Познай коя е книгата - 16

Ех, тема, стара колкото света
Как ги съпреживяваме, уж, в книгите и филмите, а после правим същото в живота
Тук винаги има интересни книги и някои гончета след това.

Тогава пускам следваща загадка

"Четирите жени в стаята седнаха край масата; баба Б. както обикновено беше първа. Те седяха в очакване, като госпожа Б. нервно държеше ръката си върху вълнената покривка на чайника; тогава в тишината прозвуча дълбокият звук на стария часовник в хола, който удари половина, и в същия момент входната врата тракна и шумно се затвори. На закачалката изтрополи бастун; тежки стъпки се чуха в коридора; кухненската врата се отвори и Д. Б.  влезе в стаята. Той пристъпи до очакващия го стол, седна, протегна ръка да поеме своята специално голяма чаша, пълна догоре с горещ чай, получи направо от печката голяма чиния пържени яйца с шунка, пое нарязаните специално за него и намазани с масло филии бял хляб и едва седнал, започна да яде. Значи това бе причината да се приготви всичко своевременно, обяснението за сервилното им очакване. Този ритуал — незабавно да се обслужва господарят на къщата, както при храненето, така и за всичко друго, бе един от неписаните закони, които определяха поведението на това семейство.
Б.  ядеше лакомо и с очевидно удоволствие. Той беше огромен човек, висок повече от метър и осемдесет, с рамене и врат на бик. Главата му беше масивна, сивите очи малки и хлътнали, челюстта му твърда и толкова мускулеста, че като дъвчеше, под гладките му кафяви страни ритмично се издигаха и отпускаха големи твърди възли. Лицето му бе широко и силно и би изглеждало благородно, ако челото му беше по-високо и разстоянието между очите по-голямо. Големи кафяви мустаци покриваха горната му устна, като скриваха отчасти и устата; но под това ласкаво прикритие долната му устна се издаваше напред с неограничена и мрачна арогантност."

Немско ли е?
Буденброкови? Госпожа Б от там ли идва? Това ми хрумна на прима Виста. Отдавна съм го чела, а не искам да пускам търсачката

Ооо аз май се сещам, да не е Кронин, Замъкът на шапкаря
Ужасна, и въпреки това страхотна книга

Е, много сте бързи 😀
Точно Кронин и неговата прекрасна книга "Замъкът на Шапкаря"
HAPPY твой ред е

Кронин е страхотен!
Понеже не бях готова, а и не искам да ви затруднявам, а и съм на дворцова вълна, и аз ви пускам нещо лесно

Мноого любима.
Гор Видал. "Сътворението"

Точно така
Ти си

"Тази дума изникна от само себе си, както в полето се ражда вятър.

Роди се, прошумоля, преброди близките и далечните кътчета на интерната: „Кавказ! Кавказ!“ Какъв Кавказ? Откъде се взе? Ами да, никой не можеше да ти обясни като хората.

Пък и чие ли беше това шантаво хрумване да говори в нашето кално и прашно Подмосковие за някакъв Кавказ, дето сирашката пасмина го знаеше само от четенето на глас в училище (нали нямаше учебници!), че съществува, по-точно, съществувал е през някакви далечни, мъгляви времена, когато чернобрадият щурав планинец Хаджи Мурат пушкал враговете си, когато предводителят на мюридите, имамът Шамил, се отбранявал в обсадената крепост, а руските войници Жилин и Костилин страдали в дълбоката яма.

Имало и един Печорин, излишен човек, и той се разкарвал из Кавказ."

"Сътворението" ми е в списъка за четене, но все го отлагам

Май никой не се сеща.

"Пренощува облачето златно" - Анатолий Приставкин.

Има я в читанка, препоръчвам.

"Да се чуди човек как се пръкна тази островърха, заискрила с блестящия си леден скат думичка там, където беше невъзможно да се пръкне: сред приютските делници, без дръвце за печката, вечно гладни. Целият напрегнат живот на децата се въртеше около някое замръзнало картофче, около две картофени обелки и — като връх на желанията и мечтите — около коричката хляб, за да просъществуваш, да си жив поне още един военен ден.

Най-заветната, пък и неосъществима мечта на всеки от тях беше поне веднъж да проникне в светая светих на интерната: ХЛЕБОРЕЗАЧНИЦАТА — ей с такива букви трябва да го напишем, защото тази думичка стоеше пред очите на децата по-високо и по-недостижимо от някакъв си КАЗБЕК!

А за там определяха, както сигурно бог определя, да речем, хората за рая! Най-избраните, най-късметлиите, а може да се каже и така: най-щастливите на земята!

Кузминчетата не бяха от тях.

И през ум не им минаваше, че някой ден може да влязат там. Нареждаха се шайкаджиите, онези, дето, избягали от милицията, царуваха по онова време в интерната, та и в цялото селище.

Да проникнеш в хлеборезачницата, но не като онези, избраните — като стопанин, а като мишле, за секундичка, за миг само — ето каква бе мечтата! С едно оченце, наяве да погледаш цялото огромно богатство на този свят във вид на струпани върху масата грапави самуни.

И — да вдишаш, не с гърди, с корем да вдишаш опияняващия, зашеметяващия аромат на хляб…

И толкоз! Нищо повече!

За никакви трошици, които не може да не остават след струпаните, след хрупкаво отъркалите грапавите си хълбоци самунчета — не мечтаеха. Нека ги излапат избраните, да им е сладко! Принадлежат им по право!

Но както и да се лепяха по обкованите с ламарина врати на хлеборезачницата, това не можеше да замени на братя Кузмини фантасмагоричната картина, която се пораждаше в главите им — ароматът не проникваше през ламарината.

А да се озоват зад тази врата по редовния път нямаха ни капчица надежда. Това бе абстрактна фантастика, а братята бяха реалисти. Впрочем и конкретната мечта не им беше чужда.

И ето до какво докара тази мечта Колка и Сашка през зимата на четирийсет и четвърта година: да влязат в хлеборезачницата, в царството на хляба, по какъвто и да е начин… По какъвто и да е.

През тези особено безрадостни месеци, когато беше невъзможно да се намери измръзнал картоф, за троха хляб пък да не говорим, те просто нямаха сили да минават покрай къщичката, покрай железните врати. Да минеш и да знаеш, почти живописно да си представиш как там, зад сивите стени, зад мътния, но също осигурен с решетка прозорец действуват избраните, с ножа и везните. И кълцат, режат, мачкат клисавия недопечен хлебец, изсипват с шепа в устата си топлите възсолени трохи, а по-едрите късчета запазват за главатаря.

Слюнки кипваха в устата. Присвиваше те коремът. Главата ти се размътваше. Дощяваше ти се да завиеш, да закрещиш и да блъскаш, да блъскаш по тази желязна врата, да отключат, да отворят, да разберат най-сетне: нали и ние искаме! Пък после, ако щат, в карцера да те пратят, където щат… Да те накажат, да те набият, да те убият… Ама първо да ти покажат, поне от вратата, как той, хлябът, е струпан като планина, като връх, като Казбек върху изпокълцаната от ножовете маса… Как мирише!

Тогава вече ще може да се живее. Тогава ще има вяра. Щом хлебецът е цяла планина, значи светът съществува… И може да се търпи, и да се мълчи, и още да се живее.

А от мъничката дажбица, дори с добавката, забучена на нея с клечка, гладът не намаляваше. Усилваше се.

Веднъж една глупава учителка захвана да чете на глас откъс от Толстой, в тоя откъс остаряващият Кутузов през войната яде пиле, яде с досада, почти, с отвращение дъвче коравото крилце…

Тази сцена вече се видя на децата прекалено фантастична! Ама че измишльотини! Крилце не му се ядяло! Че те за едно оглозгано кокалче от това крилце биха хукнали през девет земи в десета! След това четене на висок глас още повече ги присвиха стомасите и те завинаги загубиха вяра в писателите: щом пишат, че някой не ще да яде пиле, значи така са се ояли, та са загубили всякаква мярка!

Откак изгониха от интерната най-големия бандит, Кукумявката, много и най-различни едри и дребни разбойници минаха през Томилино и тук, далеч от любимата милиция, свиваха за през зимата свое временно бандитско гнездо.

Неизменно оставаше едно: силните излапваха всичко и оставяха на слабите трохи, мечти за трохи, като стягаха дечурлигата в сигурните мрежи на робството.

За една коричка те се продаваха в робство за месец, за два.

Предната коричка, дето е по-препечена, по-черна, по-дебела, по-сладка, струваше два месеца, на самун тя би се казвала горна, но нали тук говорим за дажбата, за миниатюрната филийка, която, поставена на масата, изглежда като прозрачно листче; задната пък — по-бледичката, по-хилавката, по-тънката — един месец.

А кой ли не помнеше как Васка Пумпалката, връстник на Кузминчетата, и той на единайсет, преди да си дойде неговият роднина от фронта, веднъж за една задна коричка слугува половин година. Даваше си всички чорби, а ядеше пъпките на дърветата, та да не се гътне.

През тежките времена се продаваха и Кузминчетата. Но се продаваха винаги заедно.

Наистина, ако двете Кузминчета можеха да се съберат в едно, тогава в целия Томилински интернат сигурно нямаше да имат равни по възраст, а може би и по сила.

Но Кузминчетата и така си знаеха предимството.

С четири ръце по-лесно се мъкне, отколкото с две; с четири крака се бяга по-бързо. За четирите очи пък да не говорим, къде-къде са по-зорки, когато трябва да се грабне нещо, оставено без надзор!

Докато двете очи са заети с това, другите две пазят и за двамата. Освен това успяват да следят някой да не чопне нещо тяхно — дреха, тюфлека изпод другия, докато спи и сънува картинки из живота на хлеборезачницата! Щото и такава приказка имаха: какво, вика, си раззинал хлеборезачницата, като те обират!

А комбинациите от двете Кузминчета бяха безброй! Пипнат, да речем, някого от двамата на пазара, повлекат го към пандиза. Единият хленчи, пищи, белким трогне някого, а другият привлича вниманието. Дорде погледнат втория, първият хоп — изчезнал. И вторият — подире му! И двамата братя са бързи и хлъзгави като змиорки, изпуснеш ли ги веднъж, после върви ги гони."

Извинявам се, че се намесвам така. Не задвам загадка, но имам въпрос - преди време бях чела книга/разказ (не помня), където се разказва за убиец, който душеше жертвите си, докато те получават оргазъм. Някой да се сеща за произведението?

Не знам. Ама някой да пуска нова загадка.

Така влязохме в селото и всички по пътя се обръщаха да ни изгледат, защото аз приличах на зло куче, което водят вързано.

Когато минавахме край кафенето, един мъж, който стоеше на прага, извика Б. и го покани да влезе.

Б. ме хвана за ухото, бутна ме да мина пред него и когато влязохме, затвори вратата.

Олекна ми. Кафенето не изглеждаше опасно място, пък и отдавна имах желание да прекрача прага му.

Кафенето, кафенето в странноприемницата „Света Богородица“! Какво ли можеше да бъде?

Колко пъти си бях задавал тоя въпрос!

Виждал бях да излизат от кафенето хора със светнали лица и треперещи крака. Като минавах край вратата му, често бях чувал викове и песни, от които трепереха стъклата.

Какво правеха там? Какво ли ставаше зад тия червени завеси? Сега щях да узная

аз не се сещам, макар вързаното зло куче да ми е познато.
продължение?