♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 69

Синан се бе прибрал, само за да се изкъпе и преоблече. Бе си взел допълнително дрехи и някой тоалетни принадлежности, след което се върна в болницата. Измоли сестрата да го пусне в стаята при Ясемин, заклевайки се, че ще пази абсолютна тишина. Съпругата му спеше, останала без сили след изпитанието, през което бяха преминали, затова той остави букета рози на масичката до леглото ѝ и седна, загледан в нея.
Йомер и Дефне дойдоха малко преди осем, заедно с близнаците, Ипек, Суде, Андрю, Неджми и Пънар. Предварително бяха позвънили, за да са сигурни, че Ясемин ще е в състояние да я видят, и натоварени с букети, подаръци и балони, всички заедно влязоха в болничната ѝ стая. Двамата със Синан си шушукаха нещо, но бързо се отдръпнаха, когато пристигнаха гостите.
-   Добре дошли!- Ясемин грееше от щастие, докато приемаше поздравленията.- Нямаше нужда от толкова неща, благодаря!
-   А къде е малката госпожица?! Теб си те знаем, искахме нея да видим!- Пошегува се Суде, прегръщайки Ясемин.
-   Скоро ще я донесат, и аз нямам търпение да я гушна. Толкова е сладка!
-   Май трябваше да е Ширин, а не Наз , а?!- Засмя се Дефне.
-   Ааа не, името си ѝ точно на място!- Възпротиви се Синан, целувайки Ясемин.
-   Аз го знам най- добре.- Усмихна му се тя.
-   Здравейте!- Г-жа Ендер влезе с две чаши кафе и една с чай.
Ада и Берк я оглеждаха любопитно, когато дойде да ги поздрави. Ада доверчиво протегна ръце към нея, но брат ѝ не бе съгласен да напуска обятията на майка си в този момент. Сестрата донесе Наз, притихнала в леглото си и изглеждаща толкова малка. Синан я взе и показа на всички, сякаш тя бе най- голямото чудо, което някой бе виждал. Близнаците гледаха бебето с изненада, сякаш чудещи се защо тя е по- малка дори от тях. Наз се „оглеждаше” из стаята, като че ли опитваща да си спомни кой глас на кого принадлежеше. Скоро обаче заплака, явно искаща вечерята си, и Синан побърза да я подаде на Ясемин. Когато всички тръгнаха да излизат, тя повика Дефне.
-   Остани за малко!
Подавайки Берк на Суде, тя се върна и седна до леглото на приятелката си. Малката вече търсеше гърдата ѝ, нетърпелива да получи млякото си.
-   Искам да те помоля за една услуга.- Несигурно започна тя, намествайки се в полулегнало, полуседнало положение.- Оххх!
-   Внимателно!- Дефне подпъхна възглавница зад гърба ѝ, след което отмести няколко кичура, полепнали по челото ѝ.- Какво има?
-   Остани с мен тази нощ! А после ела с мен вкъщи!
-   Не ме разбирай погрешно, но майка ти…
-   Сега е до мен, да. И всичко е прекрасно. Но не искам да разчитам на нея, не мога! А Синан, знаем си го. А и е мъж, няма да ми помага така, както ти! Моля те, не мога да ставам, не мога да я взема, ако заплаче, дори не мога сама да отида до банята. А да моля Синан за всяко нещо…
-   Добре, добре, разбрах те! Но ще трябва да поговоря с Йомер. А и близнаците!
-   Вземи и тях, няма проблем! И Ипек нека дойде, ще сте ми от голяма помощ!
-   Само ако обещаеш, че няма да ми я откраднеш!- Засмя се Дефне, хващайки Наз за ръчичката.- Как мога да ти откажа, гледайки това сладкишче?!
-   Ще съм ти наистина задължена! Ти си истинска приятелка!
Дефне разнася Наз, докато се оригне и заспи, и след като се увери, че и приятелката ѝ е в страната на сънищата, излезе да потърси останалите.

Никой не беше очарован от плана на двете, но и никой не посмя да каже нещо пред тях. Синан опита да каже, че иска да остане, но един поглед на Ясемин бързо му показа какво е нейното мнение. Майка ѝ изглеждаше доволна, че няма да ѝ се налага да спи в болницата, а и май и без това нямаше такива планове.
Йомер се опитваше да изглежда спокоен, но Дефне усещаше недоволството, кипящи под красивата му усмивка. Измъкна го далеч от другите и го помоли да я разбере- тя не можеше да откаже на Ясемин, нямаше да е спокойна, ако го направи.
-   Разбирам те, но не искай да бъда щастлив от това!- Прегърна я силно, сякаш за да я запомни задълго.
-   Знам, че не си. Ада и Берк също няма да са. Съжалявам!
-   Утре сутрин ще си дойдеш, нали?
-   Да, ще прекарам по- голямата част от деня вкъщи, за да си почина. Но вечерта отново ще съм тук. А след това ще видим как ще стане.
-   Както винаги ще стане това, което ти искаш! Въртиш ме на малкия си пръст!
-   А на теб това ти харесва!- Засмя се до гърдите му, след което повдигна лице за целувка.- Обичам те!

Дефне бе забравила какво е да имаш малко бебе. Наз беше истински кошмар- плака през по- голямата част от нощта, точно като Ада И Берк в началото. Но тук никой не можеше да помогне. Ясемин, Дефне и Синан, повикан по спешност, се редуваха да разнасят малката, да я люлеят или просто да ѝ говорят. Бе нахранена, със сух памперс, и никой не знаеше какво иска. В края на краищата тримата не успяха да мигнат до сутринта, когато слънцето най- после изгря, а госпожицата реши, че вече ѝ се спи.
-   Така ли ще е всяка нощ?!- Искрената паника в шепота на Ясемин разсмя Дефне.- Аз няма да издържа!
-   Успокой се, просто всичко за нея е ново и явно е неспокойна. Когато се приберете вкъщи, след ден два ще свикне.
-   А до тогава?!- Синан уморено търкаше очи, опитвайки да остане буден.
Но отговор не последва. Ясемин бе задрямала, а Дефне не смееше да му каже истината. Самата тя си спомняше безсънните нощи покрай бебетата, в които с Йомер се чудеха как въобще се бяха решили на тази стъпка. Същото явно очакваше и приятелите им, но не тя беше тази, която щеше да им го съобщи. Нямаше тази смелост.
Шукрю дойде да вземе Дефне, която заспа секунди, след като седна в колата. Синан остана да спи на дивана в стаята, а г-жа Ендер бе обещала да намине по- късно през деня. Явно трябваше да си изработят график, за да има винаги някой около майката и бебето. Ясемин бе ужасно изморена и по нейни думи, всичко я болеше така, сякаш я е прегазил валяк. Дефне си спомняше своето състояние, затова обеща да се погрижи за всичко, което може. Само че щеше да има нужда от помощ.
Йомер и близнаците бяха на люлката, която той бе вързал за тях през лятото. Тъй като бяха прекалено малки, Ипек се люлееше, държейки едно от децата, докато някой разсейваше другото. Днес Берк бе в баща си, но виждайки приближаващата кола, той побърза да го остави на одеялото и да посрещне Дефне, нетърпелив да разбере как е минала нощта. Таеше надежда, че преместването ѝ може да се окаже ненужно до момента, в който не я откри дълбоко заспала на задната седалка, с тъмни кръгове под очите и коса, разрошена сякаш е птиче гнездо. Приличаше на преминала през буря и той предположи, че е било точно така. Явно Наз наистина бе решила да заслужи името си, показвайки характер още първата нощ.
Йомер отнесе Дефне, докато Ипек и Шукрю се занимаваха с децата. Тя отвори бавно  очи, докато я измъкваше от колата, но сякаш нито го позна, нито разбра къде е. Сгуши се инстинктивно в него и продължи да дреме, мърморейки си под нос някаква детска песничка. С усмивка той я сложи в леглото и свивайки се на кълбо, Дефне потъна в дълбок и спокоен сън. Йомер остана загледан в нея, чудейки се дали да я целуне, или да не рискува да я събуди. Все пак се наведе, долепяйки нежно устни до страната ѝ, тихо прошепвайки колко му е липсвала. За негово успокоени и разочарование, отговор не последва. Засмивайки се, той излезе от стаята.

Всичко в болницата вървеше нормално до появата на Корай. Виковете на фотографа се чуваха още от другия край на коридора, събуждайки и родителите, и бебето. Ясемин и Синан бяха сами с малката, след като г-жа Ендер си бе тръгнала преди малко, и бяха решили да използват спокойствието на Наз, за да подремнат, подготвяйки се за довечера. Приятелят им обаче успя да провали всичко за по- малко от минута, събуждайки почти цялата болница с типичните си истерии.
-   Защо никой нищо не ми казва?! Къде са те?!
-   Заключи вратата, моля те!- Прошепна Ясемин, докато поемаше дъщеря си от Синан.- Няма миличка, не плачи.
-   Късно е!- Отговори ѝ той, секунда преди в стаята на нахълта неканения гост.
-   Ето ви и вас! Защо се криете от мен?!- Затваряйки със сила вратата, викна той.- Откога обикалям болницата, за да ви търся?!
-   Чухме!- Измърмори Синан.
-   Не сте! Ако ме бяхте чули, щяхте да се покажете! Как не ви е срам! Противни хора! Защо никой не ми съобщи новината? Първо аз трябваше да знам, аз, само аз! Не да подслушвам из офиса, за да разбера защо ви няма! Не че съм го правил, аз не обичам клюките, знаете! Аааааа, накарай го да млъкне! Не се чуват моите викове от този плач! Ужасно е!- Запуши ушите си Корай, бързо отдръпвайки се изплашено назад.- Извади му батериите!
-   Корай! Няма, миличка, успокой се! Няма нищо! Той ей сега ще си иде!- Ясемин люлееше нежни детето, шепнейки ѝ сладко в пълен контраст с погледа, който бе вперила в Корай.- Синан, изгони го, или ще повикам някоя сестра да доведе охраната!
-   Корай, наистина, моля те!- Съпругът ѝ се опита да изтика приятелят им към вратата, но той сякаш бе вкаменен.- Корай, хайде, да излезем за малко навън!
-   Защо е толкова малка? И от къде го вади този глас?!- Попита с интерес той, заставайки до леглото и вглеждайки се внимателно в бебето.- Да не има вградени тонколони в нея? Успокой я, некадърнице! Не виждаш ли, че плаче!
-   Щом толкова знаеш, успокой я ти! И без това ти я разплака!- И преди някой да разбере какво става, побеснялата Ясемин тикна бебето в ръцете на Корай.
Всички замръзнаха, незнаейки какво да правят сега. Ясемин ядосано гледаше Корай, той невярващо се бе втренчил в бебето, а Синан бе пред инфаркт. В следващия момент настъпи пълна тишина, предизвиквайки нов шок и в тримата.
-   Ясемин?!- Синан гледаше невярващо ту нея, ту бебето и Корай.
-   Шшшт!- Изшътка му тя.- Тихо.
Корай разглеждаше като омагьосан малкото човече в ръцете си, следейки всяко негово движение. Наз се бе втренчила в него, неотделяйки очички от лицето му. Да, всички казваха, че в началото бебетата не виждат нищо, но тя бе залепила поглед в него така, както и той в нея. Сякаш нищо друго не съществуваше за тях в момента.
-   Това трябва да е шега!- Прошепна Синан, водейки Корай към дивана, където той седна, все още люлеейки бебето в ръцете си.
-   Щом тя е доволна, доволна съм и аз! Дори и да трябва да изтърпим Корай!
Скоро Наз заспа и баща ѝ я взе, обяснявайки на приятеля им, че за нея ще е по- добре да спи в креватчето си. Не искаха да я учат все на ръце, макар че тя май бе родена вече научена. Видимо спокоен и щастлив, Корай целуна бебето и махайки леко на Ясемин, си тръгна, без да каже и дума повече. В ума му вече имаше около сто идеи.