Аз предпочетох да се прибира детето у дома, да се разсъблече, да не стои цял ден с обувки, да си хапне домашна храна,затова не го записах на занималня.А той все още си поспиваше в следобедните часове.
Но беше някаква ужасна досада с тези лулички и ченгелчета и то писани по емнайсет пъти, а от втория срок почнаха и диктовките и ни задължаваха в къщи да се занимаваме и да им диктуваме.
С водене- вземане наистина беше тегаво- децата често свършват към 11 часа.Като почнах работа, в обедната почивка го вземах, да го водя у нас- някои от децата плачеха, че не искат да остават на занималня, моето пък искаше да си играе с тях, докато им почне занималнята, аз трябва да се връщам на работа, абе изобщо, трудна работа беше. Вярно, че сама се затрудних, че не го оставих на занималня, ама не съжалявам, за него беше по-добре.


. Не че някога ми се е случило де, никога не напускам преди да съм намерила новата работа. Но мисълта да си остана у нас за неопределено време въобще не ми се нрави. Така нямам стимул за нищо, дали ще свърша нещо днес, или утре...ама пък вдругиден що да не е..Не е за мен тази работа.
Никога не празнуваме годишнината, още повече, че от 17 г. сме заедно и помня най-вече датата, на която се гаджосахме (1 юни 2001 г).