Слънце, пясък и мечти - бебе, скоро идвай ти !

Здравейте, момичета,
Не съм от най-активните тук, повече пиша в инвитро темите. Надявам се да орисам тази тема с късмет, радост и сбъднати мечти!
Пиша с надежда да ви предам кураж, сила и вяра!
В момента съм в 12-та г. с., бременна след шест инвитро опита, последният трансфер беше на тридневни ембриончета. Често нямахме изобщо ембриончета, яйцеклетките се оплождаха, но не се развиваха, така че това мъниче е повече от чудо.
Нашата борба е на 5 години. Тъкмо приключих дълга тежка връзка, в която бях увещавана, че желанието да имаш дете е нещо много лошо и е признак на липса на желание за личностно развитие. Имаше моменти, в които започвах да вярвам в тези думи. Слава богу, напуснах тази връзка и макар и с много заплахи, преследване, някак успях да продължа и да отстоявам себе си.
Така срещнах мъжа си, много неочаквано, много спонтанно, много искрено влюбване. И 2 месеца след началото на отношенията ни, аз получих менструация, която не спря 3-4 седмици. Връщайки се назад в годините, много добре помня, че имах много тежки и болезнени менструации. Много продължителни и обилни. Обиколила съм много лекари в търсене на причината, не бях като другите момичета, аз не можех да стана от леглото първите 2-3 дни. Над 15 лекаря в годините ме уверяваха, че просто съм изтеглила късата клечка и че "това е да си жена". Думи, на които бях започнала да вярвам.
Но тази толкова дълга менструация ме накара силно да се съмнявам в техните думи. Аз се съмнявах и преди, но от толкова повтаряне от тяхна страна, бях повярвала, че нещо в моята глава не е наред.
Така, на 29 години ми беше поставена диагноза Ендометриоза, четвърта (последна) степен. Знаех какво представлява заболяването. А именно - наличие на тъкан като ендометриума в матката, но извън нея. Винаги менструациите ми бяха съпътствани и с тежки диарии, понякога кървави. При мен имаше лезии по яйчниците, по червата, по тръбите - двата яйчника бяха зад матката и бяха срастнали един за друг, както и към матката и червата. Направиха спешна операция в България, защото имах и две големи миоми, които също бяха пропускани на прегледите... Помня, сестрата в интензивното ме будеше, като ме натискаше по разреза на корема, а аз през сълзи я молех да не го прави и тя казваше: абе, я се радвай, че те боли поне това, щото никога няма да усетиш болка от раждане!!!
Така, на 29 години ми беше казано, че едва ли ще имам шанс да забременея естествено. Направихме операция, отворена, 20 см разрез през корема. Тежко възстановяване. После, не повярвах на думите, че аз няма да мога да забременея, направихме цветна снимка на тръбите - и двете с хидросалпингс и непроходими. Но аз, упорита и вярваща в чудеса, следих овулация около 3-4 месеца. Наскоро си намерих събираните лентички и се просълзих. Бях и на хормонално лечение след операцията, така си мина почти година, към края на която обаче моите симптоми се влошиха. ТУК СЕ ИЗВИНЯВАМ ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ.  Започнах да получавам кръвоизливи от дупето и ми беше съмсем ясно, че ендометриозата се е настанила вече вътре в червата ми, не само по повърхността им. Беше успяла да премине през четирите слоя на червата и да влезе вътре, създавайки тъкан, която кърви, когато кърви и тази в матката...
Последва колоноскопия, която потвърди това, както и ЯМР. В България, обаче, никой не правеше такива операции - резекция на черва, отстраняване на новите лезии до чисто. Тук просто бяха разделили органите едни от други с горещ скалпел. Така започнах за търся лекари в чужбина и намерих своя. Говорих с жени, оперирани при него и събрах смелост. Само година след първата операция аз вече търсех варианти за втора. Така в края на 2023 година пътувахме, екипът ме прегледа, направихме и там ЯМР. Нещата бяха много сериозни - лезии освен на известните досега места, имах и по уретрите, по бъбреците, по сухожилия, придържащи матката към гръбначния стълб. Това нещо ме изяждаше отвътре. Имах и тежка аденомиоза - отново такива лезии, но между слоевете на мускулатурата на матката. Едната тръба лекарят я беше отписал съвсем, но обеща, че ще се постарае да запази другата. Но каза: в такива случаи премахвам матката, много ще подобри живота ви да нямате матка...
Господи, не! Не можех да си го представя.
Категорично отказах. Сега, връщайки се назад, си давам сметка, че съм легнала на масата с пълно доверие, че лекарят ще спази обещанието си. А е можело да не го направи. Тогава в клиниката имаше момиче от щатите, както и едно от Ирландия. Помня, че бяха много притеснени и не можеха да стигнат на собствен ход до операционна зала. Аз отидох с цялата си смелост и лягайки на масата, докато ме подготвяха, със сестрите се шегувахме и смеехме. Операцията продължи над 8 часа.
Бяха махнали и двете тръби, лекарят каза, ме дори не приличали на тръби. Единият яйчник също. Както и 10 см от дебелото черво. Бях на много ограничена диета за захранване и възстановане на разреза на червото в продължение на месец. И така, аз на 30 години останах без фалопиеви тръби, само с един яйчник, но имах матка! Лекарят каза, че е имал много малко случаи с толкова тежка ендометриоза. Голяма късметлийка съм!
Месец след операцията излезе хистологията на лезиите - беше с 50% вероятност за злокачественост. Не можех да го повярвам. Аз вече бях в България, нямаше как да си взема тъканта и да я разнасям по лаборатории. От болницата в чужбина обещаха, че имунохистохимията ще даде сигурен резултат до 2 седмици. Минаха 2, минаха 4, после 6 седмици, но резултати от имунохистохимията нямаше. Аз се борех за детенце, а можеше да не мога да продължа собствения си живот. Тогава си дадох сметка, че нищо не е на всяка цена, че всеки ден е дар, че близките ни хора са безценни и трябва да им благодарим за всяка споделена секунда. Че няма капчица смисъл в това да се ядосваме, да бързаме, да се гневим за дреболии, ако животът просто свърши. Казах само на две приятелки за лошите резултати, не смеех да споделя на родителите и на близките си. Щях да го направя, ако нещата са зле. Два месеца по-късно излязаха резултатите. Слава богу, не беше рак. Знаех, че в едва 5÷10% от случаите ендометриозата става злокачествена. Но и знаех, че моята е много тежка и има вероятност да се развие в злокачествена. Бях много щастлива, буквално след това преживяване гледам на живота по друг начин.
После се възстановявах около половин година. Вече бяхме посещавали репродуктивна клиника и преди втората операция, продължихме да ходим там.
Направихме първата стимулация - само 2 яйцеклетки, и двете незрели. Повечето жени от една стимелация правеха по 3-4 трансфера, а аз нито един. Тогава лекарят каза: донорска, за вас няма друг вариант. Но не можех, рано беше.
Направихме втора - 4 яйцеклетки, една годна и зряла, с много кратка имплантация. Той отново каза: донорска.
Все още ми беше рано. Колко съм плакала дори няма да споменавам! Както и всички други репродуктивни лекари, които сме обикаляли и които в откровен текст си ми казваха, че за мен надежда няма и смисъл също. А бяха светила в тая област. Купищата изследвания също няма да споменавам.
Бяхме откровени с лекаря ни и му казахме, че смятаме да опитаме при друг лекар в същата клиника. Той нямаше против.
Така се преместихме.
Трета стимулация, отново 4 яйцеклетки, но нито една не се разви... Никакво делене. Имаше пронуклеоси, но нито една нямаше енергия да се дели. Колко добавки сме изпили, колко спермограми имаме, купища, купища надежди... Връщах се към думите на първия репродуктивен лекар и си казвах, че е бил прав. Аз генетично мое дете не можех да имам. Сърцето ми се късаше, че матката ми може изобщо никога да не успее да износи бебенце, защото едва я спасиха по време на втората операция.
Четвърта стимулация, 5 яйцеклетки и, чудо, цели 3 ембриончета на трети ден! Колко бях благодарна за тях! Върнахме едничко, а две замразихме. Едничкото не се имплантира. После пред нас стоеше въпросът накъде - да върнем ли снежковците, или да направим нова стимулация. Вече бяха стимулации с по-ниски дози медикаменти и реших, че предпочитам да опитаме отново. Стимулация номер 5 - едно ембрионче на трети ден. Отидохме за трансфер, но матката направи много силни спазми и вкарването на водача беше невъзможно. И с по-пълен, и с по-празен мехур, моята матка просто отказваше да се отпусне и да приеме ембриончето. Ембриолозите казаха, че това тъкмо ще е тест дали ще оцелее до пети ден. Добре, приех го като нещо полезно и наистина, щяхме да проверим за първи път дали ембриончето има потенциал. На четвърти ден имахме една силна и хубава морула и ембриолозите казаха в колко часа да сме в клиниката на следващия ден, пети ден. Така и направихме. Когато отидохме в клиниката, ми казаха да изчакам и не ме вкараха в манипулационната, където се правят трансфери. Седнахме в един кабинет и чакахме. Знаех, че нещо не е наред, докато мъжът ми беше убеден, че просто имаме да попълним документи и някой нещо да ни обясни. Дойде ембриолог и ни обясни, че сутринта мъничето е загинало... Не можех да повярвам! Толкова трудно имахме ембриончета, а сега губехме и това. Имахме извадени сумарно 20 яйцеклетки дотук и само 5 ембриончета на ден 3. Мисълта за замразените ме крепеше, но те ни бяха последната надежда и не исках да останем и без нея. Мъжът ми много трудно го преживя. Аз се опитвах да забравя случилото се, дори изтривах тази стимулация и поредния неуспех от съзнанието си. За първи път той започна да казва, че може би няма да имаме деца. Той, който ми беше опора, вече се съмняваше. Но аз не можех да го приема, отказвах да го допусна. Този път трябваше да се погрижа за неговата психика и да го накарам да вярва. Аз вярвах и не можех да спра.
Така, още на следващия месец направихме нашата стимулация номер шест. Нямах никакво време, защото ендометриозата си е там и расте, имах ново срастване между дебелото черво и матката, както и между яйчника и матката. Ние направихме тези шест стимулации за година и половина, просто защото бяхме наясно, че е напълно възможно да остана и без другия яйчник. Не можех да си позволя пауза. За първи път от 7 фоликула извадихме 7 яйцеклетки. Само 4 бяха зрели, но все пак за мен беше огромно постижение. Две ембриончета имахме на трети ден и върнахме и двете.
Три дни след трансфера усетих едно особено пробождане в матката и си казах: о, това май е имплантация. Сърцето ми се обръщаше от радост всеки път, щом си помислех за ембриончетата, за трансфера, слагах 4 инжекции на ден с огромно желание и радост! Имах някаква силна интуиция, че този път нещата са различни. Нищо не ме болеше, исках си бебенцата! И така, разбира се, не издържах до ден 14ти и направих тест на десети ден. Резултатите се бавеха, трябваше да излязат до 18:00 часа, но още ги нямаше дари час по-късно. Мъжът ми излезе да пазарува, а аз останах да си лежа, като му обещах, че няма да проверявам за резултати, преди да се е прибрал. Е, наруших обещанието веднага щом чух да затваря вратата. И видях число срещу чхг, което не бях виждала никога: 54.
Извиках го обратно и му казах: положителен е!!! Но не го вярвах. Казах му да погледне, защото според мен липсва някоя или няколко нули, липсват и запетаите преди това число. Треперех от страх и силни емоции. Смятах, че е грешка и че резултатът е 0,5 или 0,05, нямаше как да е над 50... Толкова сме плакали от щастие! Най-сетне нещо хубаво! Съмненията продължиха, пуснах тест на следващия ден. За няма и 24 часа следващата стойност беше 90. Почти двойно! Ние май чакаме близнаци! Лекарят ни също беше безкрайно щастлив и смяташе, че и двете мъничета са се загнездили на топло и уютно в мама.  
Последва хубаво увеличение на чхг и след 2 седмици бяхме на първи преглед. Едно ембрионче си имаме, чухме му сърчицето. Видяхме и второ, но смачкано и мъничко сакче. Страдах за второто мъниче, но животът си знае работата. След седмица прокървих, знаех си, че моята мила матка дете не може да износи... Отидох пред спешния кабинет, плачех и си повтарях, че аз дете не мога да износя и родя. Бях го приела. Прегледаха ме и чух само: живо е. Друго не ми и трябваше. Увеличихме медикаментозната подкрепа и се надявахме мъниче да издържи.

И ето ме днес, в 12-та гестационна седмица, все още невярваща какво се случва, все още силно притеснена дали мъниче е добре. В мен расте живот, който на ехографа вече изглежда като истинско бебче, върти се и подскача, а аз не го усещам. Знам, че е рано, но ми е страшно гузно, че имам бебче в корема, а още не го осъзнавам! Продължавам и имунологичната си терапия (заради АА хаплотип), имам и тромбофолия (Лайден и PAI), Господи, какво ли нямам. Но имам и бебче! Имам едно мъничко победителче в корема! На което поне засега не му пука, че домът, в който живее беше на косъм да бъде премахнат. Надявам се да успея да го износя до безопасни седмици и да дам живот на това мъниче! Боли ме коремът заради срастванията, матката расте и дърпа други органи със себе си, но ще издържа всяка болка, за да износя бебчето.  Внимавам какво правя, замислям се точно как да се наведа или клекна, не вдигам почти нищо тежко, болничен съм и се надявам да успея.
А на вас, момичета, мога да кажа само не се отказвайте! Трудно е, ужасно трудно е. Вярвайте в себе си, в телата си, в мъжете до вас! Коментарите на познати, роднини и колеги дори няма да споменавам. Не се впечатлявайте от това, не обръщайте внимание. Не си заслужава! Моята свекърва казва, че синът й си губи времето с мен, защото не мога да му родя дете. Не бива да ме интересува мнението й. Но и това ми отне време, много обиди и подигравки съм чула по свой адрес относно това, че не мога да забременея.

Връщайки се назад в годините си давам сметка, че изгубих много хубави моменти, взирайки се в лошото и в това, което нямам. А аз имам живот, имам тяло, което ми служеше добре. И това беше предостатъчно. Защото има много хора, които страдат мълчаливо в ограниченията на собствените си тела. А аз можех да ставам сама от леглото сутрин, да се храня сама, да се движа, да ходя на работа. И не биваше да си вглеждам само в липсите в живота си.
Може би всичко се случва с причина. Може би има бог, но не съм сигурна, че бог би ни причинявал толкова страдания. Смятам, че всичко е въпрос на шанс и късмет. Аз не можех да спра да опитвам, не можех да се откажа. Последователно и методично събирах протоколите от стимулациите и всички изследвания, а  папката ставаше все по-дебела. В един момент спрях да ги номерирам, спрях да помня.
Просто продължавах, не плачех вече, когато нямахме ембриончета. Не плачех, когато губехме ембрион. Изтупвах се бързо от събраната кал и пепел след поредното падане и продължавах напред, водена от надеждата, че един ден нещата ще се променят! Бъдете силни, трудно е, но идва момент и на мъничко спокойствие и радост! Желая здраве, късмет и успех на всички ви! Дано темата се напълни с радостни новини!

Леда, ако трябва да съм честна, историята ти на няколко пъти ми напълни очите със сълзи! Пожелавам ти лека бременност!

П.С. Само да кажа, че случайно видях, че е пусната новата тема понеже нямаше известие в старата.