажи колко я обичаш и всичките ти надежди и мечти,тя ще те чуе и ще намери своя начин да ти го покаже.Дори да се сбогуваш,щом е в мислите ти,значи е с теб.А поуката ни може би е да не се доверяваме на другите,в случая на лекарите,да не се радваме на щастието преди да е дошло и да не се успокояваме прекалено,че всичко ще е супер,в момента в който го направих се случи най-лошото,дано не е това поуката,защото хо този начин света ще е по-гадно място,дори от сега .
П.п имам въпрос,ако не желаете кажете,ще ви разбера,ако искате само кажете.Та много искам да почета детето си по някакъв начин детето си,но не знам как,хрумна ми само да напиша името и,ако искате да запишем имената на децата си на първата страница.Не знам защо ,но чувствам,че така всички ще знаят за тяхното съществуване и няма да са просто както пише в аутопсията fetus mortus,ако се бяха родили без усложненията,щяха да са бебета,а лекарите се опитват да ни втълпят,че е просто ембрион,тази фаза е минала от много отдавна.Ако някой има някаква друга идея да сподели,много ми се иска да направя нещо за нея.

Това е малката разлика при нас. Моето дете си получи името - Рая и така си е записана във всички документи. Нямам нищо против да им напишем имената най - отпред. Та те винаги ще да с над и в нас. Сбогиването, като ритуал, спореф мен би те успокоило. Ще знаеш, че си изказала това, което си искала, а защо да може да го направиш само един път. Не може ли в тежък момент да записваш това, което би и казала ако беше жива. Не знам...
Аз видях детето си и я докоснах, болката не е по - малка. Това, че не сте си видели дечицата си не теябва да ви измъчва.

А някой знае ли как да вмъкна текста на първата страница,че нещо не откривам как.Момичета нещо се усещам тези дни,че от време на време правя и мисля нелогични неща и после се усещам,дали съм разсеяна или нещо друго не знам дано отмине този период.А за това да се пише на листче какво искаш да и кажеш може да пробвам,Аз съм си направила тетрадка,която пазя като очите си, в нея си записвах всичко,което съм усетила от бременността и понякога като си я чета и се учудвам от някои неща,но поне няма да забравя нещо.Мислех да и направя албумче,което да и дам като порасне,но явно няма да стане.Дано следващия път да имам тази възможност и смятам да си записвам още по-подробно.

Миличка и бях така, не можех да си върша работата като хората, по едно време ... Главата ми се мотаеше непрекъснато, тръгвах за някъде, после се хващах, че не знаех за къде и за какво съм тръгнала, забравях елементарни неща. По някое време през деня се стрясках, че не помня къде е детето? На градина закарах ли я, не ли? Да не би да съм я оставила някъде? И разни други такива От хормоните, трябва да се нормализират до към третия месец. Аз тогава направих купища изследвания, всеки ден си откривах нещо ... реших че съм отключила нещо на щитовидната жлеза от стреса или още по-лошо ... майка ми е лекарка, през ден й звънях да я питам какво да си изследвам днес Филмирах се непрекъснато, но всичко си беше наред. Сега са ми доста по-редки тези моменти. Ще отмине и това!

Това най - вероятно е нормално състояние, защото и аз съм така. Една разсеяна и много забравям. Ама забравям елементарни неща. Много съм разсеяни. Препускам от мисъл в мисъл и така.  Най - вероятно защото съзнанието ни е заето от други неща. Представям си самото раждане и как се молех докато гледах всичко, което и правят. Все си виках "ей сега ще изплаче". Ама не! Много болезнено ми беше да се обадя на съпруга си и да му кажа новината, че трябва да дойде, защото детето ни няма да се събуди. А той като ме чу и как възкликна "Ей, това обаждане чакам цял ден"... Направо ужас.
За вмъкването на страница и аз не знам. Ти като създател на темата, нямаш ли някакви опции, които ти се откриват.

Сега като се замислих за вмъкването на страница, та ако не намериш как да вмъкнеш страница, защо просто не редактираш първият си коментар и там да добавиш информацията.