По план...смотана работа.

След години напразни опити, 3 забременявания и две раждания категорично мога да кажа, че децата не стават по план. Понякога може да е за добро... Когато губиш не знае какво печелиш

Днес майка ми, ми съобщи, че една наша позната е бременна. Тя пробваше 18 години, не знам място където  да не е била. Сега е на 42 и е бременна. Това ако не е чудо? Но как е издържала психически просто не знам. 

с много вяра и надежда, така е издържала...

възхищавам се на такива жени.

Милички като го чета това и заплаквам, колко е неспредсказуемо всичко..........и колко несправедливо............
От 6 години със супруга ми знаем, че ще дойде този момент да се заемем с мисли за бебе, но като че ли винаги се намираше нещо да осуети плановете ............... дали че нес ме имали финансова възможност...................после напуснахме България, каде ти бебе в чужбина ...................
Сега започват нови планове за постоянното ни прибиваване тук и шанса да си имаме собствено жилище.......... и какво, ако всичко се нареди...........какво, ако просто сме си само двамата ............... ............ и дойдели момента да имаме 
просто да не се случи ...................Да, точно по план трябва да стане и това е така отчайващо, ако зависеше от нас щеше да е толкова различно, щеше вече да го имаме.
Напоследък усещем, че съм достигнала до крайности, към година се измъчвам и тревожа, ако някоя нова позната или колежка забременее, като мина покрай детска площадка  ме обхваща такова  неописумо страдание и копнеж.
Като, че нещо изяжда чувство ми за женствентост .......... някаде бях прочела, че момичето става жена когато започне да има М-я, но се усеща найстина като такава тепрърва когато М-ята изчене след зачеването.
Особено чувство за малоценост което никога не съм усещала, страх и тревога изпълват дните ми,  .Страх, от факта,че трябва да чакаме, а никой не може да ни каже колко.Случва се някой колега да ни базикне ,, Аре бе к'во си губите времето,, и в такива моменти сърцето ми спира.
Думите са излишни зная.
Стига да се види само погледа спрял върху играещите си децица и да се заслушме в тихия гласец дълбоко в нас ни който нашепва: Време е и за мен, колко още чакане? Защо не аз?  .
Толкова ми се иска поне веднъж плановете да се докоснат до мечтите, да напълнят душите ни с надежда и копнежите да се превърнат в мъгла от спомени далече зад нас и кръглите ни коремчета.
 Сърдечно вярвам, надеждите ни не са напразни. 
 

Ива, мила, не намирам думи, с които да изразя своята съпричастност.
Кураж и търпение, нещата просто се случват, когато им е писано...

Вярвям,че има изход съпруга ми се вика какво като сме заедно от толкос време, та нали сме истинско семейство едва от година.
Казва ,,Таз година булка до година люлка,, но там някаде все си остава онази изскрица дето не дава мира на душата.

Ох колко ми е познат този копнеж... И как ми е стягало нещо гърлото като видя бременна жена или майка с бебе... Сега като се сетя пак очите ми се пълнят със сълзи... Мен докторите ме бяха отписали като майка. Но чудесата стават, трябва само да вярваме в тях 

Бу,плановете си остават понякога само планове.Ще си направиш следващ и той ще се окаже изпълним! Горе главата,и аз започвам да кроя планове за тригодишната разлика на децата ми!Пък ако стане!

ivalex Напълно те разбирам! 

И ние правихме планове, и аз повтарях "нека се нареди всичко и тогава" е, успяхме... вече имаме собствено жилище, много стабилна работа, и нищо не ни липсва... освен бебче (и отчасти здраве). Някой по-горе беше споменал много хубав израз "Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му за твоите планове" или нещо такова... За съжаление (поне при мен) плановете винаги се объркват... независимо от какво естество.

Нооооооооо това не означава че надеждата не остава... остава и то с пълна сила и до последно!

Стискам ви палци и ви пожелавам успех! И да споделиш всичко! 

Стига с тез планове и аз планирах пролетно бебе, да ама не, имам си една госпожица, която ме прекара през най - голямата жега преди три години. Тя стана когато най малко очаквахме и не сме мислили, даже се учудих как е станала. Декември ни беше изпълнен с много работа и нерви и най малко за това съм се сещала.
Ще стане когато спреш да го мислиш, ще видиш.

По план  трябваше да имам детенце вече на около 14-15 години. Да, ама не. До болка позната ми е и тихата бяла завист, и детският смях, който разкъсва сърцето ти, и въпросите "Кога", на които не можеш да отговориш, и надеждата, че ако спра да следя менстр. си, един ден тя ще ме изненада и няма да дойде.... Когато трябва да се радваш за приятелите, които с гордост ти съобщават радостната новина и трябва да скриеш сълзите, които сами излизат от очите ти и да преглътнеш огромната буца в гърлото и да се смееш заедно с тях... Когато си поканена да бъдеш кръстница и държиш в ръцете си детенце, което по план би трябвало да бъде твоето... Когато съпругът ти докосва гърдите ти, а ти си мислиш, че в този момент до гърдите си би трябвало да държиш малкото човече и да го храниш.... Дори само когато чуеш, че някой изрича думата "мамо".....  Да, можеш да си плануваш колкото си искаш... Но и Господ има планове за нас! А той стои високо! И GSM няма...  Остава надеждата, вярата и силата. И да се опиташ да направиш живота си смислен, да помогнеш на някого, да подкрепиш някого, да оставиш следа, макар и мъничка. 

Не мисля, че става , когато спираш да го мислиш.За мен това е природа и късмет.Първото ми дете стана от раз при много тръшкане и мислене.Второто го започнах с очаквания, че едва ли ще имаме такъв късмет и без да се впрягам толкова, но резултат все още няма.
Нормално е, когато искаш нещо-то да има винаги местенце в главата ти.Просто тук изкристализират тези неща, защото от всякъде надничат бебета, говорим, коментираме...И когато става въпрос за няколко месеца-ок, не ги мислим, но когато нещата се забавят, трайно намира място в съзнанието ти това и няма измъкване.едни успяват да го подтискат, други-не чак толкова, но не е срамно и лошо да го мислиш, когато го искаш и да споделяш това....очакването дали...кога...и при теб ще кацне щъткелчето...

Разбира се, че не става, но когато се намираш в ситуация, в която наистина нищо да не можеш да направиш в момента, съзнанието ти започва да измисля какви ли не неща само и само да се захрани с надеждата, че това ще стане, че ще прегърнеш бебчето си.