"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

Трябва да я четеш по всяко време. Темата е една от уникалните в БГ Мама. Толкова много чувства и емоции, събрани на едно място...

Чела съм тази тема преди време. Точно затова се чудя имам ли нужда и сили сега да си я причиня.
Респект към хората, които пишат

Миг пореден, белязал живота ми:
РД празнувам, имам гости, веселим се. Влизам да изкъпя сина си, смеем се, хубаво е. Слагам го да спи, слизам по стълбите и виждам празничната маса, моята дъщеря, забила лакти в масата с отчаян поглед и приятеля си, кръстосващ стаята като тигър в клетка, треперещ, а сълзите се стичат от очите му. Татко беше болен, само попитах: Татко ли? Потвърди с глава и продължи да плаче. Осъзнаването ми, че го няма. Бяхме говорили само часове преди това. Чакахме изследвания, за да го вземат в болница. Късно, късно, късно. Звъня на брат ми, с думите: "Не го вярвам"
Оставих децата на баща им, пътуваме, а аз не знам какво усещам. Виждам брат си и за малко да попитам: татко у дома ли е?  Осъзнаването, че няма къде да е другаде, няма как да ми кажат"Ще се върне след малко"
Първия поглед, първото осъзнаване, че гледам обвивката на една душа, която вече я няма. Сълзите и думите ми: Обичам те, обичам те, обичам те! Адския студ Януари месец. И неговия студ, докато милвам лицето му. Няма го вече тук. Сбогуването. Обещанието на гроба му, че ще се грижа за мама, за да лети свободно. /Той се грижеше за нея последните години, докато тя лежи и не става, в жестока депресия/ Всеки един ден, когато вземам от съня си и от времето за моето семейство, за да се грижа за нея. И всеки един миг, когато искам да му звънна и да си поговорим, но истината ме удря жестоко  в стомаха: няма го. Всеки ден, всеки ден, всеки ден...
Идва Рождество. Нова Година. И най-страшната дата: моят РД. Когато той си отиде.

Прекрасна тема.За два дни я прочетох цялата,но нямам сили да пиша сега в нея.

Пълви спомен-
В санаториума в село Свети Влас,майка и татко идват по плажната ивица от Слънчев бряг да ме видат.
Искам братче или сестриче,можеи виетнамче да ми вземат.
Имате си войник!
Отиваме с татко да ги видим в родилния дом-показват ми братчето,то ми маха с ръчички,позна ме!
Отиваме да ги приберем,не ни ги дават жълтеница.
На другия ден едно вързопче ме чака у дома.
Ревност,бия го по дупето та да ревне.
Задушавам се.Дядо:Звънете ,на бърза помощ,че я изпускаме.
Лежа,бяло,кога ще ме изпишат от тази болница.
Защо имам петица в дипломата?Ми маме,ти половин година лежа в болница.
Нямам си село.Дългите летни ваканции по санаториуми-Трявна,Сандански,Кюстендил.
Лято във Вършец-приета във френската гимназия,не отидох да се запиша и аз не знам защо.
Починала Людмила Живкова-не знаех ,че и млади хора си отиват.
С пълно отличие в строитения техникул.
Говоря в час-двойка,така и не ме изпита повече цяла година и ми писа пет в първия срок на девети клас.
Заради последното -на матура по математика по желание за заветната шестица.
Явно съм голям зубър.
Тръгвам на работа.
Първата и последна манифестация на 9-ти септември.
Чао,работа привет студенстване.
Като ми дойде музата пак.

Аз съм писала в темата преди години. Но сега ми е тежко, много тежко, може и да ми помогне да пиша пак... Ще събера сили.

Тарталета, преживяла си много (чела съм те през годините). За мен ти си олицетворение на силата. Каквото и да преживяваш сега, ще се справиш отново, сигурна съм. Кураж, момиче!

Това все едно аз съм го писала, без частта със сина. Децата са при мен.
Също зодия Риби.

Това са 4 различни списъка.
Направих ги, и ще извадя каквото мога орязвайки други, но благодаря за идеята. В момента преживявам огромна лична загуба. Потъването в спомени лекува душата. Ще мисля, помня, записвам, и споделям с децата.

1. Пловдив. Татко ме води на разходка с шейната, аз правя къщичка от клечки в снега. Заедно гледаме изгледа към града от Бунарджика.
2. Баба ме стиска в прегръдките си "Ох, на бабааааа!"
3. Репетициите на оркестъра. Моцарт. Искам и аз да свиря.
4. Аз съм на 5, и с татко учим наизуст "Прикованият Прометей" на Есхил (от който още помня пролога).
5. Първи клас. Виждам момиченце с огромни руски кордели. И двете вдигаме ръка след въпроса на учителката кой може да чете, и се споглеждаме. Тази година празнувахме 40 годишно приятелство.
6. Наградата ми в Провадия и записът в радиото. Аз съм на 10.
7. На 11г. За първи път чувам Metallica, албума Ride the Lightning, и сърцето ми експлодира.
8. Лято в хотел "Спортпалас" Варна с мама и колегите и музиканти. Свиря по 6 часа на ден. "Бъди благодарна, че може да ядеш", ми казват. "Златните момичета (гимнастичките на Нешка Робева) тренират по 6 часа, но гладни".
9. Есен. Превеждам си текстове на Металика, уча английски, и чувам татко да избухва в неудържим смях. Втурвам се към кухнята, а той през смях повтаря "Свърши се! Свърши се!" Бе 10.11. 1989.
10. Мама се връща след поредното турне, с пълен куфар подаръци. Когато я няма с месеци, татко ми готви.
11. С момиченцето (което вече не носи кордели) всяка сряда учим заедно за приравнителните изпити по английски език. Хемингуей. Кой, по дяволите си, че можеш по всяко време да си хванеш шапката, и да идеш където ти скимне? И как, по дяволите, мога да стана като теб?
12. Концерт на Металика в Будапеща. Аз, и цял автобус хлапетии минаваме през разкъсвана от война Сърбия,  за да си видим любимата група на живо. Граничарите сърби - "Вие сте луди!"  Аз, ситнежа, на концерта вадя луд късмет - 4ма сини каски американци се редуват да ме държат на раменете си, за да мога да виждам.
13. Световното първенство по футбол 1994 и кандидат-студентските изпити. Цяла София на крак, гърмежи и фойерверки, а мен ме чака първи тур.
14. Репетиции със студентския оркестър. Диригентът вдига палката, а аз не мога да си вдигна ръцете. Страшни болки в гърба и блокирани ръце. Първа среща с йога, и началото на доживотна любов.
15. Най-сетне сбъдвам голямата мечта на баща ми - солистка съм на филхармонията в родния ми град, също като мама, когато е била на тази възраст.
16. Отново в Пловдив. Отсядам при най-добрата приятелка на мама, с която имам толкова спомени от детството. На другата сутрин отивам на TOEFL.
17. Американската стипендия и унизителното интервю за студентска виза в посолството.
18. Една от най-абсурдните ситуации в моя живот: Фестивалът Аполония. С приятелка цигуларка на стоп от разклона на Созопол се качваме на каручката на услужлив дядо. Той ни кара с магаренцето до концертната зала, седнали върху бали със слама. Втрещената охрана не иска да ни пусне. Пред залата спря мерцедеса на министъра на културата (който ми преподаваше камерна музика), и влязохме с него. Охраната съвсем онемя.
19. Татко ни кара до летището в София - мама, мен, и "момиченцето с корделите"- най-добрата ми приятелка от първи клас.
20. За първи път на Американска почва. Излизам от залата след конкурса за оркестъра в победно настроение.... и пред себе си виждам удивително впечатляващ младеж, чакащ ред във фоайето. И както съм в пост-конкурсна еуфория, отивам при него и му казвам виц. А той взел, че се влюбил.
21. Първи концерт в Америка, свирим "Из Новия Свят" на Дворжак. Невероятно силно преживяване, душата ми трепти. Гаджето свири със сълзи в очите, защото е сънародник на Дворжак, и дори живее на хвърлей разстояние от родната му къща.
22. Ваканцията в Италия с трите ни деца, където непознати се надпреварваха да ни снимат, непонятно за мен защо. "Ама и трите ли са ваши? Браво, браво!" Най-накрая снимах корейски туристи на площада Сан Марко във Венеция как се снимат с децата ни. Баткото буташе двете малки в двойна количка Phil&Teds.
23. За първи път подиум и купа за спортно отличие в дисциплина цял маратон, и усещане за нереалност. Следващите маратони, и финиширането ми на маратона в Атина с вдигнати ръце в стадиона Панатенаикос.
24. Отмяната на страшните диагнози на децата.
25. С дребния отиваме за мляко, той ме държи за ръка и изведнъж възкликва "Животът ми е толкова прекрасен!"

Едит: редактирах си поредното граматично безумие. Прощавайте, но съм разстроена.

бях я забравила тази тема
чела съм я в началото на 2007ма,когато се регистрирах в бг мамма- и тогава ревах, и сега...
но, сега искам и да се разпиша, и да благодаря
Благодаря за откровенията!
катарзисът не е за всеки,но чрез тази тема е възможен

На прага на един юбилей си правя равносметки:
1.   Когато се роди братовчедка ми и се сдобих с "почти сестричка". Сдобих се с едно слънце, което ще обичам цял живот, дори и животът да ни разделя.
2.   Когато баба получи инсулт и я видях за първи път в инвалидна количка. Не можех да спра да плача и несъзнателно съм казала думи, които бяха впечатлили баща ми. Тя плачеше и оплакваше сполетялото я, а аз казах, „Да, но хората умират от тази болест, а ти си останала жива“. Исках да я накарам да живее, но тя не се пребори и вече 10 години е затворник в тялото и дома си.
3.   Когато първото ми влюбване разби душата ми и завинаги остави в мен рани, които до ден днешен понякога кървят. И когато следващите мъже бяха подобни и се преповтаряше едно и също и аз затвърждавах вярването, че „не ставам“.
4.   Когато смъртта на хора, които не са от моето семейство, но по различни начини бяха докосвали живота ми, ме потрисаха и останаха завинаги в паметта, защото бях малка и защото никой не заслужава да умира. Детенце на 5 години и бащата на мой приятел.
5.   Всеки път, когато съм получавала похвала от учител, от авторитет, когато съм била горда и тъжна едновременно, че имам някакво постижение. И всички останали моменти, които са „поражения“.
6.   Когато кръстницата ми каза, че аз и моето семейство сме олицетворение на християнството и аз не знаех как да реагирам.
7.   Когато бях едно кротко и добро дете с дезодорант в ръка, което си подаряваше само цветя и си представяше, че някой ден ще бъде известна певица.
8.   Когато баба ме водеше на битак и ядяхме кебапчета.
9.   Всички мигове, в които съм имала приятели и когато после приятелствата се загубваха сякаш никога не са били. Но също и когато простих на едно такова приятелство и то се възроди след много години.
10.   Всеки път, когато съм на дъното и искам да умра, но намирам сили да намеря за какво да продължа, и обикновено е заради самия живот или заради музиката, природата, надеждата.
11.   Когато отидох в Америка и сбъднах мечтата си. Когато видях Ню Йорк и прекарах една седмица там, живеейки и работейки, успях да усетя какво е да живееш в един от най-динамичните градове на света.
12.   Когато бате Асен Кисимов ми написа личен автограф с думите, „Мила, Т., много си хубава!“
13.   Когато с моите родители се преместихме в нашия дом и това бяха най-щастливите години в живота ми. Миризмата на прясна боя и мебели, спокойствието, белите и светли стаи, моята си стая, моят компютър, всички игри, филми, домашни и типични ученически работи, които са се случвали там.
14.   Всички ваканции на морето и всички спомени оттам.
15.   Всеки един път, когато баща ми, който работи в чужбина, се прибере вкъщи и аз тичам да го прегърна и посрещна. Как се вълнуваме с майка ми, как се вълнуват родителите му. И всеки път, когато го изпращаме пак и стоя до последно да му помахам, докато колата не изчезне зад ъгъла. И когато преди години едно дете плака в един репортаж заради родителите, които живеят в чужбина, за да осигурят по-добър живот на децата си.
16.   И когато поредният приятел на баща ми почина, но остана в паметта ми с думите, „баща ти е много добър човек, много ми помогна. Само казваше, „нека да има за Т., т.е. за мен“.
17.   Когато съм несправедлива към майка ми в мислите си, защото и тя има своите слабости и когато си мисля какво ли ще бъде да стана майка. И как от години си представям и мечтая за децата ми и знам какво искам да им дам и колко много ще ги обичам.