"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

Баща ми се разболя и му поставиха диагноза рак и казаха: ще живее три месеца. И аз тогава си казах: какво? Не, не давам, не разрешавам, не те пускам, ще живееш! Ще стоиш тук при мен и ще живееш! Да, действително, той се поправи, живя година и три месеца и пак започна да се влошава. Помня, че на 24 май имахме празник, който винаги сме празнували с много хора. И през тази година беше така и татко беше начело на масата и всички говореха, смееха се, както винаги досега. И в един момент той стана, извини се, че ще си почине. И аз седнах на неговото място, което беше точно срещу вратата. След половин час той се върна, влезе през вратата и аз го погледнах. Той беше много висок, от болестта беше отслабнал и един такъв безплътен изпълни пространството и аз спрях да чувам околните. Сякаш светеше с някаква вътрешна светлина моят баща. Сякаш не беше тук, не беше сред нас. И аз разбрах, че това е краят. И си казах наум: пускам те, тръгвай, татко. За два месеца той много се влоши. И през юли ми се обадиха, че е много зле и че си отива. И аз тръгнах към него, когато влязох в стаята, той беше в безсъзнание. Аз сложих ръцете си върху краката му и той отвори очи. Погледна ме и попита за дъщеря ми. Аз му казах, че тя ей сега ще дойде и той си отиде. Аз му затворих очите. От деня на диагнозата, която му поставиха до този ден през юли, аз не бях проронила нито една сълза. Защото бях сигурна, че той няма да си тръгне. И когато затворих очите му помня, че казах на глас:  е сега вече мога да плача. И заплаках.

Лелеле, колко сълзи съм проляла, четейки тази тема ...
Много силни и прочувствени постове има!
Много истински и трогателни, много тежки и много силни моменти са споделени!
Поклон пред всички!

.

Такава буца ми застана в гърлото...навярно ще се отпиша от темата .