НАШАТА ПРИКАЗКА
Глава 193
- Дори да не искаш да говориш с мен, поне ме изслушай!- Започна Йомер, докато тя вадеше продукти за сандвича си. Не реагира, сякаш не го бе чула.- Нищо не е така, както си мислиш. Всичко бе една голяма грешка!
- Грешка?! Това е било грешка?!- Извика тя, преди да е успяла да се спре.- Не съм те молила за това, Йомер! Повярвай ми, хиляди пъти предпочитам да не го беше правил!
- Нямах предвид! Сякаш го правиш на инат!
- Ето, отново аз пак съм не разбралото хлапе, което се инати! Стига, Йомер!
- Но е така! Изслушай ме поне веднъж, без да ме прекъснеш! Внимавай!
Успя да я дръпне секунда, преди чайника да изкипи. Парата щеше да изгори ръката ѝ, ако Йомер не се бе намесил. Притисната до него, Дефне чуваше бесните удари на сърцето му. Горещия му дъх пареше устните ѝ, а ушите ѝ бучаха от адреналина, нахлул в кръвта ѝ. Но не само от страха.
- Не съм пазил онзи билет! Изхвърлих го още същата вечер, в която ти дойде тук полудяла, молейки ме да не заминавам. Из никога не е била опция за мен!
Шепотът му галеше и изгаряше устните ѝ, докато умът спореше със сърцето дали да се довери на думите му. Всичко ѝ изглеждаше нереално до мига, в който не я целуна. Усети как светът се завърта около нея и силните му ръце я подхващат, когато краката ѝ я предадоха. Облегна се на него, полагайки лице на рамото му.
- Това бе просто един лист хартия, Дефне. Просто един лист хартия!- Сякаш чул мислите ѝ, обясни той.- Как въобще може да си помислиш, че наистина е онзи билет?! Как бих могъл да ни го причиня?!
- Шштт! Не говори! Стига толкова обяснения!- Повдигна се на пръсти, за да го целуне, но стомахът ѝ отново изкъркори.- По дяволите!
- Някой май е гладен?! Дамите са с предимство, особено тази принцеса тук!
- Не съм яла нищо от обяд!- Оплака се тъжно Дефне, докато той я водеше към започнатия ѝ сандвич.- Исках и горещ шоколад, но нямам търпение за него!
- Щом искаш, ще направим! Докато хапнеш, ще е готов!- Целуна я по бузата, след което на свой ред отвори хладилника.- Да видим само дали имаме мляко.
- Май изпих последното сутринта!- Нацупи устни Дефне.
- Май така е станало! Сега ще ида да купя!
- Няма нужда, наистина! Късно е, сутринта ще поръчаме на Шукрю! Имаме чай, ще пия него.- Примирено рече тя, докато изключваше котлона.
- Не може така. Щом моите принцеси искат горещ шоколад, значи ще пият горещ шоколад. Ще трябва само да почакат малко повече. Ей сега идвам!
Излезе, преди да е успяла да го спре. Мислейки си, че това „ей сега” ще е поне час, защото дори колата я нямаше, Дефне хапна цели два сандвича и изпи чая си. Настани се на дивана с книга в ръка, но не можеше да се съсредоточи в нея. Обади се на Ипек, за да се увери, че с децата всичко е наред. Малките дяволчета беснееха, чуваше смеха им в слушалката, обградени от вниманието на Неджми и Пънар. Ипек я увери, че те са си напълно добре и попита дали и вкъщи нещата са така. Усмихната, Дефне потвърди, че студената война е приключила и сега цари мир. Тъй като Ада се размрънка нещо, Ипек трябваше да затвори, оставяйки Дефне отново сама. Отегчена, тя позвъни на Нихан, но тъй като приятелката ѝ се занимаваше с малкия Исо, нямаше време да поговорят. Явно тази вечер всички бяха заети.
Йомер повървя доста, докато успее да хване такси. Насочиха се към най- близкия супермаркет, но за съжаление, той се оказа затворен. Чудейки се що за късмет е това, те потърсиха друг. Докато открият и се върнат, вече бе станало почти десет. Йомер плати бързо и благодарейки отново на шофьора, тръгна към къщата. Светнатите навсякъде лампи го успокоиха, че Дефне е все още будна. Не бе очаквал да се забави толкова и се притесняваше, че тя няма да го дочака. Отключи и влезе, извиквайки името ѝ. Отговори му обаче единствено тишината.
Учуден, Йомер погледна в хола и кабинета, но нямаше и следа. Влезе в кухнята, по плота на която все още стояха подредени неговите „спомени”. Взе и разгледа листа, на който бе нарисувал билета от Марсилия. Поклати глава, чудейки се къде ли е бил умът му в онзи момент. Дефне беше бясна, наранена и изплашена, когато реши, че е запазил онзи билет. И той трябваше да знае, че ще стане така. Но бе прекалено замислен за това тя да му прости, а не как точно ще стане това.
Тъй като и кухнята беше пуста, той се качи на горния етаж. Спалнята им обаче също бе празна, като завивката на леглото дори не бе отметната. Чувствайки първите спазми от нарастващата паника, Йомер се върна и влезе в стаята на децата. Всичко бе както го бяха оставили по обяд. Опитвайки да си поеме дъх, той излезе от стаята и тъкмо щеше да слезе, за да потърси някаква бележка, когато се сети. Отвори тихо вратата и се загледа в спящата Дефне, облегнала се на леглото на бебето. Бе седнала до него, сякаш за да наблюдава спящото дете. Ръцете ѝ бяха подпрени на креватчето, а главата ѝ – на тях. Първоначално си помисли, че просто е задрямала, но когато се приближи осъзна, че тя наистина спи. И то явно не отскоро, защото по ръцете ѝ се бяха очертали ужасни следи от решетката на леглото.
- Глупаче!
Внимателно повдигна главата ѝ, слагайки я на рамото си. Ръцете му я обгърнаха и той я вдигна, следейки кога ще се събуди. Дефне обаче просто се намести леко, докато премяташе едната си ръка през врата му. Скри лице в извивката на рамото му, без дори да отвори очи, а той тръгна към тяхната спалня. Тъй като не искаше да я оставя, Йомер седна на леглото, облягайки се леко под ъгъл, който щеше да е удобен и на двамата, и я намести върху себе си. Дефне се сви до гърдите му и сложи длан под лицето си, отново потъвайки в света на сънищата.
- Мама май е изморена, а? Толкова емоции я изтощиха.- Зашепна той, сложил ръка на корема ѝ. Когато усети първия ритник, за малко не извика.- Ох, някой май е усвоил нови номера. Здравей, принцесо.
Продължи да води ръка по корема на Дефне, говорейки на бебето, докато самият той не се унесе. Ритниците бяха все още леки и той се чудеше кога ли са започнали, защото Дефне не му беше казала. Сам не разбра кога заспа, уговаряйки дъщеря си да кротува, защото щеше да има още доста месеци, за да притеснява мама.
Йомер се събуди, когато Дефне се търкулна на леглото. Съпругата му все още спеше, но явно не ѝ бе чак толкова удобно на него, колкото до него. Свила се като коте, тя се намести плътно до тялото му, мърморейки си нещо насън. Йомер се усмихна, докато се обръщаше към нея, повтаряйки извивките ѝ. Прегърна я с една ръка и целуна врата ѝ. Искаше му се да я събуди, за да ѝ каже колко я обича. Да я целуне и докаже, че тя е единствената, за която мисли и мечтае. Но Дефне имаше нужда от почивка и той щеше да почака. Все пак до сутринта имаше само няколко часа.
Дефне отвори очи, опитвайки да дойде на себе си. Кожата ѝ гореше, едва си поемаше дъх. Първото, което видя, бе косата на Йомер. След което усети устните му, лазещи под брадичката ѝ. Зъбите му хапеха леко, подсилвайки усещането от дращещата я брада. Не помнеше кога ръцете ѝ се бяха плъзнали под тениската, но сега лежаха на гърба му и го галеха. Самата тя се извиваше под Йомер, опитвайки да се приближи максимално до него. Дланите му я държаха здраво за талията, опитвайки да ограничат движенията ѝ. А устата му се движеше все по- надолу, разпалвайки кръвта ѝ и превръщайки я в гореща лава. Дефне бе на границата на разума, но знаеше, че битката е напълно загубена.
- Йомер!
Стонът ѝ сякаш го събуди. Като че ли не бе разбрал, че тя отдавна вече не спи. Върна се на лицето ѝ, поглеждайки в почернелите ѝ от желание очи.
- Добро утро!- Усмивката му я заслепи, докато се навеждаше да я целуне.
Нежната и сладка целувка за поздрав потъна в страстта, обхванала бързо и двамата. Не разбраха кой първи я задълбочи, но скоро не можеха да дишат, опиянени от яркото удоволствие, заливащо ги на вълни. Йомер се отдръпна леко, покривайки лицето ѝ с кратки и леки целувки. Но тя искаше повече.
Йомер се оказа притиснат под Дефне, целуваща го така, сякаш им бе за последно. Устните ѝ, жадни и алчни, хапеха и засмукваха неговите, докарвайки го до същото състояние, в което бе тя преди малко. Йомер трудно дишаше, когато тя прокара бавно нокти надолу по гърдите му, изпращайки тръпки до всяка част на тялото му. Умът му блокира и единственото, за което можеше да мисли, бе как час по- скоро да се окаже в нея. Но нямаше сили да ѝ се противопостави, докато тя го целуваше и галеше, а ръцете ѝ продължаваха своя път все по- надолу.
Дефне сякаш бе полудяла. По- късно щеше да се изчерви, спомняйки си действията си. Но също както и с близнаците, бременността ѝ събуждаше в нея някаква напълно непозната, смела и страстна жена, която правеше неща, от които нормалната Дефне буквално умираше от срам.
- Понякога просто не мога да те позная!- Не знаеше кое бе по- силно в гласа му, изненадата или задоволството.
- Повярвай ми, самата аз не мога да се позная!- Бе се свила до него, останала без сили, изпотена и задъхана.- Сякаш друг човек превзема тялото и ума ми.
- Обичам и двете ви, няма проблем!- Засмя се той, когато тя го удари.
- Ти си виновен, ти я предизвика. Що за събуждане беше това?!
- Не ти ли хареса? Не изглеждаше така!- Парира я той, докато лениво движеше пръст нагоре по ръката ѝ.- Планирам през следващите месеци всяка сутрин да е така. Или поне, докато не пречим на малката госпожица тук.
- Спокойно, ако има проблем, тя ще си каже!- Ръката ѝ легна на корема, който бе напълно спокоен.- Предполагам, още спи!
- Кога е започнала да рита?!- Попита тихо той, покривайки дланта ѝ със своята.
- А ти кога я усети?- Изненада се тя. След което му разказа.- Не помня нищо от снощи, нито кога си ме донесъл, нито кога съм заспала.
- Беше в стаята на бебето, сякаш за да го приспиш. Така заспиваше и когато Ада и Берк бяха малки, докато люлееше кошчето им.- Целуна я по челото, след което опита да стане.- Късно е, а искам да отида и до фирмата.
- Аааа, не! Мисля, че второто ми аз е на друго мнение!
Дяволита усмивка се плъзна по устните ѝ, докато сваляше облечената преди малко тениска. Ръката ѝ се мушна в неговата и тя го дръпна към банята, напълно глуха за неубедителните му оплаквания, че ще закъснее.
/ чок мерак, бол ищах/, ама и Дафа яко е е цапнал хормона 
