Ужасни, смешни срещи

Прибираме се в родния си град горе-долу по едно и също време и решаваме да се видим на по кафе. Кафето прераства в обяд и разходка, на която решаваме, че адски ни се ходи на море. Вече е 15:00 ч. ама така или иначе имаме половин час път, не е проблем. Обикаляме до другия край на града за кола, която се оказва заета, а това е единствения ден от близо година, в който колата ми беше в сервиз и не можех да я ползвам. В крайна сметка си намерихме кола към 17:00 ч. и тръгваме. Докато си вземем багаж, облечем се и се подготвим, докато отидем вече беше 18:00. Понеже отидохме в един курорт спряхме колата мнооого далеч и вървяхме пеш до морето. Още едни 30-40 минути. Най-накрая пристигаме благополучно, но времето вече не е същото - мрачно, готово да завали. Така и така сме отишли, цялата тази “организация” не може да отиде зян - влизаме в морето. Водата е страшно топла, мноого приятна. Стоим и си бърборим обаче облаците стават все повече и по-сиви. В крайна сметка решаваме да излизаме и да се сушим да тръгваме. Тъкмо сме се преоблекли и започва да вали като из ведро. Буквално се изсипва върху нас, а нямаме нито чадър, нито нищо. Колата ни е на другия край и няма как да стигнем по друг начин освен пеша. Така и така сме мокри решаваме да вървим до близкия базар и да си търсим дъждобрани. За жалост няма, но един човек изниква с гениалното предложение: “За какво са ви дъждобрани, бе, деца, вземете си един обикновен чадър за дъжда, ще се гушнете двамата и ще стигнете.” При моя поглед, че няма как да се гушнем приятелят ми реагира с: “Чудесна идея, давай го”. С едно детско шарено чадърче тръгваме двамата към колата, а дъждът продължава, ни най-малко не намалява. Вървяхме отново едни 30-40 минути, но този път под ненамаляващия дъжд. Тъкмо се разбрахме и спряхме да се караме как да държим чадъра, така че да пази и на двамата то взе, че спря и пристигнахме до колата. Нов проблем - и двамата сме мега мокри, седалките ще подгизнат. Суха хавлия, разбира се нямаме, то всичко ни е мокро. Новото гениално решение - ще седне само този, който ще кара, другият ще стои полуправ да не намокри, а хавлиите ще ги “прострем” на задната седалка, ще включим климатика и ще изсъхнат. Планът че не стана - не стана, нито един от нас не успя да си сложи колана и да стои полуседнал така че просто ги прежалихме седалките на колата и се прибрахме. По пътя решаваме да отидем до центъра набързо да си вземем нещо за хапване, че сме огладнели. Делничен ден е, лято е, градът не е много голям, няма да има никого, че да ни видят какви сме. Пристигаме ние, паркираме до центъра и се изступваме - мокри, рошави, изморени. За капак - точно в този ден има някакъв фестивал в града и съответно половината ни познати там. Един от най-неудобните въпроси, на който трябваше да отговорим след, разбира се въпросите кога сме се прибрали, двойка ли сме и т.н. беше: “Какво ви се е случило, че изглеждате така?” (В града ни мен беше капнала капка дъжд) и невъзмутимия отговор: “Ооо, не, нищо, ние по принцип така си изглеждаме.” Поне се наядохме, де.

Обажда ми се: “Хайде да минем да те вземем с малките ми братовчедки и да ходим на концерт”. Уговорихме се набързо, обличам се и ги чакам. Пристига заедно с две мега сладки принцеси, които нямат търпение да отидем. Настаняваме се, по-малката му братовчедка настояваше да седне между нас и гледаме. В един момент ме потупва той по рамото и ме пита: “Искаш ли след концерта да ходим да играем Монополи четиримата?” При което малката: “Еее, браво, ние като те молим не искаш, ама с нея искаш, така ли?”, при което той започна да я гъделичка. Както и да е, де, съгласих се мислейки, че ще отидем в едно заведение, в което има настолни игри. След края на концерта тръгнахме уж натам, но те тримата явно са имали други планове, защото в един момент спряхме, защото: “Сега се сетих, че трябва да минем през един магазин да вземем цигари на нашите, че до нас всичко е затворено.” Тръгнахме уж към магазина за цигари, а се озовахме пред тях. На въпроса ми нямаше ли да играем Монополи отговорът беше: “Ще играем, разбира се, но в нас, с момичетата забравихме на уточним” Стана ми мнооого неудобно, не исках да влизам, малкото момиченце започна да плаче да вляза, да ме увещава, да измисля планове: “Виж, ти я хвани за ръцете, аз за краката и ще я вкараме” при което неговият отговор беше: “Аз мога да си я нося и без ти да ми помагаш”. За да не стане още по-зле положението се съгласих да вляза, защото малката щеше да продължава да плаче, а като знам най-добрият ми приятел колко е луд като нищо щеше да ме вземе и да ме вкара. Ето я и най-неловката и ужасна за мен част: Родителите му са се събрали с родителите на братовчедките му, за да се видят, там бяха и баба му и дядо му даже. Компанията се забавлява и насред цялото това нещо отникъде цъфвам аз. Умрях от срам, че ме запознава с близките си по този безумен начин. Като цяло, че ме запознава беше странно. В крайна сметка играхме и Монополи четиримата, но това не заличи неудобството.
За тези, които ще попитат какво е толкова неудобното и защо сме приятели от 7-8 години, а не се познаваме с родителите си ще кажа, че сме го говорили и уж бяхме решили, че няма смисъл на ги запознаваме. Ние сме приятели и с мен се запознали в училище, семействата ни нямат общо. Разбира се, виждали сме се както аз с неговите, така и той с моите, знаят как изглежда мен и кои сме, но сме се виждали за буквално 2-3 минути за по едно “Здравейте” и това е. А за другото - по принцип съм доста притеснителна и никак не ми беше по вкуса този номер, защото хората си се бяха събрали да се видят, аз там работа нямах.