Живот извън града

Именно, не виждам нищо лицемерно. Всеки може да си живее където и както си иска. И аз се очертава да пътувам на 70 км от София живея. Еми ще замърсявам сори. На този хал сме, съжалявам, налага ми се да работя и ежедневно моите съграждани всеки божи ден пътуват и се връщат. А хората, които живеят в Равно поле примерно какво да не си карат децата на училище и извънкласни занимания ли? Защото не са в София видиш ли и допълнително замърсяват.

Не, Мис Каролин Бингли, не си ме разбрала.
Няма проблем да ходиш където и колкото си искаш, просто да не се обяснява колко заблудени и бедни са живеещите в големия град, в сравнение с живеещите в Равно поле напр. Или пък колко неестествено било да се живее в блок То едно време като че ли бабите ни само на коли са се возили, ама сега никой не иска да си слезе от колата, нали? Да се копа градина и да се затварят буркани е най-естественото нещо на света, но да се ходи пеша не е?

Тази тема стана много грозна. Наистина ли толкова голямо значение има социалният статут в анонимен форум? 😀

Утре ще замърсявам, като си „донеса” строителен инженер от София за оценка на основи и къщата като цяло. Мисля, че това би могло да е минус - освен, че всички ремонти се падат на теб, също повечето къщи (не само на село) не са строени съгласно всички съвременни изисквания и препоръки за безопасност. А едно осъвременяване всъщност може да се окаже по-скъпо от строеж на нова къща.

Също се притеснявам за сигурността. Всички знаем за манталитета „да се крадне” от комшията и да се прескачат огради. Ако ще за една вила да е, достатъчно ми е да ми изкара акъла.

И тъмнината. Леле, такова тъмно аз лично не бях виждала до скоро. В града все от някъде има светлинка. А при нас след последната лампа седи като отсечено. Страшничко е.

Не навсякъде е така, може пък при вас битовата престъпност да е ниска.
Но ако се краде, ще трябва да охранявате от първата копка - на едни познати така по съседски им задигаха строителни материали по време на строежа.

При нас по време на стоежа 5 години и 1 пирон не изчезна. Ама тъмнината наистина е страшна , от 3 страни имаме съседи(само в 1 къща се живее постоянно), от 1 гора. Улично осветление няма, то и асфалт имаме от скоро. Та за тъмнината , свиква се, ама си трябва и добро осветление в двора. Мъжът ми опаса с фото клетки. Въпреки ,че не сме имали инциденти, мислим за видео наблюдение.

И ние нямаме съседи. А надолу е полето, буквално. И това с фотоклетките ще трябва да го измислим, много добра идея е, благодаря!

Засега съм още на етап разчистване на двора, ааадкса хамалогия. Опитах се да пришпоря нещата и да вземем ключовете още преди да се раззелени, но успяхме чак сега. И е джунгла. Не е живяло там от поне 5 години и в двора се влиза с мачете на този етап.

Поне „спестихме” от купуване на коприва. Онзи ден я гледах в една от веригите по 15лв/кг. Мисля че след като окосим целия двор, ще си избием първоначалната инвестиция

А има ли някой да сподели опит по следния казус - да се живее извън София (напр. на 20-30 км), да се пътува с кола до някоя от крайните спирки на метрото, колата да се оставя на паркинга и в центъра да се ходи с метрото. Интересува ме дали е удобно и бързо и някой прави ли го всекидневно?

Да, мои познати. Всекидневно я оставят на паркинг и пътуват в центъра до месторабота. Казват, че е удобно, и от години са така.

И нашият план е такъв. Засега обаче на всяко ходене влачим техника и материали и не му се вижда краят още. Но имам познати, които го правят, след като направиха хубаво паркингите не ми се вида никак лош вариант, да не говорим колко е по-удобно. Аз го правех когато вс е още ходех на работа. За съжаление не винаги имаше места  при нас.

И аз го правя,не ежедневно, но когато се налага да слизам в центъра е по- бързо,по- удобно и по- евтино.
Joaniki разбирам те при нас беше здравец и акация.

За мен е проблем, че няма буферен паркинг на метрото в Люлин.  Така удобно би било. Защо не направиха там такъв, а в Лозенец до Японския....

Аз пък имам голямо куче, и не изпитвам никакъв страх от тъмното, ако кучето не лае.
Кофти е, ако се разлае нощем, защото излизам да видя причината. Много пъти тя е на стотина метра, но всъщност разлае ли се, тогава имам повод да се притеснявам.
 Както вече беше писано, незнайно защо хората си мислят, че като имаш двор, в него може да се влиза по всяко време и да се стои колкото искаш. Като на обществено място. Затова държа винаги заключено, резервирана съм към съседите, и не показвам излишно гостоприемство към непоканените познати.

Имам колежка, която го прави всеки ден от поне 5г., доволна е, казва че стига до офиса за около 40мин. селото е на 25км. от спирката на метрото, от там е лесно, офиса ни е в центъра.

Съпругът ми го правеше всеки ден докато работеше в София - живеем на 10 километра от града. Но от година вече не му се налага - работим от къщи и все по-рядко си причиняваме София със задръстванията. Дъщеря ми е в местната детска градина и планирам да посещава местното училище впоследствие.

Решението да се изнесем взехме в момента, в който забременях. За няколко месеца постегнахме една наследствена вила и вече 4 години сме тук. Не мога да си представя да се върна обратно.

Привет,

Преди време бях писала една статия по темата, защото аз съм от село, живея в града, иска ми се да се върна отново в провинцията, въобще...Та публикувам я, току виж някой се припознал.

Защо да не искам да живея на село – чист въздух, хубава храна, спокойно ежедневие далеч от стреса в големия град. Но дали това е достатъчно, за да смениш мола с кафенето на центъра (в което със сигурност не предлагат безглутеново смути), малката тераска на панелния апартамент с градинка и Южен парк с истинска гора? За мен явно не е било достатъчно, тъй като съм родена в китно балканско село и винаги съм искала да ,,изляза‘‘ от там. Към днешна дата равносметката е 15 години на село и 15 години в няколко града (разбира се последите 6 в мечтаната локация на всички току що завършили студенти от провинцията – София). И знаете ли, не отричам положителните страни на живота в големия град, но все повече си мечтая за деня, когато ще се върна да живея на село.
Моето поколение е възпитавано да влезе в добър университет, където да стане икономист (естествено) и да си намери добра работа на бюро в големия град. Ако не работиш в офис зад бюро, ти не си се реализирал. Съучениците ми от гимназията (тези, които не заминаха за чужбина) масово бяха приети да учат в реномираните софийски университети с ясната цел, че след 5 години вече ще са завършени софиянци и по-лесно ще си намерят работа. Някои от нас влязоха в университети в провинцията с ясното съзнание, че след 5 години ще трябва да отправим взор към големия град. Крайният резултат? Тотална неудовлетвореност. Все по-често приятели споделят за проблемите си с паник атаките, за липсата на визия за бъдещето. Това че светът стана по-малък помогна на много от тях да сменят София за Лондон, Берлин, но тези, които останаха все по-често поглеждат към провинцията. Проведох цяло проучване какви са причините, които ги карат да се откажат от последните 10-15 години усилен труд в голям град (може и да не е София) и отговорите са сходни, общовалидни – добрата храна, която можеш да произвеждаш сам, свободата, която можеш да дадеш на детето си, чувството за общност в малките населени места, завръщането към по-естествения начин на живот, непоносимост към издигането на консуматорството в култ, свободата и удоволствието да седнеш на двора с книга и чаша кафе, където кучето ти да тича доволно покрай теб и това че лае да не възмущава всички, а да ги кара да казват: ,,Не му се карай, остави го да си заслужи хляба‘‘. Явно все повече хора започват да ценят и да се стремят точно към тези простички удоволствия и очарования.
Всички знаем, че животът в голям град не е лесен, особено ако си на квартира и се издържаш сам. Има едни стартови 2 - 3 години, в които работиш в офис на банка, застраховател, стажант си в някоя голяма компания с минимално заплащане или ако си учил в града, знаеш, че е по–хитро да работиш в кол центъра на някоя аутсорсинг компания. Цялата тази дейност я вършиш за минимално заплащане, живееш в евтина квартира в крайните квартали и работиш денонощно с идеята, че на следващата атестация ще ти повишат възнаграждениято със сто лева. Лично аз смятам, че това е нормален път за извървяване от младите хора, които все още нямат никакъв опит. Освен това калява характера. После идва моментът на осъзнаването, минали са 4 - 5 години и си се досетил, че може да искаш повече. И така вече си млад специалист, можеш да си позволиш по–добра квартира и да се замислиш за създаване на семейство. Кариерата потръгва, научил си думи като рикрутър, говориш само с десижън мейкъри (с другите няма смисъл), наясно си с пазара за недвижими имоти, всички start up състезания и ти се върти идеята за собствен бизнес. Създаваш семейство, купуваш апартамент с кредит, можеш да си позволиш ваканция, но това не стига. Ставаш все по–изморен и все повече се чудиш дали си заслужава. Защото се амортизираш, нямаш толкова време за семейството си и като си направиш равносметка се оказва, че работиш, за да захранваш начин на живот, който не те прави щастлив. Поне така протича процесът при повечето ми познати и при мен. Напрежението и липсата на усещане за сигурност накара много млади хора да променят живота си.
Цялото това психическо изтощение изигра положителна роля за приятелката ми, която купи къща във Велико Търново, превърна я в уютна къща за гости и се премести да живее там със съпруга си. Това изтощение накара мой приятел да си намери квартира до Южен парк, за да усеща природата по–близо (според мен го дели една стъпка от връщането в любимия Троян). Когато се прибирам на село са ми необходими само три дни, за да се почувствам по–спокойна. Храната, чистият въздух и природата, която ме заобикаля ме успокояват. Когато съм напрегната се разхождам в гората. Първото, което усещам сутрин е ароматът на мащерка. Когато изляза, взимам млякото, което млекарят е оставил на стълбите. Съседите се поздравят, сутрин пият кафето си заедно и ако баба Цона е правила кекс за закуска, задължително носи и на баба Мима. Когато бях малка и се страхувах от тъмното, майка ми ми казваше: ,,Ако някой те изплаши, на която и врата да потропаш, все приятели ще ти отворят.‘‘ Знам, че не всяко село е толкова жизнено, но имам късмета моето да е дишащо и да се разраства. Има поминък за всички и можеш да работиш без да си под постоянно напрежение. Балканджиите обичат да се забавляват и за това се развличат с участие в църковния хор (който постоянно пътува из България и се явява на състезания), клуба по народни танци, театралната школа, а в близкия град тренират канго, йога и зависи какво друго е модерно. Много млади хора останаха там и създадоха семейства, градините са пълни, децата са обгрижвани и възпитавани в добрите стари ценности. Любими празници са Лазаров ден и Сирни Заговезни. Хората са по–спокойни и уравновесени, децата са здрави.
Ако повече млади хора се завърнат в селата с вече натрупания опит от големия град, все ми се струва, че може пък да спре моралният упадък и по–важното е, че хората ще бъдат по–удовлетворени и по–щастливи. А щастливите хора взимат правилни решения за себе си, за страната си, за децата си. С нетърпение чакам деня, в който аз ще направя тази крачка по обратния път.