Паническо разстройство - 32

Тъкмо излезе от печатница, надявам се да даде отговор на тези, които го търсят.

Повече инфо, поръчки: https://yankobbb.wixsite.com/mysite
https://www.facebook.com/yankoboyadzhievauthor/?__xts__

• =31.[1481460849%2C%22intro_card%22%2C%7B%7D]

Ловли, ако ти кажа, че моите страхове бяха същите, сигурно няма да ми повярваш! Страх да не остана сама. А аз съм едно дете. Не зная на колко години си, но искам да ти кажа, че никога няма да останеш сама. 🤗 Ще имаме дечица някой ден, имаме приятели, а и също ще създаваме нови. Явно ти е самотно сега и затова разсъждаваш така “изкривено”, също както аз бях. Плачех на мм какво ще правя, ако умре 😂 И си представях, че оставам сама в апартамента и никой не ме поглежда. Това е само в мислите да знаеш. Няма как да се случи-ще имаме деца и после внуци. А винаги можеш и да правиш добро като помагаш на някого по някакъв начин и никой няма да те забрави. Има хора наистина останали сами, но дали разсъждават така? Дали мислят негативно? Живеят си кротко и спокойно-одеве като ходих в парка беше пълно с компании баби и дядовци по пейките, много мило ми стана. Има живот в тях! И не са унили. Никога няма да си сама, освен в мислите си ❤

Относно оставането сам. Снаха ми и майка й помагат на една жена, която наистина  е сама - мъжът и синът й са починали, тя е на възраст, трудно подвижна. Снаха ми я водеше до болницата когато я оперираха, после на превръзки, посещават я периодично. Така че пак се намира кой да е около нея. В действителност рядко се случва някой да остане наистина сам, освен ако не е злобар, който отблъсква всички от себе си.

Ех, момичета, благодаря ви, че ми повдигнахте духа. Дани не се изненадвам, че и ти си имала подобни мисли. Явно са типични за ПР. Но ти си и по-млада от мен. Аз съм вече на 35+ и се нагледах на какво ли не в тоя живот. И не знам вече...не тая големи надежди да намеря подходящ човек за себе си. Дай Боже да имаме и деца и внуци, ама за себе си не знам имам ли време още..
Но си права и ти. Възрастни хора има, децата по чужбина, но те не губят дух. Излизат с връстници по градинките и така. Самотата и тя е в главата. В мойта глава е много плашеща и ужасна. И точно си представям как умирам и като се размирише ме намират. Въртя я тая картина до ПА. Вчера едвам се овладях да не лудна.

А вие не знам и в какви градове живеете. Но в София за мен стана страшно. Егоист до егоиста. Никой не поглежда другите. Затворени всички със своите проблеми. И намръщени хора. Само колко пари имат им е важно...като роботи са.

Pandachina, браво на снаха ти и майка й. Добре че има такива хора, защото аз както казах баща ми с 3 деца и 4 внука накрая беше много сам - а е бил винаги грижовен и прекрасен баща и дядо. Но някак си успя да отгледа егоисти. Е, имаше ни нас. Но не беше честно.

ако се замислиме на село не е по-добре от София специално за такива проблеми от този характер. в София си анонимен и не се занимават хората с теб а селските клюкарки ще те разнасят по целата околия.

lovely, егоистите са навсякъде според мен. Повечето хора смятат ,че най-важни са те самите, очакват другия човек да се съобрази с тях без да им мине през ума, че биха могли за разнообразие те да се съобразят с някого. Но все още се срещат и човечни хора. Може би животът стана твърде суров и всеки се затвори в своята си черупка, гледа на него да му е добре, за да оцелее - вероятно някакъв природен инстинкт.
Аз самата съм възпитана винаги да се съобразявам с хората и често съм пренебрегвала себе си, за да угодя на друг. В резултат на това се превърнах в идиот в очите на другите. След поредица от събития се оказах на ръба на депресия и потърсих помощ от психотерапевт, благодарение на когото успях да осъзная, че трябва да се погрижа и за себе си, а не винаги да угаждам на другите, особено когато на тях не им пука за мен.

lovely, навсякъде има егоисти, но това, което даваш за пример, не е точно егоизъм. Да, всеки си носи бремето и въпреки, че животът е ценно благо, има несами хора, страдащи много по- тежко.
Мислите ти не са симптом на "заболяването" а негов катализатор. На тая земя сме, за да живеем, а не да треперим дали няма да се затрием и кой ще ни открие, като засмърдим. /Нямам предвид yolo- тренда, а живота в цялостта си- и с гадните, и с хубавите моменти/.
Няма смисъл да се мисли толкова напред, не се знае кой какво го чака утре.

Колкото по- рано приемем факта, че минаваме и си заминаваме за нищожно време, демек не се взимаме толкова насериозно, толкова нещата стават по- лесни и осъзнаваш, че по- добре да си оползотвориш времето.
Не прави грешката да създаваш деца заради егоизъм и самота. Те се правят, за да се грижиш за тях и да дариш живот, а не за да се грижат за самотното ти дупе.

pandanchina добре го е описала, но мисълта, че ти страдаш, а другите (които със сигурност си имат проблеми, понякога по- сериозни) са се наредили егоист до егоист не е ли сама по себе си точно егоистична, че той самият е най- важен и дърпа черджето към себе си.

Аз също съм възпитавана така. Не само, че все се съобразявам, което ми носи имиджа на твърде мек човек, но и не мога да подмина човек, който виждам че има нужда от помощ. Винаги опитвам с нещо да помагам на приятели, на съседи и на непознати, до колкото мога (повече преди, сега съм се затворила в черупката си и аз). Потриса ме много повече безразличието към истински нуждаещите се, отколкото към такива като мен. Като видя поредния зов за помощ във фейса и сърцето ми се свива. Както казах най ми се уплаши окото като видях по хосписите какво става, там в края на живота си хората на какво са подложени (не във всички хосписи, но в някои е особено страшно). Да не говорим, че близко наше семейство с доста големи финансови възможности остави там и майка и баща буквално да гният, не че са били лоши родители, ми просто така...без някакви специални мотиви. За тях това беше съвсем нормално. Старите да не им се пречкат. Това с правото на младите винаги, все те да са важни, което сега е модерно ми е малко извратено на мен. Все това се говори - младите са важни. Добре де, те младите не са млади вечно, все ще остареят и те.

Суров стана живота наистина. Затова и коментирах за София, защото тук особено се усеща. Е, да имаш анонимност, но то е имагинерно. Хем пак си те гледат на криво ако не си като другите, хем пък никой не го интересува особено. Това си е една странна комбинация...

А това за размислите ми за дете, за да не съм сама аз го виждам също егоистично и глупаво. Желанието не бива да е продиктувано от такива мисли. Затова и казах, че просто усещам, че това е дъното.
А и е също вярно, че тия мисли са ми катализатор, но трудно ги контролирам.

Може би имаме предвид  различни неща. Но за да обясна това, което визирам ще навлезна в подробности, които не са част от темата. Иначе съм съгласна с теб - всеки е малко или много егоист, ако прави нещо за своето добруване и това на близките си, защото е много възможно по някакъв начин това, което прави да е в разрез с нечии други интереси. И всъщност мен психотерапевтката се опитваше да ме научи точно на по-голяма доза егоизъм, защото според нея той е необходим, за да функционираме по-успешно в социума.

Разбирам те. И аз съм горе- долу така, но не е толкова видимо на прима виста и по- добре. Меките хора, искащи да помагат винаги и на всеки, са плячка за другите "породи".

Pandachina, хората, които смятат, че всеки е малко егоист, обикновено не са егоисти
По- точната дума е "осъзнават".

Ловли, то не е гаранция, че като имаш дете ще те обгрижва. Децата ни бягат от тази държава. Съдя и по сина си, който уж е родолюбец, но го гледам, че реши да ходи на уроци, за да кандидатства за военен лекар, понеже искал да стане корабен лекар. На мен най-големият ми страх е от самотата. Имам прекрасни родители, обожаем и обожаващ мъж до себе си и 17 годишен прекрасен син, и пак се треса ежедневно, как ще се разпадна ако умра и мъжът ми е на работа. Треберя ежедневно някой от любимите ми хора да не се разболее. Уж пия АД/вече ги намалих до 1 вид/а постоянно съм тревожна и депресирана. Добре , че любимият всеки ден намира време да ме изведе сред природата, защото иначе ще лудна съвсем. Аз пък ,докато работехме в София бях по-спокойна и срещах много по-човечни хора, и имах повече приятели. В Шумен е страшно-пълно със завистливци и злобари. Така, че явно просто в България си е така.

Ама, че тема подхванахме. Аз съм първата, дето ще я намерят изгнила в леглото. Ми какво, живея на село, нямам никого, един луд баща не се брои. Синът ми е в Германия, с две деца, да не би да се сети за мен.

Та да си живеем живота, докато можем. Аз с който си харесам си лягам с него. А и защо вече не пия АД, ми пречи ми на алкохола, нали знаете за оня виц, значи трябва да се спре АД-то
На 48 съм, няма все още да съм здрава, силна и развратна, та за това съм, по-точно не съм му подкарала края.

Темата която сте подхванали наистина е кофти.Но и аз съм имала страх от самота и подобни на вашите мисли.И да ви кажа,приемам за вярно ,че възприятието за света около нас или поне част от него е грешно и затова сме в това състояние.Като цяло аз смърта не я приемам,има я част от живота е,но факт тежко и трудно я приемам.Но lovely ,до колкото разбирам страха при теб не е от самата смърт,а от това ,че си сама и ако евентуално нещо се случи никой няма да те намери.Страха ти е абсурден от какъвто и ъгъл да го погледнеш.Първо ти хич не си заумирала,че да го мислиш,никой не знае от сега ,кога,как и от какво.Второ дори и да приемем,че има минимален шанс това,което мислиш да се случи,то умирането е безвъзвратно ,всички рано или късно това ни чака и случи ли се просто край.Има ли значение изобщи нещо след смърта.Важно е как живеем,как се чуатваме тук и сега.Самотата в повечето случай ние си я правим и се изолираме заради ПР,живеем с нея и я търпим,но факт е,че ако положим малко усиля и можем да я победим.Затова е важно да търсим варянт да не сме самотни приживе.В днешно време не е толкова трудно с този интернет ,много хора са сами ,а в същност удовлетворени от суцялния си живот.А ако нещо ни се случи,ми за мен откакто вече ме няма е все едно ,кой,кога и как ще ме намери и какво ще направи.Важно е докъто сме тук да намираме смисъл и сили после вече едва ли има значение.
Така,че Фокси е права не губете време от живота да мислите неща,който не са в ваши ръце,а ми просто опитайте да живеете.

И аз за пръв път пия АД но да ви кажа не знам кое бе по-зле тия 2-3 седмици докато организма ми свиква или нервните кризи от преди. Какво толкова има по дяволите в това лекарство че се чувствах така?
И още нещо тезата депресията ще стане по-зле ако потънем в нея не е вярна.
Аз имам две много тежки изкарани депресии и двете съм лекувала сама или поне без лекарства- по време на едната бях бременна само лежах и нямаше как да пия нещо нито да правя психотерапия.
При другата ходех на психиатър спря ми ривотрила и само ревях по цял ден, по време на сеансите абе нищо не ставаше пак ревях и се отказах. След година година и половина някак се пооправих.
Лошото е че тези неща се натрупват и всяка последваща депресия ти тежи все повече. Аз така го усещам. затова този път реших да видя как е с лекарствата.
Разликата когато пием лекарства може би е че те вдигат по-бързо и тръгваш на работа, а без тях -трябва много време много спокойствие, много търпение и много разбиране, а ние сме в активна възраст и нямаме такова.
Тънката граница която лекарят трябва да усети е дали ще можеш без или с лекарствата да се справиш и с какви?

Lovely нормални са страховете ти особено ако си видяла това наскоро, ще отшуми вярвам. А защо не станеш приемен родител или да осиновиш какво лошо нищо егоистично няма в това ще се грижиш за дететнце какво по- хубаво?

Аз имах 2 аборта и една прекрасна дъщеря всички ми се чудеха каква драма правя от това но исках 2 деца и си казах ако не стане ще осиновя, но тайно никой не знаеше, защото и без това всички смятаха че правя драма от нищо при толкова бездетни семейства.
Искам да кажа много е лично, страховете ни пък още по.

Здравейте, боря се с депресия, ПА и тревожност вече повече от година и половина и моите ПА започнаха точно така - от страх, че ще остана сама. При най-малкото физическо неразположение започвах да си представям как след време, когато болестите станат неизбежни, ще се разболея, ще съм сама, няма да има кой да се погрижи за мен, родителите ми вече няма да ги има и аз ще съм сам сама на света. И моментално получавах ПА. Тази мисъл ме тормози жестоко и ми пречи да се радвам на живота. Да, знам че дори човек с 15 деца и любящ съпруг не е застрахован и може утре въпросният съпруг да го блъсне трамвая, а децата както казвате да избягат в чужбина и пак да остане сам. Знам го това, но въпреки всичко в момента като се разболея или получа мигренозна криза и нямам сили да стана една чаша вода да си налея (буквално) добре че майка ми и баща ми живеят наблизо. Но фактът, че на тези години (30) се налага да се грижат за мен защото просто няма кой, ме убива. Когато те са вече възрастни, аз ще съм сама и като се разболея какво ще правя? А и те длъжни ли са вместо да си гледат живота, сега след като вече са с големи деца, да се притесняват ежедневено за мен и да ме дондуркат?

Осъзнавам, че състоянието ми ме кара да възприемам нещата по един доста изкривен начин. Че много хора биха казали, както и ми го казват "това са пълни глупости, никой не знае какво му е писано", но за мен не са глупости. За мен това е нещо, което ме тормози ежедневно, нещото което ме вкара в порочния кръг на депресията и тревожността, от който не мога да излезна...